Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (32)

31

Оставиха го пред къщата му в Шепърдс Буш. Гадис я завари точно както я бе оставил преди малко повече от ден.

Но това, разбира се, не беше същият дом. Телефоните се подслушваха, във всяка стая имаше микрофони, компютърът се отчиташе автоматично пред безименни техно гении на Воксхол Крос или в Главното свързочно управление. Той дръпна завесите в дневната и погледна навън, към паркираните на улицата коли. Точно срещу пътната врата имаше ван с потъмнени стъкла.

Това е моето бъдеще, помисли си той. Цената, която трябва да платя за общуването си с Едуард Крейн.

В пристъп на инфантилна заядливост той излезе навън, удари два пъти с юмрук по ламарината на вана и извика:

— Моето го искам с две бучки захар!

После тръгна по Ъксбридж Роуд, намери телефонна кабина и набра номера на Питър. Линията беше прекъсната. Нито сигнал за позвъняване, нито съобщение за гласова поща. Тишина. Гладен и изнервен до крайна степен, Гадис взе метрото за колежа, прегледа пощата и имейлите си, после си купи ново сако от един магазин на Грейт Марлборо стрийт. Продавачката — пъпчива тийнейджърка — пукаше балончета от дъвка, когато прекара картата му през четящото устройство на касовия апарат.

Трябваха му пари в брой. Искаше да си купи нов мобилен телефон. Търсеше начин да се върне към някаква степен на нормалност в живота си, да възстанови, доколкото бе възможно, ограбеното си лично пространство. В днешно време всичко оставяше електронна следа: полицейските камери можеха да разчетат номера на колата му; по таксуването на магнитната му карта можеше да се проследи всяко негово пътуване с метро или автобус; всеки достъп до банковата му сметка се регистрираше. Гадис не се съмняваше, че поне през първите седмици след постигнатото споразумение с Таня МИ6 щяха да следят дали спазва обещанието си. Телефонните му разговори, имейлите му, придвижването му из Лондон — всичко щеше да се наблюдава от цяла армия агенти на службите, които той така и нямаше да види, усети или разпознае.

Той изтегли 900 лири от един банкомат на Шафтсбъри Авеню — дневния му лимит по трите сметки, откакто „Нат Уест“ му бяха превели сумата по поредния заем от 20 000 лири. Купи си едномесечна карта за цялата градска мрежа. В един магазин на Тотнъм Корт Роуд плати в брой за нов мобилен телефон и регистрира новата SIM карта на адреса на малкия апартамент в Кенсъл Райз, където бе живял за кратко след раздялата с Наташа. Възнамеряваше да ползва и двата телефона, като от новия говори и изпраща съобщения само по въпроси, свързани с Крейн, без да дава номера на когото и да било другиго, дори на Наташа и Холи, чиито телефони може би също се подслушваха.

Холи. Той много се надяваше при удобен случай да провери историята й, да разбере защо все пак тъкмо на него бе дала архивите на майка си. Дали защото, както твърдеше навремето, Катя Левет се възхищавала на статиите на Шарлот, или по някаква друга, по-зловеща причина? Гадис просто отказваше да приеме уверенията на Таня, че Холи е невинна.

Той й позвъни от телефонната кабина във фоайето на някакъв огромен хотел в готически стил на Саутхамптън Роуд. Холи се оказа свободна за вечеря, което също му се видя подозрително. Как беше възможно красива двайсет и осем годишна актриса да няма ангажимент в събота вечер? Как така Холи Левет беше винаги свободна да се види с него, дори без предизвестие? Дали не бе умишлено внедрена в живота му — още един чифт очи, още една опашка в допълнение към Джоузефин Уорнър и онези куки в Берлин?

Тя дойде в дома му в осем и половина. Гадис бе пренесъл кутиите с документи за КГБ на долния етаж и ги бе струпал в единия ъгъл на кухнята. Холи беше с високи обувки на коркови платформи, ретро рокля от 40-те години и ако можеше да се съди по презрамката на сутиена й, с неприлично скъпо бельо. Когато видя кутиите, които препречваха вратата към градината, тя погледна стъписано Гадис.

— Пролетно почистване?

