Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (35)

34

В стенограмата, поставена върху бюрото на сър Джон Бренан на следващата сутрин, внезапната развръзка на разговора между Полярна мечка и Робърт Уилкинсън бе предадена с лаконичния израз „Линията прекъсва“.

Бренан, който за кратко бе допуснал да го убедят, че Гадис е изоставил интереса си към Атила, изпадна в ярост и незабавно повика Таня Акосела, за да я наругае, че не е успяла да набие в главата на „онзи смахнат учен“ да „стои далеч от Едуард Крейн, ако не иска да го хвърля на вълците в Москва. Не съм прекарал почивните си дни на колене пред шефа на БНД, молейки го да си затвори очите пред кашата, забъркана от Гадис в Берлин, само за да може той още на другия ден да вдигне телефона и да се заприказва с Боб Уилкинсън, дяволите да го вземат и него“.

Таня отвори уста да каже нещо, но Бренан не беше свършил.

— Дава ли си сметка Гадис какво може да му се случи, ако руснаците узнаят кой е? Съзнава ли какво рискува? Ти не му ли обясни, след като кацнахте на „Гетуик“? За какво си говорихте, по дяволите? За времето? За диети? Не се ли помъчи, Таня, поне веднъж да си свършиш работата като хората?!

Последната реплика на Бренан, преди да я изгони от кабинета си, я вбеси повече от всичко останало.

— Знаеш ли какво? Върни се на „Чесапийк“. Оттук нататък за теб Полярна мечка е забранена територия. Щом не можеш да се справиш с един елементарен проблем като Сам Гадис, ще трябва да се заема лично.

Още докато Таня Акосела слизаше с асансьора, Бренан се свърза с английското посолство в Канбера и нареди на Кристофър Брук, трийсет и пет годишния шеф на бюрото на МИ6 в Австралия, да хване следващия полет за Нова Зеландия, където да проведе „дискретен разговор с един наш бивш служител“. За икономия на средства МИ6 вече не поддържаше персонал в Уелингтън, което за Брук означаваше седем часа във въздуха от Канбера до Крайстчърч през Сидни, още четирийсет и пет минути с малък самолет от Крайстчърч до Дънидин и от там три часа с кола — една наета тойота — до Алегзандра, в сърцето на южния остров. Със смяната на полети и чакането по летищата цялото пътуване, от дома му в Канбера до пристигането в Алегзандра, отне на Брук четиринайсет часа и му струва бурен скандал с бременната му съпруга, когато разбра, че за пореден път й се налага да се лиши от дългоочакваната петдневна ваканция на Златния бряг. В Алегзандра Брук заспа едва ли не с влизането си в хотелската стая и се събуди сутринта на следващия ден, сряда, колкото да научи, че от местните никой не е чувал за Робърт Уилкинсън, нито пък за имот в Драйбред.

— Познаваме почти всекиго по тези места, сладурче — каза му управителката на хотела. — Драйбред е изоставена златна мина. Никой не живее там от години.

— Сигурен ли си, че си запомнил правилно мястото, приятел? — попита го служителят от бензиностанцията в покрайнините на Алегзандра.

Брук шофира цял предобед. За три часа видя трима души, нито един, от които не можа да го упъти. Беше се запасил с пътни карти, но нямаше достъп до интернет, за да свали от „Гугъл“ спътникови снимки, по които би могъл да се ориентира за посоката към Драйбред. Пътят минаваше през някои от най-величествените пейзажи, които бе виждал през живота си, но почти през цялото време купето на тойотата се огласяше от ругатните на един изнурен, гневен британски шпионин, който проклинаше участта си да бъде разпределен в задния двор на цивилизования свят, и злобно богохулстваше пред перспективата да прекара три дни в търсене на някакъв пенсиониран разузнавач от Студената война, който, ако можеше да се вярва на местните, никога не бе стъпвал в Нова Зеландия.

Накрая Брук се върна в Алегзандра, отиде в градската библиотека и откри едно споменаване на „Драйбред“ в исторически пътеводител на Сентръл Отаго от 1947 г. Домът на Уилкинсън се намираше в изоставено селище на работници от златните мини, впоследствие превърнато във ферма. По описанието в пътеводителя то беше на края на Драйбред Роуд, в една долчинка в подножието на планинската верига Дънстън, на четирийсет и пет километра северозападно от Алегзандра.

