Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (30)

29

— Какво се случи, Сам? Кажи ми!

Гадис я гледаше с невярващи очи, притиснат към облегалката, докато аудито ускоряваше по Райхенбергер Щрасе.

— Какво правиш тук? Какво става изобщо?

— Аз не съм тази, за която ме мислиш. Кажи ми какво се случи. — Таня се обърна и го погледна. — Имаш кръв по сакото. Къде е Майснер?

— Майснер е мъртъв. — Той вече знаеше, че Таня е МИ6. Изведнъж всичко му се изясни: фалшивата чиновничка в Кю, поканата за вечеря, съвпадението на пътуванията им до Берлин. Каза си, че е трябвало да бяга, да не спира. — Майснер бе застрелян. Аз току-що убих човек. Какво става, по дяволите? Защо си тук?

— Казвам се Таня Акосела и работя в британското разузнаване. Следим те заради интереса ти към Едуард Крейн. Съжалявам, че се наложи да се преструвам. Моля те, опитай се да се концентрираш. Какво искаше да ми кажеш с това, че току-що си убил човек?

Гадис изслуша самопризнанието й едва ли не с чувство на облекчение. Поне вече знаеше с кого си има работа. После й описа случилото се и още докато говореше, си даде сметка, че това е краят на кариерата му, на собствения му живот.

— В апартамента имаше човек — каза той. — Руснак. Може да е бил същият, който уби Шарлот, както и Калвин. Ти знаеш кои са тези хора. Разбираш ли какво ти говоря?

— Разбирам много добре — каза Таня, без да отделя поглед от пътя.

— Върнахме се за цигари. — Гадис беше и благодарен, и уплашен, че е с нея в колата. Едновременно търсеше закрилата й и искаше да е колкото се може по-далеч от нея. — В антрето имаше някакъв мъж. Сигурно е чакал Майснер. Ние го изненадахме. Не знам какво правеше там. Още с влизането ни застреля Майснер.

— Имаш ли пистолет?

Таня сви рязко вляво през едно кръгово движение, където нямаше други коли. Тя не проумяваше как Гадис се бе измъкнал жив.

— Разбира се, че нямам, ти луда ли си?! Блъснах вратата и неговият изпадна от ръката му. Не беше очаквал, че на площадката има и втори човек. Пистолетът падна в краката ми, аз се наведох и просто го взех. Вдигнах го и застрелях мъжа. Може би съм го убил.

— Господи, Сам.

На Гадис не му беше приятно тази жена да се обръща към него на малко име. Бе се оставил да го подведе първо Крейн, после някаква си несъществуваща Джоузефин Уорнър, която — Боже милостиви! — се бе надявал да подмами в леглото след двайсет и четири часа.

— Виж какво — каза тя, като се обърна с лице към него — ти разбираш ли какво се е случило с теб?

Гадис се размърда на седалката и чак сега си даде сметка, че е мокър от пот. Погледна сакото си и видя петна от кръв по ръкава. Чувстваше се като хванат в капан, идваше му да изтръгне волана от ръцете на Таня и да забие колата в някоя от будките за вестници покрай платното.

— Трябва да се предам в полицията — каза накрая той, като се опитваше да запази спокойствие. — Спри колата.

— Боя се, че не мога да направя това. — Чистачките размазваха пръски кал по предното стъкло. — Ако отидеш в полицията, Крейн ще бъде разкрит. Ние не можем да допуснем подобно нещо. Германските власти бързо ще сглобят картината. Който и да е бил мъжът, когото си застрелял тази вечер, със сигурност е работил за правителството на Платов. Трябва да те измъкна от Берлин и да те върна в Лондон.

Гадис погледна отново ръкава си; уличните лампи осветяваха пръските кръв.

— И как смяташ да ме изведеш от Берлин? — попита той. — По пистолета има мои отпечатъци. Докато се качвахме по стълбите, се разминахме с някакво момиче. Видели са ме в бистрото с Майснер. След по-малко от двайсет и четири часа полицията ще има мое описание. Единственото, което мога да направя, е да им кажа истината. Защо съм се срещал с Майснер, какво търся в Берлин, защо руснаците са искали смъртта му.

— Няма да стане.

Макар и уплашен и тотално объркан, Гадис разбираше нейната непреклонност. МИ6 държеше случаят да се потули. Никой не биваше да научи за Крейн, за Атила, за Дрезден.

— Но защо? — настоя той. — Кажи ми, защо?! Какво е толкова важното на тази мухлясала двайсетгодишна тайна, че трябва да загиват хора, за да не излезе наяве? Тази вечер видях човешки мозък. Видях как куршумът отнесе главата на Майснер.

— Просто се опитваме да запазим добрите отношения между Лондон и Москва — каза Таня, но отговорът й не прозвуча убедително. Тя съзнаваше, че с такива шаблонни изрази няма да убеди Гадис, и не се изненада, когато усети отвращението в гласа му.