— Изследователска работа — отвърна той. — Това са кутиите, които ми даде. С архивите на майка ти.

Реакцията й само засили подозренията му. Тя вдигна ръце към лицето си, с долепени длани като за молитва, и театрално въздъхна от облекчение.

— Слава богу, че ми напомни! Имам още шест от тези скапани кутии в колата си, от две седмици ми задръстват багажника. Искаш ли ги?

Странно съвпадение, помисли си Гадис.

— Още папки?

— Нямат край. Пропуснали сме още шест-седем кутии в мазето. Следващия път, като останеш за през нощта, ще ги вземеш ли?

Той се взря в лицето й, за да изобличи лъжата. Защо бе чакала повече от месец, за да му пробута още информация от архива на майка си? Защо тъкмо сега? Дали Таня не бе говорила с нея след пристигането им от Берлин? Може би някой се опитваше да провери доколко искрен беше той в обещанието си да забрави за Крейн.

— Ще ти помогна да ги пренесем — предложи той.

Холи беше паркирала на петдесетина метра от входната врата. Ванът насреща беше изчезнал. Тя отключи багажника на колата си и му подаде първата от шестте кутии за обувки, като постепенно ги натрупа една върху друга в ръцете му, така че по обратния път към къщи той трябваше да балансира цяла полюшваща се картонената кула, като я затискаше с брадата си.

— Какво има в тези? — попита Гадис, като струпа кутиите на кухненската маса.

— Нямам представа — отвърна Холи.

През следващите два часа те се стараеха да избягват тази тема, като разговаряха за пътуването на Гадис до Берлин — „фантастичен град, искаше ми се да остана още малко“ — и за прослушването, на което Холи се бе явила междувременно: „Ще правят поредния сериал за доктори и медицински сестри. Тези хора обърнаха Би Би Си на болница!“. Към единайсет, след като хубавичко си пийнаха и още по-сладко си побъбриха, двамата се отправиха към леглото. За да развали вечерта на подслушващия екип, Гадис отскочи до кабинета си и пусна радиото на танцова музика, като завъртя копчето за звука почти докрай.

— Ти добре ли си? — попита го Холи, когато се върна в спалнята. — Защо пускаш музика?

— Тънки стени — отвърна Гадис.

Тя го изгледа.

— Тази вечер си малко особен, Сам.

— Така ли?

— Дори не малко, а много. Всичко наред ли е?

— Всичко е екстра — отвърна Гадис.

Ни в клин, ни в ръкав той се сети за Харолд Уилсън — някогашния министър-председател, който толкова много се бе страхувал, че МИ5 са по петите му, че бе водил поверителните си разговори в банята, на шуртяща вода. Ех, ако можеше да сподели с Холи какво се случва около него! Ако можеше да й разкаже за Майснер, Съмърс, Шарлот и Крейн. Но пък, от друга страна, тя може би вече знаеше всичко за тях. Кой знае, може би Сам Гадис спеше с руска агентка.

— Как умря майка ти?

— Я, ти си бил предразполагащо сладкодумен преди секс!

— Сериозно те питам. Ти така и не ми каза. Имам чувството, че не сте били много близки.

Холи спря да се съблича. Застанала неподвижно насред на стаята, боса, с едната презрамка на ретро роклята й паднала от рамото, тя го погледна втренчено.

— Имахме си проблеми. Като между майка и дъщеря, разбираш ли?

По радиото вървеше песента „Не бях аз, скъпа“. Гадис понечи да отиде в кабинета и да смени станцията, но повече държеше да получи отговор на въпроса си.

— От рак ли беше болна? — попита той.

— Не. Защо мислиш така?

— Просто се питах как е умряла.

Холи направи гримаса на раздразнение.

— Откъде този внезапен интерес?

Тя започваше да губи търпение. Гадис си каза, че трябва да внимава, ако не искаше приятелката му да си грабне четката за зъби от банята, да нахлузи обувките с корковите платформи и да подкара за Челси, както бе пила.

— Нищо, забрави — каза той. — И аз не знам защо попитах.