Той отново потегли на път. Прекоси голата суха равнина, отбелязана на картата като Маниотото, и спря за бензин и нещо за ядене в Омакау — селище с една кръчма и един смесен магазин. Наближаваше четири следобед, когато отби от главното шосе по тесен път, виещ се покрай река, в чиито води се отразяваше тъмносиньото небе. На всеки няколкостотин метра му се налагаше да спира и да отваря порти на ферми, които го преграждаха. Вече минаваше шест, когато на десетина километра след отклонението видя очуканата метална табела с надпис „Драйбред“ и сви по тесния изровен коловоз, който пресичаше нивите по посока към назъбените била на планинските вериги в далечината. Къщата беше малка, на два етажа и се намираше на около километър от последната отбивка, сгушена в малка върбова горичка. Докато минаваше с колата си през портичката, Брук забеляза фигурата на мъж със старо ватирано яке, който цепеше дърва в източния край на двора. Започваше да вали, едри капки дъжд забарабаниха по колата. Той загаси двигателя, слезе от колата и се готвеше да вдигне ръка за поздрав, когато видя, че Робърт Уилкинсън пристъпва към него с подозрителен поглед и насочена двуцевка.

— Кой си ти, дяволите да те вземат?

В следващия миг ръцете на Брук се вдигнаха към небето.

— Приятел! Приятел! — извика той по стар навик, придобит след трите напрегнати години в Басра. — Аз съм от службата. Идвам от Канбера, за да поговоря с вас.

— Кой те изпраща? — Уилкинсън спря на петдесетина метра с приклад, залепен за рамото му; двете цеви на пушката бяха насочени в слънчевия сплит на Брук.

— Сър Джон Бренан. Става дума за Атила. Поръча ми да ви предам нещо.

Уилкинсън свали пушката, после я пречупи на две и я преметна през ръката си.

— Е, предай, каквото имаш да предаваш — подкани го той.

Брук се огледа. Бренан го бе предупредил, че старият шпионин може да е „леко подивял“, но бе очаквал да му предложи поне чаша чай.

— Тук ли?

— Тук — отвърна Уилкинсън.

— Добре. — Той се пресегна, взе якето си от задната седалка на колата, закопча го догоре срещу студа и затвори вратата. — Сър Джон е загрижен, че може да сте във връзка с един британски учен на име Сам Гадис.

— Да съм във връзка ли? Какво, по дяволите, означава това?

Уилкинсън мигновено разбра, че МИ6 бяха подслушали обаждането на Гадис. Старателно изгражданата с години анонимност бе разрушена с един удар от онзи безразсъден учен, който му бе позвънил от лондонска телефонна кабина.

— Доктор Гадис е стигнал до истината относно Атила. Според нас той знае, че вие сте били водещият офицер на Едуард Крейн в Източна Германия през 80-те. В службата са разтревожени, че може да предавате на Гадис деликатна информация в нарушение на Закона за държавната тайна.

Уилкинсън направи крачка напред. Беше малко над шейсет, як, с внушително телосложение. Лицето му, особено във вечерния здрач, излъчваше такава безмилостна жестокост, от която би се уплашил и далеч по-голям храбрец от Кристофър Брук.

— Как ти е името, младежо?

— Казвам се Кристофър. Ръководя бюрото в Канбера.

— И си дошъл чак от Австралия, за да ми кажеш това, така ли, Крис?

Брук си помисли за своята бременна съпруга, за летищните власти, които бяха пръскали самолета им срещу инсекти, за претоплената бордна храна, за безкрайното шофиране по усуканите пътища на Сентръл Отаго.

— Точно така — отвърна той.

— В колежа не ви ли учат вече кога е прилично да се ходи на гости? Какво ми се мъкнеш тук по здрач? Можеше да си всеки.

Брук знаеше от инструктажа на Бренан, че Уилкинсън изпитва „параноичен страх“ от убийците на ФСС, и се надяваше сега, след като бе разбрал кой е неканеният му посетител, старият шпионин донякъде да се успокои.

— Моля за извинение, че ви стреснах — каза той, като протегна ръка. — Никой от местните хора не е чувал за вас. Много ми беше трудно да открия адреса ви. Тук сте толкова отдалечен от света, колкото и ако се намирахте в Морето на спокойствието, на обратната страна на Луната.

— Аха, на шегички ли минахме! — изръмжа злобно Уилкинсън. — Така ли ви учат да предразполагате събеседника? Малко галактическа ирония, малко космическо остроумие?

Брук осъзна, че усилията му да се държи човешки са кауза пердута. Той прибра протегнатата си ръка в джоба на якето и реши да изостави всякакви преструвки. Единственото му желание в този момент бе да се върне в Дънидин, да се наспи и на сутринта да вземе полета за Канбера. Колкото може по-далеч от този въоръжен психопат. Искаше вече да е предал доклада си на Бренан, да си отвори бутилка пино ноар и да седне с жена си на вечеря. Но първо трябваше да си свърши работата.