— Какво?! Какво говориш, Джоузе… — Той се почувства като пълен глупак, че за малко не изрече това име. — Какви добри отношения между Лондон и Москва? Няма такива отношения. Та вие се ненавиждате!

Таня се опита отново да го убеди, макар да знаеше, че Гадис не е далеч от истината.

— Не можем да допуснем германската преса да надуши историята, нито да научи за твоето участие в случая „Крейн“.

Гадис поклати глава.

— Кажи ми какво е станало в Дрезден.

— Моля?

— В Дрезден. Нещо се е случило там. По времето на Атила, към самия край на кариерата му. Нещо, в което са били замесени Платов и Уилкинсън. Кажи ми какво е то.

— Сам, нямам представа за какво говориш. — Това си беше самата истина. Тя се сети за Бренан и се запита дали Гадис случайно не се бе натъкнал на същата тайна, която шефът й така ревниво се опитваше да опази от нея. — Сега трябва да мислим за теб. Как да те измъкнем от Берлин. Върнем ли се в Лондон, ще има достатъчно време да ми изложиш съображенията си.

— Съображенията ми — повтори той, като я изгледа смразяващо.

В този момент телефонът на Таня звънна и тя хвърли бърз поглед през прозореца, докато го вдигаше към ухото си.

— Да? — Гадис чу мъжки глас и предположи, че е онзи от бистрото. — Не, при мен е — каза тя. — Нещо се е случило. Да. Всичко е наред. Не мога да говоря сега. Връщайте се в квартирата. Ще ви се обадя там.

— Твой приятел? — попита той, след като Таня затвори.

— Мой приятел — отвърна тя.

— Кажи му, че ми хареса якенцето на гаджето му.

Таня премина на жълто.

— Слушай сега. Кажи ми какво си спомняш. Имаше ли охранителни камери в сградата? Видя ли някъде монтирана камера?

— Не съм гледал. Ние се качвахме за цигари. Бяхме си тръгнали от бистрото, за да се махнем от твоите приятели.

— Но казваш, че сте срещнали някакво момиче на стълбите?

— Да. Някаква пънкарка.

Таня подреждаше нещата в главата си, търсейки начин да го отърве. Гадис се чувстваше странно благодарен за усилието й.

— А рецепционистката в клиниката видя ли днес лицето ти?

— Е, няма що! — възкликна той. — И там ли бяхте?

— Да, и там бяхме.

Дожаля й да му каже, че има бръмбар в телефона си.

Аудито заобикаляше някакъв парк. В заградено с телена мрежа ярко осветено игрище десетина мъже играеха футбол на малки вратички. Гадис се сети за неделните вечери в Лондон. Сякаш бе попаднал в различен свят.

— Разкажи ми сега за пътуването си до Берлин — продължи Таня, като спря колата на тиха улица. — Кой друг знаеше, че идваш да се видиш с Майснер?

— Само ти — отвърна той. — Само Джоузефин Уорнър.

Тя прокара пръсти през косата си, сякаш за да се защити от горчивината в думите му.

— А Холи?

— Какво Холи? — Гадис усети, че пореден пирон е на път да се забие в ковчега на достойнството му. — И тя ли е от вашите?

— Холи няма нищо общо с нас.

— Тогава защо ми даде онези папки за КГБ?

— Какви папки?

— Няма значение.

Улицата напред беше пуста. Гадис усети дъха на парфюма й, същия деликатен аромат, който бе достигнал до ноздрите му в Кю. Бившата Джоузефин Уокър все още го привличаше и той се мразеше заради това.

— Не се безпокой за пистолета — каза внезапно Таня и за пореден път той се почувства като някакъв друг човек, различен от Сам Гадис, който можеше да говори за себе си в трето лице. — По него ще има отпечатъци, но доколкото ми е известно, ти не си в системата им. Или греша?

Разбира се. Те знаеха всичко за него. Бяха преровили до дъно миналото му. МИ6 знаеше за развода му, за Мин, за работата му в колежа. Всичко, което бе направил или казал през последните седмици, беше проследено и анализирано от Таня Акосела.

— Не грешиш, така е.

Не му оставаше друго, освен да се върне в „Новотела“. По пътя Таня му обясни, че един от членовете на екипа й е наел стая на третия етаж. Гадис вече беше дотолкова претръпнал на изненади, че само кимна; пред очите му се въртеше картината с мозъка на Майснер, която, колкото и да се насилваше, не можеше да изтрие от съзнанието си.

— Трябва да махнем сакото — каза тя.

Гадис й го подаде, без да се възпротиви; Таня слезе от колата и пусна сакото в една кофа за боклук. Беше старо — скъп подарък от покойния му баща, — но той дори не се учуди, че трябва да се лиши от него; сякаш Таня бе изхвърлила на боклука прочетен вестник.

