Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (28)

27

Гадис си даваше сметка, че едва ли би имало голяма полза да се яви неканен у Бенедикт Майснер и от вратата да започне с въпросите. Спомняше си гневния имейл, който Майснер бе написал на Шарлот, заплашвайки я със съд, ако продължи да намеква за някакво негово участие в инсценировката около смъртта на Едуард Крейн. Ако Гадис отидеше сега в Берлин с подобни обвинения, Майснер положително щеше да му затръшне вратата в лицето, ако не и да повика полиция.

Ето защо на Гадис му бе нужен по-изпипан план за действие. Намери в интернет координатите на частната му клиника в Берлин и му позвъни от телефонна кабина в колежа. Рецепционистката говореше перфектен английски и той я попита дали може да му даде час за петък следобед.

— Разбира се, сър. Но за утре следобед нямаме много възможности. Мога да ви запиша за четири. Това удобно ли ви е?

Гадис прие уговорения час, даде й телефона на хотела си в Берлин и се запита какво ли би могъл да използва като претекст за срещата. Трудно заспивам, докторе. Имате ли лек за параноя? На следващата сутрин се събуди от будилника точно в пет, измина разстоянието на север до „Лутън“, остави фолксвагена на обществен паркинг пет километра преди летището и взе полета на „Изи Джет“ за „Шьонефелд“. Срещу две евро автобус 171 го откара със скоростта на охлюв, спирайки поне на трийсетина спирки, през безкрайната върволица от добре поддържани предградия, обитавани от германски пенсионери, до Херманплац, откъдето Гадис взе У-бана за Тиргартен. „Новотелът“ беше буквално през улицата от станцията на метрото — сдържано луксозен, с полирано мраморно фоайе и рецепционисти, говорещи свободно по три езика. В дискретно осветения лоби бар бизнесмени изчакваха времето до поредната среща. Обикновено Гадис предпочиташе да отсяда в доста по-различни места — семейни хотели с дванайсетина стаи, с ретро чар и атмосфера, — но в случая бе благодарен за безличната ефективност на „Новотела“, за стерилната стая с колосани чаршафи на третия етаж, с огромния плазмен телевизор, по който да гледа Си Ен Ен и платени игрални филми. На такова място можеше да разчита на пълна анонимност.

До срещата с Майснер оставаха два часа, които той реши да убие в разходка по тесните, виещи се пътеки на Тиргартен, после мина по ул. „17 юни“ покрай Колоната на победата и паметника на Бисмарк и от там на изток до Бранденбургската врата. Макар да съзнаваше, че ако руснаци или англичани бяха решили да му поставят опашка в Берлин, нямаше никакъв шанс да се отърве от нея, той все пак бе положил усилие да се убеди, че поне от „Лутън“ никой не го следеше. На летището бе огледал лицата в салона за заминаващи, после на пътуващите с автобус 171 през берлинските предградия. На излизане от хотела бе минал през главния вход, десетина секунди се бе помотал из паркинга, след което се бе обърнал и отново бе влязъл във фоайето. Макар да съзнаваше, че това са аматьорски трикове, заимствани от евтини трилъри, той нито за момент не забеляза някой да го следи. С всеки изминал ден Гадис все повече се убеждаваше, че интересът му към Атила някак си бе останал незабелязан.

Всичко това само свидетелстваше за професионализма на агента от МИ6, който бе седял през пет реда зад него в самолета на „Изи Джет“ и после го бе проследил в автобус 171 с наетото ауди четворка, което го очакваше на летището. „Ралф“ — мъж на около трийсет и четири-пет, който работеше в централата на МИ6 в Лондон — също имаше запазена стая в „Новотела“ и без усилие го бе проследил при разходката му до Бранденбургската врата. На двеста метра по-назад с велосипед — под наем се присъедини и партньорката на Ралф от екипа за следене — „Кейти“, която бе пристигнала с полета на Таня Акосела преди двайсет и четири часа. Третият член на екипа — „Дез“ — седеше в аудито на Хофйегералее и очакваше разпореждания от Таня. Самата Таня бе настанена в нает от МИ6 апартамент на Вилхелмщрасе, на километър от английското посолство. Тя знаеше, че Полярна мечка има намерение да се среща с Майснер, но засега нямаше представа къде ще се състои срещата им, нито в колко часа.

Гадис не беше идвал в Берлин от една ученическа екскурзия през 1983 г., когато бяха надничали над Стената към източногерманските граничари, които от своя страна ги оглеждаха през военните си бинокли, опитвайки се да прикрият вцепеняващата скука зад заплашителни пози. Изминалите оттогава години го наведоха на размисъл; в течение на пет безкрайни минути той стоя неподвижен под Бранденбургската врата, притиснал длани към гранитните колони в момент на сантиментално съзерцание, с което едва не доведе Ралф до припадък.