Той, разбира се, много добре знаеше причината: желанието да узнае дали Катя Левет не си бе отишла от този свят при съмнителни обстоятелства. С други думи, дали не е била убита от ФСС. Може би в архивите имаше нещо, което тепърва щеше да излезе наяве — димящия пистолет, образно казано. Дали Катя не бе разкрила загадката от Дрезден и не бе платила с живота си за това? Тази теория, разбира се, беше напълно лишена от логика — ако руснаците толкова бяха държали да й затворят устата, те щяха да унищожат и архива й. Но през последните дни Гадис бе обзет от такава мнителност към всички и всичко, че не виждаше глупостта на собственото си мислене.

— Беше алкохоличка.

Изявлението на Холи го свари неподготвен. Той бе излязъл за миг в коридора да изгаси лампата и като се върна в стаята, я завари да разкопчава роклята си с меланхолична бавност.

— Не знаех.

— Откъде да знаеш?

Той пресече стаята и коленичи на пода пред нея. Протегна ръка и спря нейната, с която сваляше ципа.

— Много съжалявам.

— Нямаш вина. — Тя се усмихна и разроши косата му. Той се чувстваше едновременно гузен и засрамен. — Ако човек си е наумил да се пропие до смърт, никой не може да го спре.

Холи продължи да се съблича — бавно и методично, сякаш напук на майка си, която от гроба се опитваше да им съсипе вечерта. Гадис гледаше красивото й стройно тяло, протегна ръка и я докосна по корема. Знаеше, че това не е поза, тя не просеше състрадание, нито се опитваше да придаде фалшива сантименталност на сцената. Беше едно от нещата, които особено му допадаха у нея — макар и актриса, Холи беше напълно неспособна на мелодрама.

— Ела в леглото — каза тя, като разкопчаваше ризата му. Сладкият дъх на кожата й беше балсам за душата му. — Но първо имам една молба.

— Тъй ли? Каква?

— Да спреш най-после този скапан Боб Дилън.

Три часа по-късно Гадис беше още буден. Дори сексът с Холи не му бе помогнал да се успокои. Тя кротко спеше, свита на кълбо до него, но той беше превъзбуден и разтревожен както през най-ужасните периоди от развода си. Откакто се бе върнал от Берлин, не можеше да спи, а затвореше ли очи, в съзнанието му изплуваха ужасни сцени. Образът на Бенедикт Майснер го преследваше неумолимо, беше бесен, че го принудиха да прекрати разследването за Крейн, и твърдо решен да изправи убийците на Шарлот пред правосъдието.

Към два и петнайсет, изоставил всяка надежда за сън, той слезе долу, наля си чаша вино и — като нямаше какво друго да прави — започна да прелиства документите, които Холи му бе донесла.

Усети познатото чувство на разочарование: в кутиите нямаше нищо съществено. Изпи два парацетамола и насочи вниманието си към първоначалните папки, които беше прегледал отгоре-отгоре преди два месеца. Този път откри неща, които бе пропуснал първия път — например смъртния акт на Антъни Блънт и копие от завещанието му. Имаше и стенограма от интервю със сър Дик Уайт, взето от анонимен журналист през 1982 г. Гадис се зачете, но, разбира се, не откри да се споменава Атила или Едуард Крейн. В друга кутия намери фотокопие от съобщение за смъртта на Джак Хюит, бившия офицер от МИ5 и любовник на Гай Бърджес, както и вестникарска рецензия на мемоарите на Майкъл Стрейт. Имаше и цяла папка, пълна с изрезки от вестници за Горонуи Рийс и Владимир Петров. Катя очевидно бе имала намерение да напише книга за отношенията между британското разузнаване и КГБ в следвоенните години, но в материалите й — доколкото можеше да прецени — нямаше нищо, което да не беше публично известно.

Минаваше четири, когато Гадис си наля трета чаша вино и изпуши една цигара на канапето. Чантата на Холи беше на пода в краката му. Беше отворена и част от съдържанието й се бе изсипало на килима, вероятно когато бе извадила четката си. Той беше сигурен, че Холи спи; пък и да се събудеше и да тръгнеше да го търси, той щеше да чуе стъпките й по стълбището. Просто искаше да се убеди, че е онази, за която се представя. Заради собственото си спокойствие.

Затова посегна към чантата.

