Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (52)

51

— Откри ли нещо?

— Две касети — отвърна той, като ги извади от торбичката. Таня, която вече даваше газ към Ъксбридж Роуд, не се обърна да ги погледне.

— Какво има на тях?

— Едната е аудиокасета, на етикета пише с химикалка „Прокофиев“. Другата е видеокасета. Има ли видео в тайната квартира?

— Сигурно.

Известно време се движиха в западна посока, през обичайните задръствания към кръговото кръстовище на Шепърдс Буш, откъдето тръгнаха на юг, към Кенсингтън Хай стрийт. Тротоарите бяха пълни със семейства, които се прибираха след дългия неделен следобед. На Ърлс Корт Роуд Таня сви вляво към Лексам Гардънс.

— Къде отиваме?

— Имай търпение.

Колата навлезе в тясна уличка, къщите, по която бяха преустроени конюшни от викторианската епоха, и паркира зад голям черен джип с тъмни стъкла. Възрастна двойка съпрузи с еднакви ватирани якета в тревистозелено излизаха в този момент от една врата през три къщи по-нататък по улицата. Те погледнаха към тях и забелязаха Таня.

— Здравей, миличка! — каза жената, като махна с костеливата си ръка за поздрав. Съпругът й, който се подпираше на бастун и изглеждаше връстник на Едуард Крейн, ако не и по-стар, с усилие вдигна глава, за да й се усмихне.

— Познаваш ли ги? — попита шепнешком Гадис, който вече се чудеше колко тайна може да бъде една квартира, след като служителите на МИ6 се поздравяват със съседите.

— Мои приятели — отвърна Таня.

Гадис разбра всичко още щом влязоха в къщата. На един шкаф до стената видя рамкирана снимка на Таня, обвила ръце около шията на непознат мъж. Това не беше тайна квартира, а собственият й дом. Мъжът на снимката беше годеникът й.

— Ти живееш тук?

— Да.

— Дали е разумно?

— Какво, не ти ли харесва Кенсингтън?

— Искам да кажа, дали е разумно да ме каниш в дома си?

— На първо време става. — Тя затвори вратата, сложи веригата и плъзна резето. Това беше първият символичен знак, че Гадис е неин пленник. — За утре можем да измислим нещо по-добро.

Гадис не знаеше дали да се тревожи от факта, че Таня не разполага с тайна квартира, или да се чувства поласкан, че бе готова на сериозен риск, за да му предостави убежище. Той погледна още веднъж снимката, любопитен да узнае нещо повече за мъжа, комуто бе отдала сърцето си.

— Как се казва?

— Джеръми.

Джеръми изглеждаше точно така, както самият той се бе надявал да изглежда на онази първа вечеря с Джоузефин Уорнър: заможен, едновременно уверен в себе си и будещ доверие, в добра физическа форма. Усети лека завист.

— Заедно ли живеете?

— Много въпроси задаваш, Сам.

— Извини ме. Не искам да ти се бъркам в живота.

Таня хвърли ключовете от колата върху шкафа в антрето.

— Напротив, искаш — каза тя, но в погледа й се четеше прошка. — Живеем заедно, но тази седмица той е в чужбина. Работи за някаква неправителствена организация в Зимбабве. Догодина смятаме да се оженим.

Тя му направи знак да я последва във всекидневната — сравнително тясно помещение с голям прозорец, гледащ към страничната уличка, с вътрешно стълбище в средата и врата в другия край, която водеше към малка кухня. По стените, между полиците с книги, висяха маслени портрети и пейзажи от художници, които Гадис не познаваше. До прозореца беше поставена лакирана старинна маса за хранене, а в центъра на стаята ъглово канапе гледаше към голям плазмен телевизор. За частен дом къщата не излъчваше особен уют и за момент Гадис си помисли, че Таня отново му играе някакъв номер. Мъжът на снимката можеше да е някой колега от разузнаването, а останалите нейни снимки от различни периоди на живота й — взети за временно ползване от истинския й дом, където и да се намираше. Но една такава инсценировка би била напълно лишена от смисъл. Каква полза би имало да продължава да го мами?