— Ето какво е положението — започна той. — И по-добре да ви го кажа сега, след като вече и за двама ни е ясно, че не сме способни да водим цивилизован разговор. Не че съм очаквал вечеря на свещи, мистър Уилкинсън, нито пък да ми предложите подслон за през нощта. Но ако държите да свършим работата тук, така да бъде. — Сякаш по поръчка откъм планините духна вятър; листата на върбите зашумяха. — Както виждам нещата, Гадис заплашва да вдигне завесата около две от най-ревниво пазените тайни на Студената война. Тайни, които моите колеги, включително и вие самият, сте пазили успешно шест десетилетия. Шефът ме помоли да ви припомня, че в последните години от кариерата на мистър Крейн има известни аномалии, ако мога да използвам неговите собствени думи, които, ако излязат наяве, биха имали сериозни последици за нашите отношения с Москва. Честно казано, самият аз не съм запознат с естеството на тези аномалии. Но имам основания да смятам, че вие сте наясно. — На слабата светлина той видя как Уилкинсън вдигна лице нагоре и издаде гъргорещ звук, който възприе като потвърждение на думите си. — Сър Джон винаги е държал особено на това пенсионираните служители от разузнаването да не продават мемоарите си на търг.

— Моля?

— Мисля, че добре ме разбирате. До знанието на службата е достигнало, че на различни етапи от кариерата си сте разкривали деликатна информация пред Катя Левет, която сте използвали като посредник за пускане на политически компромати в британската преса, а също и като потенциален ваш биограф.

— Бих те посъветвал да внимаваш с приказките, умнико — обади се Уилкинсън, като премести пушката в дясната си ръка. — Дългият ти език може да ти струва главата.

Дъждът вече валеше на талази; Брук вдигна ръце и извади качулката от яката на якето си.

— Искате да кажете, че двамата с мисис Левет не сте обсъждали възможността тя да напише от ваше име мемоарите ви?

Уилкинсън си каза, че е чул достатъчно. Той тръгна напред през плющящия дъжд, докато застана лице в лице с Брук и го огледа от глава до пети, както крокодил би огледал плячката си.

— Позволи ми сега аз да ти кажа нещо. Преди три дни се събудих и си направих чаша чай. Телефонът ми иззвъня и аз го вдигнах. Беше онзи доктор Гадис. Обаждаше се от Лондон, от телефонна кабина, за да ме разпитва за Еди Крейн. Не знаех кой е, не бях чувал за него. Разбираш ли, изобщо не си давах сметка, че внезапно за Атила се е разчуло. Пито пък че някакъв британски учен авантюрист би могъл да ме проследи и да ме открие тук. Искам да те уверя, че нито за миг не съм имал каквито и да било намерения да обсъждам кариерата си с него. Допускам, че частният ни разговор е бил прихванат от местните служби като услуга към старата родина. Така ли е?

— Нямам представа за ролята на ГУ КС в цялата тази история, ако има такава.

— Нима? — Уилкинсън се вгледа в лицето на Брук, по което се стичаха струи вода. — Естествено, че няма да имаш. В края на краищата ти си само шеф на бюро в Канбера.

Брук се опита да каже нещо, но той вдигна ръка и продължи:

— Чакай. Не съм свършил. — Уилкинсън вече беше видимо ядосан, морав от гняв заради нарушеното му лично пространство и бесен, че връзката му с Катя за пореден път бе стъпкана в калта. — Моля те да предадеш на „сър Джон“, който, между другото, беше само „Джон“, когато го срещнах за пръв път, но още тогава му личеше, че ще стигне далеч, та кажи на сър Джон, че като пенсионер ще правя каквото си поискам. И ако това включва разговаряне с разни заблудени учени от Лондон, така да бъде. Знаеш ли, аз си спомням как приключи кариерата ми. Помня бомбата, която ми бяха сложили под колата. Помня съвършено ясното усещане, че от службата не биха имали нищо против Боб Уилкинсън да бъде разкъсан на парчета от Сергей Платов и разпръснат като фойерверк в небето над Фулам. — Брук бършеше дъждовната вода от очите си. — Изглеждаш ми нещо объркан, Кристофър?

— Вие ме объркахте — отвърна Брук. — Изобщо не разбирам какво ми говорите.

— Не разбираш я. — Нов силен порив на вятъра дойде откъм планините. — Но сър Джон Бренан би разбрал много добре какво имам предвид. Непременно му кажи, че за разлика от него аз знам какво значи лоялност. Той не си мръдна пръста да ме защити навремето, защо трябва да го защитавам аз сега? Ако онзи Гадис държи да научи повече за Атила, може пък да реша да му дам всичко, което иска, с най-големи подробности. И бездруго е време цялата история да излезе наяве. По дяволите, британското правителство може дори да извлече полза от това! Не би ли желал да му видиш гърба на този маниак?

— Кой маниак?

— Платов — изсъска Уилкинсън с такова презрение, сякаш в невежеството си Брук се бе изложил окончателно. — Ама те май наистина те държат на тъмно. Май наистина не подозираш какво става.