После Таня се обади на Дез и му нареди да купи два билета за Лондон с първия възможен полет. След двайсет минути Дез й докладва, че двамата имат места в полета на „Бритиш Мидланд“ от летище „Тегел“ в осем сутринта.

— Колата ми е на „Лутън“ — каза той.

— Някой ще отскочи да ти я докара — отвърна тя.

По брега на Ландверканал двамата се върнаха до станция „Тиргартен“; градът се нижеше покрай прозорците на аудито в блажено неведение за случващото се. На Таня й беше жал за Гадис; питаше се какво ли си мисли и изпитва в този момент и искрено се разкайваше, че е трябвало да намеси почтен човек като него в един враждебен свят, който беше на крачка да го унищожи.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза тя, паркирайки пред хотела, след като десет минути бяха пътували в мълчание.

— Какво?

— Не можеш да отидеш в полицията. Разбираш ли, Сам?

Гадис не отговори.

— Ако се предадеш на властите, вече не можем да ти помогнем. Руснаците ще разберат кой си. Чакат те месеци, ако не и години, проблеми с германското правосъдие, докато един ден хората на Платов не те открият. Дай ни възможност да се договорим с германците.

Той кимна, но Таня не беше сигурна, че е в знак на съгласие.

— В Англия ще можем да те защитим — продължи тя. Искаше да бъде абсолютно сигурна, че Гадис ще им съдейства. — Можем да сключим сделка с германските власти. Твоето участие в случилото се тази вечер никога няма да излезе наяве.

— Ти едва ли можеш да ми дадеш подобни гаранции.

Таня се пресегна, хвана го за ръката и леко я стисна. И двамата бяха изненадани от този спонтанен жест.

— Дай ми поне възможност да те убедя, че мога. Остани тази вечер в стаята си. На сутринта тръгни с мен. Когато се върнем в Лондон, ти обещавам, че нещата ще станат по-лесни.

— По-лесни — повтори Гадис, зашеметен от шока. Усещаше смътно, че е гладен и му се пуши, но се сети, че цигарите му бяха останали в джоба на сакото в една кофа за боклук на другия край на Берлин.

Влязоха в хотела. Таня вървеше плътно до него и докато минаваха през фоайето, го прегърна през кръста и прошепна в ухото му:

— Ние сме влюбени. Прави се на щастлив.

Номерът им помогна да минат незабелязани за евентуални любопитни очи, които в този момент можеха да ги дебнат на рецепцията. Когато стигнаха до асансьорите, Гадис я погледна.

— За всичко си помислила — каза той, но по погледа му Таня разбра, че в този момент я презираше.

В стаята си той извади четири шишенца уиски от минибара, изля ги във водна чаша и ги изпи на един дъх. После влезе в банята и прекара близо час под душа. През цялото време Таня чакаше отвън. Тя позвъни на Бренан в Лондон, обясни му случилото се, после се загледа в германските телевизионни канали за евентуални новини от стрелбата в Кройцберг. В единайсет по един от каналите имаше включване на живо от Райхенбергер Щрасе и тя разпозна кооперацията, в която бе живял Майснер, с полицейска лента, опъната пред входа. Заредиха се кадри на изпаднали в потрес съседи — възрастни дами по пеньоари, млади турци по джинси и тениски, — които протягаха шии и оглеждаха прозорците на втория етаж.

— Загаси го — каза Гадис.

Тя приседна до него, без да се опитва да го заговори. Беше поръчала сандвичи от румсървис, но Гадис не докосна храната. Към два и половина през нощта, напълно изнемощял от глад и от изпитото уиски, той се унесе в лека дрямка, но час по-късно се събуди. Таня го гледаше втренчено от едно кресло в отсрещния ъгъл на стаята. Той си каза, че едва ли е толкова загрижена за безопасността му, по-скоро се боеше да не избяга, ако го остави за миг без надзор.

— Кое е истина и кое не е? — с дрезгав глас попита той.

— Не разбирам въпроса.

— Имало ли е шести, или не?

— Имало е шести.

Гадис усети как тръпка на удовлетворение премина по тялото му.

— А в подробности? Действително ли Крейн е работил с Кеърнкрос в Блечли? И е ръководил мрежа от шпиони на КГБ в Оксфорд?

Таня поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

Той се обърна на една страна и се подпря на лакът.

— Ами подмяната? Ами Дик Уайт? Наистина ли Крейн е станал двоен агент, или още трийсет години ви е водил за носа?

— Последното ми се струва твърде малко вероятно — отвърна тя, сякаш беше под достойнството й да обсъжда тази тема. Гадис обаче се заинати да й даде един урок; все пак тя беше на възраст да му бъде студентка.

