Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (48)

47

Час по-късно влакът се влачеше уморено през безкрайните предградия на Будапеща, покрай композиции от ръждясали товарни вагони, забравени в глухи линии, обрасли в макове и трънак. Далеч напред Гадис видя входа на гара „Келети“, като голяма уста, опитваща се да погълне блесналата на слънцето плетеница от релси. Настроението му се беше възвърнало. Оставаше само да открие човека на Ева, който да го откара към летището.

Още със слизането му на перона го наобиколи тълпа от местни хора — мъже и жени, предлагащи квартира, такси до центъра на града или пък обяд в някой ресторант наблизо.

— Кола? — питаха на английски те, докато Гадис клатеше упорито глава. — Къде иска отиде, сър?

Без да им обръща внимание, той си припомни указанията на Ева и се упъти към закритата чакалня на гарата, където под огромния стъклен покрив трябваше да намери Миклош. На петдесетина метра по-нататък, почти до будките, където се проверяваха билетите на излизане, имаше пейка, а на нея — точно както му бе казала Ева — седеше мъж с брада, облечен със зелено яке. В лявата му ръка Гадис забеляза бутилка минерална вода „Вител“. В този момент Миклош вдигна глава, срещна погледа му и се ухили до уши. Гадис веднага си каза, че няма как да не го хареса: унгарецът на видима възраст около петдесет имаше бързи, живи очи, дяволито изражение и самоуверено излъчване на човек, който е свикнал да му върви в живота.

— Мистър Сам? — попита той, като протегна ръка за здрависване.

Гадис пое ръката му. Беше с кафява кожена ръкавица, лепкава и студена при допир.

— Ще се разсърдите ли, ако ви попитам кой ви изпрати?

— Няма да се разсърдя, разбира се. — Все така усмихнат, Миклош раздрусваше енергично ръката му. — Тези неща са важни, за да не стават грешки. Казвам се Миклош и ме изпраща нашата обща приятелка Ева от Виена. Тя пък получи своите указания от жена, която някога вие сте познавали като Джоузефин Уокър.

Гадис почувства мощна вълна на облекчение. Въпреки протестите му Миклош взе пътната му чанта и мина покрай будките за проверка на билети, без дори да ги погледне. Излязоха навън; на една пресечка от гарата ги чакаше паркиран сеат.

— Най-напред ще минем през мой апартамент — каза Миклош. Гадис си каза, че в това нямаше нищо необичайно. — Самолетът ви е след няколко часа.

Гадис отвори задната врата, сякаш вземаше такси, но осъзна грешката си и седна отпред. След Виена Будапеща беше различен свят — кипящ, хаотичен град, където навсякъде се виждаха останки от времената на комунизма. Гадис си припомни бледата, сякаш мръсна светлина в Москва; и тук във въздуха се носеше онази неизменна миризма на асфалт и дизелов пушек, която го накара да се почувства като на познато място. Миклош караше бързо, свиваше рязко и не вдигаше ръка от клаксона. Колата препускаше бясно по булеварди, излезли сякаш от някой филм ноар; в романтичните представи на Гадис те бяха изпълнени с неясна заплаха сред кипежа на човешката гмеж. За момент се почувства свободен. После си спомни за Уилкинсън и писъците на полудялата от ужас тълпа в Клайнес Кафе и си каза, че далеч не е в безопасност.

— Разбирам, че сте преживели тежка травма — каза Миклош.

Думата „травма“ прозвуча малко крайно, едва ли не мелодраматично, но преди да се усети, Гадис отвърна:

— Да.

— Е, не тревожете се! Всичко е минало. Вие сега сте в добри ръце. Бързо ще ви заведа в моя апартамент. Моята жена, тя ще ви сготви супа. Аз ще ви дам ваш нов паспорт, малко пари също. До залез на слънцето ще сте в Лондон.

— Много любезно от ваша страна. — Сърбеше го езикът да зададе същите въпроси, които напразно се бе опитал да постави на Ева. Как стана така, че започнахте да работите за МИ6? Често ли изпълнявате подобни задачи? Но той вече знаеше, че не бива да отнема на тези загадъчни ангели на тайния свят привилегията на тяхната анонимност. — От Будапеща ли сте? — попита само той. Доста глупав въпрос, но все някак трябваше да поддържа разговора.

— Да — отвърна с готовност Миклош. — Ще изнасям на вас езиков урок, може ли? Бърз курс по унгарски.

— Добре.

Колата сви по тясна уличка, притисната между два реда масивни каменни сгради от минали епохи. За свое учудване на ъгъла Гадис видя малък супермаркет от веригата „Теско“.

— Когато си поръчвате кока-кола, казвате „кучка гола“. — Миклош се заля от смях на собственото си остроумие; Гадис си помисли, че сигурно изпробва тази шега върху всеки чужденец, който му се изпречи на пътя. — Смешно, нали?

— Много.

Скоро паркираха на широк булевард до правилна купчина нацепени дърва за огрев, около които беше издигната импровизирана оградка от оранжеви найлони. Миклош извади чантата на Гадис от багажника и го поведе през един безистен между магазин за електроуреди и неголям ресторант. От безистена се озоваха в голям квадратен вътрешен двор на жилищна кооперация, строена към края на деветнайсети век, и взеха разнебитения асансьор до третия етаж.

— Аз тук живея — каза Миклош и поведе Гадис по един коридор, чиито прозорци гледаха към вътрешния двор. Извади от джоба си връзка ключове и отвори вратата на апартамента си.

Вътре имаше голяма модерна кухня, в единия край с вътрешно стълбище без парапети. До печката беше застанала жена и режеше гъби.

— Да ви представя моята жена — каза Миклош. — Това е Вики.

