Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (47)

46

С приглушено боботене влакът спря на определения му коловоз; от спирачките се изтръгна дълбока въздишка. Гадис се насочи към един вагон по средата на перона, в който имаше няколко свободни места. Огледа се за млади хора, както го бе посъветвала Ева, и забеляза подстригания по военному унгарец с татуирани бицепси, седнал срещу силно изрусена млада жена, която гледаше кисело навън през прозореца. Краката им бяха преплетени под малката масичка. До момичето имаше свободна седалка. Гадис я посочи с леко кимване и унгарецът едва помръдна вежди, за да му покаже, че мястото е свободно. Той му кимна още веднъж в знак на благодарност, метна чантата си на полицата и седна.

Влакът бавно потегли. Сбръчкана старица наблюдаваше внимателно Гадис, докато се настаняваше на седалката, но когато погледите им се срещнаха, тя извърна глава. От другата страна на пътеката някаква тийнейджърка слушаше музика от миниатюрни слушалки, затъкнати в ушите. До нея спеше бизнесмен в кафяв костюм; тънка струйка лига се стичаше от полуотворената му уста надолу по брадата. Никой от околните не изглеждаше настроен за разговори. Хората бяха погълнати от собствените си мисли.

На масата имаше отворена кутийка кока-кола и смачкан унгарски вестник. Гадис много искаше да хвърли поглед на заглавната страница, макар че не очакваше новината за убийството на Уилкинсън да бе стигнала до сутрешните издания. Някаква жена през пътеката четеше австрийско клюкарско списание; на корицата имаше снимка на Катарина Вит на леда, в къса червена рокличка. Гадис се чудеше къде да си дене ръцете. Сети се за двете книги с меки корици, които Ева бе сложила в пътната му чанта, но не искаше да привлича внимание, пресягайки се към багажа си още в началото на пътуването. Загледа се през прозореца. Очите му поглъщаха нивите, прорязани от коларски пътища, притихналите горички и безкрайната унгарска равнина, докато съзнанието му регистрираше всеки тик, всяко най-малко помръдване на лицевите му мускули. Не можеше да се отпусне. Колко пъти му се бе случвало да седи до прозореца на някой влак, зареял поглед навън, освободил съзнанието си от всякакви мисли? Сигурно хиляди. Но днес не му бе съдено да го постигне; беше толкова напрегнат, че чуваше собственото си дишане.

Минаха петнайсет минути. В края на вагона се появи кондукторът и запристъпва по пътеката, проверявайки билетите на качилите се от Хегешалом. Мина цяла вечност, докато стигна до карето седалки около Гадис; поиска билета му, погледна го и му го върна с кратко кимване. Гадис въздъхна с облекчение. Насърчен от първата си успешно приключила среща с представител на властта, той се изправи, кимна на татуирания си спътник и тръгна по посока на вагон-ресторанта.

Беше празен. По дължината му бяха наредени маси по за четирима, с червени покривки и подвързани с кожа менюта, в които се предлагаше гулаш и пиле, приготвено по пет различни начина. Гадис не помнеше дали Ева го бе посъветвала да се движи из влака, но седнал неподвижно на едно място, се чувстваше като хванат в капан — движението беше единственият начин да не полудее.

Отиде до мокрия бюфет. Млад барман с униформено сако, което не му беше по мярка, обслужваше клиент е няколко мазни косъма на главата, сресани напряко през темето. Гадис си взе чаша вряло кафе и поничка, от която се процеждаше лепкав яйчен крем. Стомахът му едва ли щеше да се зарадва особено, но той бе гладен и се надяваше, че кофеинът ще проясни съзнанието му. Седна на едно високо столче под табелката „Пушенето забранено“ и задъвка поничката, като я прокарваше с по глътка кафе. Влакът беше чист и лъснат отвътре, но се движеше убийствено бавно. На Гадис му се струваше, че пълзи през полето с човешки ход. Спираше едва ли не на всеки километър. Дори климатичната инсталация работеше едва-едва, сякаш я мързеше. Когато привърши закуската, той се върна на мястото си до малката масичка, като мина през вагони, разделени на множество купета с плъзгащи се врати. В някои завесите бяха спуснати и не се виждаше вътре; други бяха заети от уморени бизнесмени и възрастни пенсионери, които го оглеждаха от глава до пети, понеже не се сещаха какво друго да правят.