— Филби е отишъл при Уайт — каза той. — Ти това знаеше ли го? През 63-а. Те вече били надушили нещо и той направил полупризнания, в смисъл че наистина е бил съветски шпионин, но само през годините на войната. Всичко оттогава насам според него било за кралицата и отечеството. — Таня го наблюдаваше внимателно. — И те му повярвали. Пуснали го да си ходи. Филби е бил такъв завършен лъжец, че най-големите умове на МИ5 и МИ6 се хванали на въдицата му. По-малко от седмица по-късно той се качил на кораба за Москва. Може би и Крейн ви е погодил подобен номер.

— Не мисля — отвърна тя, макар че се осланяше единствено на вътрешното си чувство.

— А защо умират хора, Таня? — Гадис беше във войнствено настроение и захапа настървено престоялия сандвич. — Защо британските служби не разгласяват истината за Крейн? Замисляла ли си се по този въпрос? Защо Сергей Платов е разпоредил да бъдат избити всички, свързани по някакъв начин с Атила?

— Пак ти казвам, Сам: не знам защо. — Изведнъж тя си даде сметка защо Гадис й харесваше и будеше възхищението й. На двайсет и девет, подтиквана от амбиция, Таня Акосела бе оставила зад гърба си многообещаваща академична кариера, за да се потопи в тайнствения свят на шпионажа. За нея Гадис олицетворяваше както миналото, така и алтернативното й бъдеще: един живот като свободен учен и интелектуалец. — В тази операция има елементи, които са толкова секретни, че дори аз не съм посветена в тях. Никой от екипа ми не знае дори кой е Крейн. От тяхна гледна точка те просто изпълняват поредна мисия. Моята задача беше да открия какво знаеш ти. Не знам нищо за разговорите ти в Уинчестър. Знам само, че по Закона за държавната тайна Крейн е дал клетва да не обсъжда с никого кариерата си. Това е цената, която е приел да плати за фалшивата си самоличност като Томас Нийм. Но очевидно в някакъв момент е решил да сподели с някого за Атила, за подвизите му, защото човекът е на деветдесет и една и не иска да отнесе тайната си в гроба, иска светът да знае какъв герой е бил. Казал е на приятелката ти и сега тя е мъртва. Казал й е за Калвин Съмърс и сега Съмърс също е мъртъв. Едва ли искаш да чуеш това точно сега, но нямаш представа какъв си късметлия, че изобщо си жив!

Гадис се изсмя.

— И на теб ли трябва да съм признателен за късмета си, Таня? Може би очакваш да напиша благодарствено писмо до МИ6?

Тя поклати раздразнено глава и го погледна, сякаш не разбираше причините за заядливия му тон.

— Кой е Питър? — попита той.

— Специални операции — отвърна тя, защото искаше да бъде максимално честна с него.

Разбира се, помисли си Гадис. Не някакъв си там частен детектив, нает от Крейн да наглежда Нийм, а елитна охрана за най-великия шпионин в историята на МИ6.

— И този човек с готовност се е съгласил да помага на Крейн в намерението му да разгласи всичко? Защо не е дотичал при вас да ви предупреди какво се готви?

— Заради раздвоена лоялност, предполагам. Ти най-добре знаеш, че Едуард Крейн може да бъде извънредно убедителен. — Това си беше злобничка забележка, но Гадис я прие без възражения. — Може пък да е обещал на Питър дял от печалбата. Или пък Питър внезапно да е повярвал, че историята на Атила си струва да се разкаже. Кой знае?

Гадис отпусна глава на възглавницата. Мозъкът му пулсираше от болка и той помоли Таня да му даде вода. Надигна бутилката и пи направо от нея, после я остави на нощното шкафче. Колкото и да беше странно, той отново виждаше в нея красивата жена. Припомни си разговора им по време на вечерята, начина, по който го беше гледала, и се почувства глупак, че й бе повярвал.

— Трябва да поговорим за утре сутринта — каза тя. — След няколко часа ще освободим стаята. Летището е едно от местата, където могат да те търсят.

— Защо точно там?

— Според теб мъжът, когото си застрелял, е руснак. Полицията може да допусне, че е имал съучастник. Ще търсят третия, напусналия местопрестъплението. Онзи, който ще се опита да се измъкне от Берлин възможно най-бързо.

— Тогава защо отиваме на летището?

— Защото като двойка няма да ни заподозрат.

— Като двойка?

— Ще бъдем заедно. Хванати под ръка.

Той се надигна в леглото и щракна копчето, което палеше едновременно всички лампи в стаята. Цялото помещение се обля в светлина.

— Нищо подобно няма да направя.

— Това е най-добрият начин, Сам, повярвай ми. Най-простата възможна стратегия. Влюбена двойка, която се прибира от романтично пътешествие до Берлин. Сам мъж би привлякъл повече внимание. Имай ми доверие. Това е единственият начин.