— Върши някакви дивотии под вратата — докладва той по мобилен телефон на Таня. — Все едно прави гимнастика. Може да дава сигнал на някого.

— Остани на позиция — беше отговорът. — Да видим кой ще се появи.

Ала никой не се появи. След малко Полярна мечка тръгна към Райхстага, но при вида на опашката от туристи, чакащи реда си, за да зърнат отвътре стъкления купол на Норман Фостър, се отказа да влезе, върна се по обратния път и прекара още петнайсет минути от южната страна на Бранденбургската врата, откъдето се запъти към Мемориала на Холокоста.

— Гледай точно там да не ти се изплъзне — предупреди Таня Ралф.

Мемориалът представляваше лабиринт от гранитни блокове, някои високи по 5–6 метра, заемащи площ от двайсет декара, сред които Гадис като нищо можеше да се изгуби. Тя вече не се съмняваше, че Гадис използва аматьорски похвати — като онази смяна на влаковете на Уотърлу в последния момент — и че в никакъв случай не беше извън способностите му да определи среща на Майснер точно по средата на Мемориала, където да не могат да ги подслушват.

Междувременно Кейти бе дошла с велосипеда до ъгъла на Ебертщрасе и Хана Аренд Щрасе при югоизточния край на комплекса, уверена, че рано или късно Гадис ще излезе от Мемориала и ще тръгне към Чекпойнт Чарли.

— Предполагам, че се прави на турист — каза тя.

Ралф и Таня се съгласиха с нея, когато главата на Гадис се подаде над един гранитен блок на 6–7 метра от улицата. Миг по-късно Гадис излезе на Хана Аренд Щрасе, запали цигара и тръгна на изток към Фридрихщрасе, където застана до една пощенска кутия, оглеждайки се за такси.

— Търси такси — чинно се обади Ралф и Таня нареди аудито да се придвижи на двеста метра от въпросния ъгъл, докато Ралф също се заоглежда за такси.

— Това е — каза тя. — Гледайте да не го изгубите.

Не го изгубиха. Аудито пристигна след три минути и проследи Полярна мечка до Пренцлауерберг — снобски квартал в някогашния Източен Берлин, където градската бохема идваше да си купува винилови плочи и да пие лате макиато. Ралф хвана такси две минути след Гадис, но го освободи, след като получи уверенията на Дез, че „ситуацията, доколкото мога да преценя, е под контрол“. В 15:46 ч. Гадис плати на шофьора и слезе на Шьонхойзер Алее.

— Той е на една пресечка от клиниката на Майснер — обяви Таня, като се взираше в картата на Берлин. Самата тя бе ходила предишната вечер да огледа мястото. — Да видим сега дали телефонът му работи.

Единственият потенциален проблем беше мобилният телефон на Полярна мечка. Преди два дни, докато Гадис го беше оставил за малко без надзор в кабинета си в колежа, един техник на МИ6 бе успял да му инсталира програма, с която апаратът се превръщаше в дистанционно задействан предавател. Устройството бе доказало, че работи — веднъж и за кратко, когато Ралф го бе изпробвал от паркирана кола пред дома на Гадис, но в чуждестранна мрежа нещата бяха доста по-сложни. Клиниката на Мейснер беше на третия етаж; за да достигне ясен сигнал до аудито, наред с техническо майсторство бе необходим и доста късмет.

Гадис стигна до сградата и откри входа към клиниката на Майснер, до който имаше закачена табела:

БЕНЕДИКТ МАЙСНЕР

АКУПУНКТУРА

ХОМЕОПАТИЯ

ТРАВМИ НА ГРЪБНАКА И СТАВИТЕ

Истинска загадка, помисли си той. Как така един утвърден, квалифициран лондонски лекар бе стигнал дотам, че да се прехранва с акупунктура и хомеопатия в Берлин? Дали не му бяха отнели разрешителното да практикува медицина? Гадис погледна часовника си и видя, че до уречения час има десет минути — достатъчно, за да позвъни на Джоузефин Уорнър.

— Изважда си телефона — докладва Дез.

Джоузефин отговори на позвъняването му с подобаващ ентусиазъм:

— Сам! Тук ли си вече?

— Ja — отвърна Гадис с насилен немски акцент, но веднага се разкая за тъпата шегичка. — Как е сестра ти?

Тя понижи заговорнически глас.

— Дразни ме до полудяване. Сега разбирам защо толкова години съм избягвала да й дойда на гости.

Гадис се усмихна.

— В такъв случай няма да е трудно да те убедя да вечеряш с мен.

— Ами ти вече ме убеди! — Джоузефин явно флиртуваше и — кой знае? — може би не й бе съвсем чужда и мисълта да продължат вечерята си на третия етаж в „Новотел Тиргартен“.