Вики беше доста привлекателна, поне с петнайсет години по-млада от съпруга си, с дълга кестенява коса и стройна фигура, отчасти скрита под тъмносиня кухненска престилка. Гадис вдигна ръка за поздрав, но не се приближи към нея; тя му бе показала ръцете си, изцапани от готвенето, а да я целуне по бузата му се стори неуместно. Имаше чувството, че се е отбил на обяд при съседите в Лондон; в стаята не се усещаше никакво напрежение, никаква стаена тревога. Дали Вики беше в течение на ситуацията? Миклош размени с нея няколко думи на родния им език, после предложи на Гадис едно от високите столчета до барплота в центъра на стаята.

— Много ви е хубаво жилището — каза Гадис, като пусна чантата си на пода.

— Благодаря. Сградата беше типична много за своята епоха, но ние направихме някои промени. Искате ли да вземете кафе? Душ?

— Как, едновременно ли?

Вики се засмя и погледна съпруга си. От метални куки над печката висяха скъпи на вид тенджери и тигани, по стените бяха закачени черно-бели графики в рамки, на рафта за книги имаше поставен айпод, свързан с миниуредба. В кухнята влезе куче, потърка се в краката на Вики и се сви на кълбо под дълбоката порцеланова мивка.

— Базаров — каза Миклош. — Най-добрият ни приятел.

— По Тургенев?

Лицето на унгареца се озари.

— Вие знаете „Бащи и деца“? Вие сте образован мъж, мистър Сам.

Гадис обясни, че преподава руска история, и не след дълго двамата, всеки с чаша кафе пред себе си, потънаха в дълбокомислен разговор за руските писатели от деветнайсети веки. Вики си донесе нарязан хляб и купичка супа и се настани до тях на високия барплот, намесвайки се в разговора им с лаконични коментари за Толстой и Достоевски, докато Гадис се питаше защо се чувства толкова необичайно спокоен.

Час след пристигането си в дома им Гадис прие предложението на Миклош за „горещ душ и чисти дрехи да преоблечете се“ и послушно се качи на горния етаж, преметнал на ръката си голяма бяла кърпа, ухаеща на синтетична борова есенция. Горещите струи измиха от тялото му потта, а заедно с нея всичкия страх и ярост, които бе натрупал след тази дълга нощ във Виена. В малката спалня до банята Миклош му беше оставил чиста риза, мек вълнен пуловер и чифт джинси, които имаха вид, сякаш никога не са били носени. Дрехите му лепнаха; Гадис си каза, че от МИ6 знаеха дори размерите му. Той се избръсна и преоблече под един избелял плакат на Стивън Джерард, вдигнал победоносно Европейската купа. Вероятно стаята беше на сина на Миклош и Вики.

В дванайсет и половина Гадис слезе долу. Вики го поздрави за новия му външен вид и му помогна да натъпче мръсните си дрехи в чантата на Ева. Миклош го посъветва да си смени сакото — „в случай че някой свидетел от кафенето го е описал на полицията“ — и вместо него му даде дълго черно палто, което му беше леко тясно в раменете. В джоба му Гадис откри вълнена шапка, но отказа да я сложи, защото се боеше, че ще привлече ненужно внимание на летището.

— Може би сте прав — подхвърли Миклош, като сви на топка старото му сако и го натъпка в чантата. — Така или иначе, вие изглеждате добре, мистър Сам. Изглеждате нормално.

Влязоха в дневната, задръстена от книги и всевъзможни осветителни тела. Вики не ги последва. Върху ниската масичка имаше дъска за шах; черният цар лежеше повален. До дъската, върху брой на „Економист“, бяха натрупани на купчинка оръфан британски паспорт и 40 000 форинта, равняващи се на около 200 лири. Миклош ги подаде на Гадис.

Паспортът изглеждаше перфектно. Вътре имаше печати от Хонконг, от летище „Кенеди“, дори точно копие на снимката на Гадис в редовния му паспорт, направена преди осем години. Но как бе успяла Таня да реагира толкова бързо? Къде, по дяволите, бяха отпечатали този паспорт? Това едва ли бе станало без участието на английското посолство в Будапеща. Той прелисти страниците с водни знаци и погледна Миклош.

— Изумително!

— Виждал съм и по-добри — бе отговорът.

Унгарецът извади от джоба си мобилен телефон и му го подаде през шахматната дъска. Номерът на Миклош бе вкаран в паметта под името „Майк“. Гадис разбра, че най-трудното тепърва предстои: дългото пътуване към дома.

— И така — каза Миклош, който също бе усетил промяната в настроението му, — имате всичко необходимо. Предлагам да слизаме към колата.

Като по даден знак Вики се появи на вратата, пристъпи към Гадис и го целуна по двете бузи. Той си каза, че през цялото време бе подслушвала от другата страна.

— На добър час — прошепна тя; ароматът на гладката й кожа по странен начин му напомни за Холи. — Миклош ще се погрижи за вас.

— Благодаря ви за любезността — отвърна той и двамата мъже излязоха в коридора.

Колата на Миклош ги чакаше на същото място пред входа на кооперацията, до купчината дърва. Покрай тях с гневен звън премина трамвай, като за малко не прегази прегърбена бабичка, която теглеше количка с покупки през улицата. Гадис се опита да улови погледа на Миклош и забеляза, че изражението на лицето му бе станало сериозно. Пъхна чантата си в багажника, седна в колата и си сложи колана.

Гадис дотолкова се бе доверил на унгареца, че дори не си бе дал труда да види какво има в чантата, преди да закопчае ципа. Ако го беше направил, щеше да открие малкото пакетче, което Вики бе пъхнала между свитото му на топка сако и мръсните дрехи.

Съпрузите бяха решили да използват д-р Сам Гадис като куриер.