— Чай? — попита тя.

— Разбира се.

Кухнята беше модерна и изчистена като в шоурум на „Икея“, но поне имаше вид, че се ползва. Върху хладилника с магнити бяха налепени бележки и изрезки от вестници, на полицата в ъгъла имаше оръфана готварска книга, от кука до прозореца висеше загорял тиган. Значи така живеели шпионите, помисли си Гадис. Като всички останали. Той каза на Таня, че пие чая си черен, с две бучки захар, и в отговор тя подхвърли, че така било „по руски“. Докато я наблюдаваше как се движи из стаята — вади лъжички от едно чекмедже, налива мляко от хладилника, — той изпита същото странно чувство като при вида на ръчния часовник на „Гетуик“. Виждаше нещо, което никога не бе очаквал, никога дори не си бе представял.

— Защо се усмихваш? — попита тя.

Гадис реши да бъде откровен с нея.

— Просто ми е интересно да видя как живееш — отвърна той. — Човек едва ли си представя шпионите като хора, които ползват тостери и микровълнови фурни. Очаквах по-скоро витрина с огнестрелно оръжие и ягуар клас Е…

— Имах — засмя се тя, — но ги продадох.

Той се запита колко ли време Таня прекарва в дома си, колко често тя и Джеръми са заедно. Дали въпросната „неправителствена организация“ не беше прикритие за МИ6? Това бе почти сигурно. Може би двамата се бяха запознали при изпълнение на задача? Професията им често ги отвеждаше до най-отдалечените кътчета на света; сигурно се чувстваха късметлии, ако им се съберяха по три-четири вечери заедно в годината.

— Дай видеокасетата — каза Таня.

Гадис отиде в дневната и извади касетата от найлоновата торбичка. Когато се върна, Таня се качваше по стълбите.

— Мисля, че Джеръми имаше старо видео в кабинета си.

След малко тя слезе, тържествуващо нарамила прашен видеокасетофон, от който се влачеха оплетени кабели.

— Успях!

Двамата коленичиха пред телевизора. Гадис усети аромата на парфюма й и се запита дали в спалнята не си бе сложила още. Телевизорът беше последна дума на техниката, екранът беше голям колкото масата за хранене и той се почуди дали ще е съвместим с древното видео.

— Има гнездо за SCART кабел — каза тя с надежда в гласа.

Куплунгът пасна. Следващата им грижа беше самата видеокасета.

— Трябва да действаме внимателно — каза Гадис. — Тези механизми имат навика да сдъвкват лентите.

Той натисна бутона за включване на захранването. Телевизорът вече беше пуснат и автоматично се превключи на аудио-видео канала, който поддържаше външен източник.

— Дай да пробваме — предложи Таня.

Гадис плъзна касетата във видеото и усети как механизмът я придърпа навътре и нави лентата върху възпроизвеждащите глави.

— Моля те, не дъвчи! Не дъвчи! — изстена той.

Таня се засмя. Коляното й се допираше до неговото и той забеляза, че Таня не бърза да се дръпне. Изведнъж на телевизора се появи картина, но тя нямаше нищо общо с Платов. На екрана течеше информация за участниците в шоуто на Паркинсън.

— Може ли да усилим звука? — попита Гадис.

Таня натисна едно копче на дистанционното и в стаята прозвуча музикалната заставка на шоуто. Първият гост беше Джейми Оливър — потвърждение, че записът е бил направен през последните десетина години.

— Какво ще кажеш да превъртим напред? — попита Таня.

Гадис натисна съответното копче на видеото и кадърът заподскача в безумен танц от заснети в близък план човешки глави с бясно мелещи усти. Джоан Ривърс. Клиф Ричард. Парки. Минаха пет минути, през които Гадис и Таня клечаха неподвижно на пода, вперили погледи в екрана в очакване нещо да се случи. На касетата нямаше запис на Сергей Платов, заснет в някоя берлинска тайна квартира; след шоуто беше записан стар епизод от Бар „Наздраве“, последван от близо час празна лента с бял шум и снежинки. Когато лентата се разви докрай и видеото се самоизключи, Гадис изпита лепкаво чувство на разочарование и с глух глас си призна, че може би е бил прекален оптимист.