Седна на мястото си. Подстриганият по военному унгарец дремеше, облегнат на прозореца, докато приятелката му оправяше грима си с джобно огледалце. Тя го погледна за миг, после отново се зарея навън през мръсното стъкло. Тийнейджърката от другата страна на пътеката продължаваше да слуша музика от айпода; Гадис различи мелодията на една стара песен на Битълс. Бизнесменът до нея се бе събудил, изтрил бе лигата от брадата си и припряно тракаше по клавишите на лаптопа. Гадис улови погледа на някаква жена, която не бе забелязал преди; тя му се усмихваше и той й се усмихна в отговор. Беше червенокоса, със строг раиран костюм. Имаше вид на висш мениджър в частна фирма и сигурно се бе качила на предишната гара. Гадис отново нямаше какво да прави. Беше му скучно и се нуждаеше от четиво. Интересно, какви ли книги му бе сложила Ева в чантата?

Той се изправи, посегна към чантата, но точно в този момент влакът рязко спря. Отначало си помисли, че са стигнали поредната гара, но погледна през прозореца и видя, че първият вагон е застанал на обикновен жп прелез, а малко встрани, на пустия междуселски път, бяха паркирани две полицейски коли с мигащи лампи. При вида на пулсиращите ярки сини светлини на фона на утринното небе Гадис усети пристъп на първосигнален ужас; нямаше съмнение, че влакът е спрян от унгарската полиция по молба на австрийските власти в координирана акция за залавяне на убиеца на Робърт Уилкинсън.

Той седна на мястото си без книга. Това само по себе си му се струваше доста неразумно. Защо му бе притрябвало да става само за да седне отново, без дори да разтвори ципа на чантата? Усещаше половин дузина погледи върху себе си, вината му беше толкова очевидна за всички наоколо, сякаш беше родилно петно на лицето му. Нещо повече: сега той, Гадис, беше виновен и за забавянето на влака, за неминуемото им закъснение, за където бяха тръгнали. Мъжът с татуировката, приятелката му, тийнейджърката със слушалките в ушите, усмихнатата червенокоса мениджърка в раирания костюм — сега вече всички те знаеха, че той е беглецът от Виена.

В този момент машинистът на влака загаси двигателите — категоричен сигнал за безнадеждността на положението. Вагонът потрепери за миг върху ресорите си, след което настана пълна тишина. Пътниците по околните седалки се спогледаха ядосано; Гадис се опита да се присъедини към всеобщото недоволство, като се намръщи и заклати глава. Аз съм един от вас — сякаш искаше да им каже той. — Това тук няма нищо общо със станалото снощи в Клайнес Кафе. Червенокосата улови погледа му и Гадис повдигна състрадателно вежди, за да й покаже, че е на нейна страна. Тя се намръщи, сякаш фамилиарността в погледа му я бе засегнала, и насочи вниманието си към дъното на вагона, където вратата внезапно се отвори.

Гадис се извърна. На десетина метра от него се бяха появили двама униформени полицаи. Въобразяваше ли си, или по-високият застана нащрек, като го видя? Той хвърли плах поглед през пътеката към тийнейджърката със слушалките, която поклащаше глава в ритъма на „Елинор Ригби“. Бузите му пламтяха от напрежение. За миг си представи, че ще бъде арестуван, но не от двамата полицаи, а от жената в деловия раиран костюм, която отново го гледаше изпитателно и за която той не се съмняваше, че е цивилен агент на австрийските тайни служби, заел позиция, за да помага при залавянето му.