В основната преграда намери смачкани екземпляри на „Куклен дом“ и „Жената на пътешественика във времето“ и стар брой на популярно списание за музика и клюки. Положи и трите на канапето до себе си и продължи да рови. Шумът, който вдигаше, му се стори оглушителен. Извади счупена мидена черупка, неотварян пакет хартиени кърпички, чифт слушалки за мобилен телефон с оплетени на кълбо кабелчета, блистер с противозачатъчни таблетки и кафява огризка от ябълка. Постави всичко на пода. Сред вещите й имаше и предмети със сантиментална стойност: малък аметист, парче копринен плат, навито на стегнато руло и привързано с конец, и картичка с Айфеловата кула, изпратена й от Катя Левет, с клеймо от 1999 г.

Трябваше му календар-бележникът й. Накрая го откри в една закопчана с цип преграда и прелисти страниците за август и септември, търсейки нещо необичайно, някаква издайническа следа от двойствен живот. Но откри само часове за кастинги и прослушвания, дати за сбирки с приятели и кратки напомняния да купи мляко или да плати някоя сметка. Представянето на книгата му беше отбелязано с кратка бележка: „Гадис премиера/Донт, Холанд Парк“, а последвалата поредица от срещи между тях — със затрогващо простичките „Вечеря С. 8:30“, „С. кино Кенсингтън“ или „Обяд С. Кафе Англе“. За деня на погребението на Шарлот имаше бележка с главни букви: „САМ ПОГРЕБЕНИЕ ДА МУ СЕ ОБАДЯ!!!“. Той си спомни, че Холи наистина му се бе обадила в къщата в Хампстед, за да се убеди, че е добре. Обзе го смазващо чувство на вина, че се бе усъмнил в нея.

Но това още не беше всичко. Ровейки из трохите и оплетените нишки на дъното на чантата, той напипа портфейла на Холи и извади цялото му съдържание на канапето. Кредитните й карти бяха на нейно име. Имаше пооръфани портрети на кикотещи се приятелки, направени в кабини за моментални снимки; клубни карти за отстъпки в два-три супермаркета, разписка за химическо чистене от ателие на Кингс Роуд и разпечатка от банкомат в Хамърсмит. Самият той не знаеше какво точно търси. Може би листче с телефонния номер на сър Джон Бренан? Или визитна картичка на Таня Акосела? Нищо от видяното до момента не подсказваше, че Холи не е безработната актриса с изпразнени банкови сметки и объркан социален живот, която Гадис познаваше.

Накрая той се отказа да търси повече и пъхна портфейла обратно в чантата, като се постара да върне всяко нещо на мястото му. В друг страничен джоб намери две връзки ключове, пакетче хартийки за свиване на цигари, малък флакон с гланц за устни и сметка за електричество на името на Холи, с адреса й на Тайт стрийт. Имаше и имейл от някаква жена в Австралия, който Холи беше отпечатала на хартия формат А4. Беше писмо между близки приятелки, пълно с клюки и пикантерии; чак го досрамя, че го бе прочел.

Запали нова цигара. Сложи чантата на пода, откъдето я бе взел, и се огледа за телефона на Холи. Видя го, оставен да се зарежда на барплота до електрическата кана. Без да го изключва от контакта, той прегледа изходящите и входящите й повиквания и текстовите съобщения, но не откри нищо подозрително, ако не се броеше някакъв мъж на име „Дан С.“, до когото Холи бе изпратила смайващо еротичен есемес в отговор на покана за театър. Друго и не заслужавам, помисли си мрачно той, Дан С. поне не й рови в нещата.

Най-после почувства умора. Време беше да си ляга. Върна телефона на барплота, изхвърли угарките от пепелника, сложи чашата си в миялната машина и запуши полупразната бутилка с вино. Две от кутиите на Катя все още лежаха отворени върху масата и той събра разпилените хартии, колкото да си даде вид, че разтребва.

И тогава видя писмото: един-единствен лист небесносиня хартия с водни знаци, най-отгоре с отпечатан с релефни букви адрес на подателя:

Робърт Уилкинсън

Драйбред Роуд (РД2)

Омакау 9377

Сентръл Отаго

Нова Зеландия