— Имаме още една — каза Таня, сочейки найлоновата торбичка на пода.

Гадис извади аудиокасетата от торбичката, а Таня отиде до стенния шкаф, в който имаше малка уредба „Денон“ с касетен дек. Той й подаде касетата и се отпусна върху един от твърдите дървени столове край масата за хранене. Таня натисна „плей“. След трисекундна пауза от високоговорителите се разнесоха встъпителните акорди на „Ромео и Жулиета“ от Прокофиев. Двамата с Гадис се спогледаха.

— Търпение — прошепна Таня. — Само търпение.

В продължение на повече от час слушаха музиката към балета, разхождаха се из стаята, изпиха по няколко чаши чай, направиха си бъркани яйца с препечени филийки. Някъде към средата на втората страна Таня стана и отвори бутилка вино, вече убедена, че не разполагат с никакъв запис на Платов. Гадис най-съвестно изслуша касетата докрай, след което стана и занесе чинията си в кухнята.

— Връщаме се там, откъдето тръгнахме — обяви той.

— На изходна позиция — допълни Таня.

Тя седеше на едно от високите столчета в ъгъла на кухнята. Той започна да мие тигана, в който Таня бе пържила яйцата, колкото да свърши нещо полезно. Минаваше десет вечерта — един дълъг, странен ден отиваше към края си.

— Сигурно си грохнал от умора — каза тя.

— Може би Холи не ми е дала всички кутии. — Гадис подложи тигана под струята вряла вода. — Домът й е като бунище. Повечето от папките бяха струпани на купчина в мазето на сградата. Възможно е там да има още кашони.

— Но не можеш да се обадиш на Холи — каза Таня.

Забележката й прозвуча като заповед и той се подразни.

— Защо да не мога?

— Няма как да знаеш дали телефонът й не се подслушва, дали домът й не е под наблюдение. — Тонът на Таня беше равен и делови, сякаш умишлено се опитваше да попари всякакво чувство за интимност, което се бе зародило между тях след срещата им на летището. — Позвъниш ли й, веднага ще доведеш руснаците.

Гадис мълчаливо подсушаваше чиниите с кърпа, като в същото време се питаше защо настроението на Таня се бе променило при споменаването на Холи. Дали не го ревнуваше? Цяла вечер те се бяха чувствали спокойни и безгрижни в компанията си, като отдавнашни любовници. И изведнъж тя най-безапелационно му бе напомнила за ситуацията, в която се намираше. Гадис започваше да се дразни от властта, която тази жена имаше над него.

— Тогава по какъв начин мога да се свържа с нея?

— Все ще измисля нещо — отвърна тя, макар че гласът й не прозвуча кой знае колко уверено. — Утре рано трябва да съм в службата. Бренан знае за Уилкинсън. От новините. Едва ли предполага обаче, че аз съм те измъкнала от Виена. И със сигурност няма как да знае, че си при мен. Ще трябва да давам много обяснения. Но все още има възможност да намерим начин хем да те защитим, хем да уредим проблема с руснаците.

Приказки без покритие. Гадис преметна върху облегалката на един стол кърпата, с която бе бърсал чиниите.

— Сега май ти не ме слушаш. Аз не съм дете, не искам бавачки. Нямам нужда някой да ме пази. Много е възможно касетата с разпита на Платов да събира прах в мазето на Холи. От теб искам само едно: да ми дадеш възможност да й се обадя, за да я потърси. Толкова е просто.

— Търпение — каза Таня може би за десети път през последните няколко часа.

Гадис не издържа и избухна:

— Няма ли да престанеш да повтаряш едно и също? Държиш се с мен като с четиригодишно дете. Благодарен съм ти за всичко, което правиш, Таня. Искрено съм ти благодарен. Но нямам намерение да се спотайвам, докато Джон Бренан реши да промени отношението си към мен. Какво според теб мога да постигна, ако стана твой квартирант? Да изгледам всички предавания по телевизията? Да ти реша всички кръстословици?