Успокой се — каза си той. — Дръж се нормално. Влакът можеше да е спрял по куп причини. Може би в някой вагон имаше незаконни имигранти или пък контрабандисти с пратка дрога и цигари за Будапеща. Той чуваше как полицаите зад гърба му минаваха от седалка на седалка през вагона, бавно и методично, със зловещата целеустременост на есесовци.

— Билети, моля!

По-високият от двамата — онзи, който сякаш го бе познал от вратата — се беше надвесил над масичката им. Гадис бръкна в джоба на сакото си за билета, който Ева му бе купила от Хегешалом. От указанията и съветите, които му бе дала, в главата му не беше останало нищо. Защо не се бе качила с него във влака? Дали не му бяха заложили капан? Защо Таня не бе уредила друг агент на МИ6 да го придружи до Будапеща?

— Благодаря — каза мъжът, като пое билета от ръката му.

Гадис го погледна в очите, като се опитваше да си придава отегчено безгрижен вид. За един безумен миг му се стори, че това беше същият полицай, който ги бе следвал с патрулката на връщане от сградата на ООН.

— Вие сте англичанин?

Гадис не бе казал дума. Откъде този полицай бе установил националността му? Играта свърши. Те знаеха кой е, откъде е, какво прави във влака. За момент си помисли да отговори на въпроса на руски, но ако полицаите бяха видели лицето му от охранителните камери в Клайнес Кафе, всякакви опити да ги заблуди щяха да се обърнат срещу него, като потвърждение на вината му.

— Да. От Лондон. Как познахте?

Макар да бе задал въпроса си на английски, полицаят сякаш не разбра отговора. Гадис погледна зад гърба му към неговия колега, който проверяваше пътниците от другата страна на пътеката. Това само по себе си му даде искрица надежда: ако бяха разпознали в него приятеля на Уилкинсън от кафенето, защо продължаваха да се занимават с останалите? Тийнейджърката бръкна в джоба на джинсите си, без дори да си даде труд да извади слушалките от ушите си. Гадис се изуми от това присъствие на духа. Но какво търсеше в джоба си — билет или лична карта? Ако полицаите поискаха от Гадис да им покаже паспорта си, с него бе свършено. Мъжът с военната подстрижка отсреща се беше събудил. Едната от татуировките му изобразяваше карикатурен шарж на Елвис.

— Значи пътувате за Будапеща?

— Да, за една нощ. — Гадис си спомни какво му бе казала Ева: Утре се връщате във Виена. Еднопосочните пътувания винаги изглеждат подозрителни. Той я наруга мислено, че не му бе осигурила паспорт, шофьорска книжка, какъвто и да било документ за самоличност, с който да замаже очите на тези полицаи. Какъв е този турист, който пресича международна граница без паспорт? Каква е тази разузнавателна служба, която оставя сам човек да се оправя в чужбина във влак, гъмжащ от полицаи?

— Е, приятно прекарване — каза полицаят.

Гадис си помисли, че не е чул правилно. Може би си въобразяваше? Но мъжът бе насочил вниманието си към унгареца и приятелката му, които му показаха билетите си, без дори да го удостоят с поглед. Може би подобни проверки по влаковете бяха ежедневие. Точно в този момент радиостанцията на ревера на втория полицай изпращя. Той отговори незабавно на повикването, слезе от вагона и решително закрачи по протежение на линията.

— Какво става? — запита Гадис.

— Те него намери — отвърна унгарецът.

Двамата станаха от местата си и извиха шии през прозореца към полицейските коли, паркирани до прелеза. През главите на останалите пътници, които висяха по прозорците на вагоните, Гадис видя как полицаите вкараха някакъв дребен младеж в едната патрулка. Жена в униформа натисна темето му с длан; ръцете му бяха оковани в белезници отзад на гърба.

— Имате ли представа кой е той? — попита Гадис.

Унгарецът поклати глава.

— Нищо не знае — отвърна той и се наведе настрани да целуне приятелката си.