За негово изумление Таня разбра буквално въпроса му.

— Боя се, че да. Докато не открием безопасно място, където да те настаним, ще живееш тук. Не бива да ползваш телефона. Дори не бива да излизаш навън.

Гадис я изгледа невярващо. Чашата му с вино беше на кухненската маса; той я вдигна и я пресуши на един дъх, докато мозъкът му се опитваше да смели чутото. Беше изумен колко бързо лекият флирт помежду им бе отстъпил място на хладна деловитост и менторски тон. В течение на вечерта на няколко пъти му се бе сторило, че биха могли да прекарат нощта заедно. А сега на Таня сякаш й доставяше удоволствие да го дразни с факта, че е неин пленник.

— Е, добре — каза той.

— Какво „добре“?

Той си спомни разговора им на улицата пред колежа. Недей да търсиш Крейн. Недей да търсиш Уилкинсън. Той и преди бе давал обещания на Таня Акосела. Какво му пречеше да й замаже очите с поредното обещание?

— Ще постъпя както ти искаш. Ще остана тук, докато ти си на работа. Ще гледам телевизионни игри и ще ровя в чекмеджето с бельото ти. Забрави Холи, забрави касетата.

Таня усещаше, че я лъже.

— Тъй, тъй. — Тя го изгледа, сякаш искаше да му покаже, че с държането си усложнява и бездруго нелеката й задача. — Колкото ми беше обещал, че няма да ходиш в Австрия. И след броени дни се озова в онова кафене във Виена.

— Не, този път е различно.

Таня поклати глава. Тя прекрасно знаеше, че Гадис няма да се спре пред нищо, докато не отмъсти за Шарлот и не се добере до касетата. Но какво можеше да направи? Нямаше начин да го държи до безкрайност под домашен арест. Ако той бе решил да си тръгне, нямаше как да го спре.

— Е, добре — каза на свой ред тя. После отиде в дневната и заоправя възглавниците на канапето в знак, че разговорът е приключил. — Хайде да спим. Сигурно ще искаш да се изкъпеш…

— Утре, мамичко. — Изненадан, че се бе отървал толкова леко, Гадис се опита да разведри обстановката, но Таня не се засмя на шегата му. — Оставила съм ти една стара тениска на Джеръми — каза тя, с което го накара да се почувства като нежелан ухажор, злоупотребил с гостоприемството й.

— Супер!

— Оставила съм ти и хавлия, в кухнята има уиски, ако ти се пие. — Тя се прозя демонстративно и Гадис отново почувства вълна на раздразнение. — Ти си в стаята в края на коридора, която Джеръми използва за кабинет.

— Да не се появи отнякъде и да си легне при мен?

Таня го възнагради с усмивка, дори в очите й проблесна закачливо пламъче, като слънчев лъч след буря.

— Няма — отвърна тихо тя и Гадис реши, че просто е уморена и напрегната.

— Благодаря ти — каза той. Действително й дължеше благодарност за огромния риск, който поемаше. — Не знам какво щях да правя без теб. Съжалявам за всички неприятности, които ти причинявам.

— Но поне си струва. — За негова изненада тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Или поне донякъде. — Таня се обърна и тръгна по стълбището за горния етаж. — Приятни сънища! — подвикна тя през рамо. — Загаси всички лампи, като приключиш.

— Само още пет минути! — отвърна Гадис.

Той намери уискито в кухнята и си наля четири пръста. Прехвърли каналите по телевизията, като търсеше денонощна новинарска емисия, от която би могъл да научи нещо повече за убийството на Уилкинсън. Но Си Ен Ен бяха на вътрешнополитическа вълна, а по „Скай Нюз“ течаха финансови новини и анализи. Гадис загаси телевизора, провери още веднъж резето на входната врата и тръгна нагоре по стълбите.

Когато стигна до площадката, откъм банята се чуваше шуртенето на душа. Тънка ивица светлина се процеждаше изпод вратата на Таня. Той си представи насладата, блаженото чувство на облекчение, което би изпитал, ако прекара с нея нощта, но подмина вратата й и примирено продължи към дъното на коридора, към кабинета на Джеръми. Вярна на обещанието си, Таня бе оставила до леглото хавлиена кърпа и тениска вместо пижама заедно с флаконче аспирин, бутилка минерална вода и будилник. Гадис си взе душ, облече тениската, прелисти до половина един брой на „Спектейтър“, който си бе взел отдолу, и в полунощ вече спеше.

Събуди се в осем сутринта, когато Таня отдавна беше тръгнала за работа. Върху кухненската маса имаше бележка, с която още веднъж го молеше да не излиза. „И ако не можеш без цигари, бе добавила тя, пуши в градината.“ Той смачка бележката и я хвърли в кофата за отпадъци, но в този момент забеляза резервната връзка ключове, окачени на една кука до барплота. Сложи ги в джоба си, направи си мюсли с мляко, пусна кафе машината, дочете снощния „Спектейтър“ и изпуши една цигара до отворения прозорец. Към девет си взе още един душ, облече чистата риза, която Таня му бе оставила на горната площадка — „И тази е на Джеръми“, не бе пропуснала да поясни тя в бележката, — и се запита как да убие следващите десет часа под домашен арест. Той не беше любопитен по природа и не бе имал никакво намерение да рови из вещите на Таня, а откакто бе изпитал на гърба си 24-часовото наблюдение от МИ6, уважаваше още повече неприкосновеността на чуждото лично пространство. Прегледа няколко албума със снимки, които откри на една масичка в дневната, но от тях научи единствено, че Таня и Джеръми бяха ходили заедно на почивка в Париж и Египет и че Джеръми носеше бански „Спийдо“.

Към десет, напълно подивял от скука, той изпра дрехите си в пералната машина в кухнята и ги просна да съхнат на въжето в градината. Към единайсет вече превърташе каналите по телевизията, като се спря на някакъв стар черно-бял гангстерски филм с Джими Кагни. Това ли беше бъдещето? Всеки път, когато се замисляше какво ли му готвят Бренан и Таня, той все повече се убеждаваше, че много скоро ще бъде засмукан в някоя програма за защита на свидетели, подобна на тази, която бяха приложили към Едуард Крейн. Това не беше живот. Дори мисълта за подобна възможност го докарваше до депресия. Той щеше да бъде напълно изолиран от Мин, от работата си в колежа, от всичко онова, което досега бе осмисляло съществуването му. Трябваше да се обади на Холи. Онази загадъчна касета беше единственият му шанс да си възвърне свободата.

Около два и половина откри в хладилника консерва спагети болонезе и малко повехнала салата. Едва когато обираше остатъците от чинията си с парче сух хляб, той се сети за пакета, който бе открил на изтривалката в антрето си на Шепърдс Буш. Взе найлоновата торбичка с нещата си от дневната и седна на канапето с един кухненски нож, за да разреже плика.

Почеркът на предната страна му беше непознат. Може би пакетът съдържаше книга с меки корици или свитък документи, изпратени от колега.

Но не беше това.

Вътре имаше снимки. Седем на брой. Гадис ги издърпа заедно с една отпечатана на принтер бележка върху лист хартия формат А4, без подпис. Тя гласеше:

В БАНКОВАТА ВИ СМЕТКА ЩЕ БЪДЕ ПРЕВЕДЕНА СУМАТА ОТ СТО ХИЛЯДИ ЛИРИ. СМЯТАМЕ, ЧЕ ТОВА Е ДОСТАТЪЧНА ЦЕНА ЗА МЪЛЧАНИЕТО ВИ.

Той обърна снимките в ръката си и усети как душата му се сгърчи като сух лист.

И седемте бяха на Мин.

Мин на плажа. Мин с приятелче. Мин с Наташа. Мин пред детската градина.

Гадис скочи и побягна към вратата.