— Знам едно място — обяви Гадис, който още в Лондон бе направил съответните проучвания и бе запазил по интернет маса за двама — за всеки случай — в „Кафе Жак“ в Нойкьолн.

Двамата се разбраха за мястото и часа на срещата и той прекъсна връзката, след което натисна звънеца за клиниката на Майснер. Дез задейства програмата в мобилния му телефон и след минута Таня чу как Гадис се представя на рецепционистката.

— Guten Tag — каза той. — Извинявам се, не говоря немски.

— Няма проблем, сър.

— Имам записан час при доктор Майснер за четири.

Качеството на звука беше превъзходно и Таня въздъхна с облекчение. Макар да чуваше разговора през слушалки, тя имаше усещането, че се намира при тях в стаята. Чу как рецепционистката помоли Гадис да попълни формуляр — „малко лични данни и описание на оплакването ви, ако обичате“. Гадис въздъхна, отпускайки се в креслото; в слушалките се разнесе трясък, когато бръкна в джоба си при телефона, за да извади химикалка, последван от тихото шумолене на хартията, когато започна да попълва формуляра.

Точно след три минути в чакалнята иззвъня телефон. Рецепционистката вдигна слушалката и Гадис бе поканен да заповяда — „от тук, моля“ — в кабинета на Майснер. Той й подаде попълнения формуляр, но тя му каза да го покаже на „хер доктора“. Докато Гадис се здрависваше с Майснер в кабинета му, Таня се питаше какво ли встъпление си е намислил.

— Я! Та ние и двамата сме доктори!

Въпреки грубия немски акцент гласът на Майснер звучеше напевно и приветливо.

— Точно така. — Гласът на Гадис беше по-равен и някак притеснен. — Макар и в различни професионални области. Аз не спасявам всеки ден човешки живот…

Таня мислено поздрави Гадис за добре премереното ласкателство — опитваше се да предразположи домакина си.

— О, отдавна вече не спасявам хора, колега. Просто облекчавам болката. А каква е вашата област, ако мога да попитам?

— Аз съм учен, преподавам в Юнивърсити Колидж — Лондон.

— Аха! Ю Си Ел! Седнете, моля, седнете.

В слушалките се чу как Гадис се намести в поредното кресло и започна да обяснява на Майснер, че преподава руска история във Факултета по славистика и източноевропейски изследвания. Майснер само повтаряше Ja, ja и звучеше безкрайно заинтригуван от всичко чуто.

— Така ли? Ама наистина? Аз самият съм живял в Лондон преди време.

— Сериозно? И къде по-точно?

— В Хампстед. Няколко години работих в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън. Знаете ли я?

— Да, знам я.

Това, разбира се, откриваше за Полярна мечка възможност да премине към същината на разговора и Таня не се съмняваше, че Гадис ще се възползва. Обикновено при подобна размяна на реплики беше за предпочитане картите да се разкриват по-отрано, вместо да се работи за изграждане на взаимно доверие, което в един момент да бъде попарено от истината.

— Всъщност бих казал, че това е причината да съм тук днес.

Гадис бе решил да премине в атака. Таня чу Майснер да казва „Съжалявам, не ви разбирам“ и усети как кръвта забуча в главата й. Тя притисна слушалките към ушите си, за да не изпусне нито дума.

— Боя се, че дойдох при вас под фалшив предлог, докторе.

— Под фалшив предлог?…

Гласът на Майснер звучеше объркано и някак дефанзивно. Гадис продължаваше да настъпва.

— Нямам никакви оплаквания. Не съм дошъл, за да търся лечение. Исках да поговоря с вас за времето, през което сте работили в „Сейнт Мери“. Знаех, че в никакъв случай нямаше да се съгласите да ме приемете, ако ви бях казал истинската причина да дойда при вас.

Таня се опитваше да си представи реакцията на Майснер. Той имаше живи, изразителни очи, полускрити зад очила с дебели рогови рамки; широкото му загоряло лице излъчваше добросърдечност. Настана продължително мълчание. Някой подсмръкна. Чуваше се ритмично потрепване, сигурно Майснер барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Вие сте кореспондирали с една моя приятелка — започна Гадис.

— Шарлот Бърг — отвърна веднага Майснер. Заучената му приветливост се беше изпарила. — Принуден съм да ви помоля да напуснете незабавно кабинета ми. — Таня чу как столът му се плъзна назад по паркета. Майснер се изправяше.

Гадис не се отказваше.

— Моля ви да ме изслушате. Дошъл съм, за да ви предупредя. Моето посещение е за ваше добро, за собствената ви безопасност.

— Доктор Гадис, моля ви да не злоупотребявате с търпението ми. Полиция ли искате да извикам? Можете да си тръгнете цивилизовано, иначе не бих се поколебал…

— Шарлот Бърг е мъртва. — Полярна мечка едва се сдържаше да не избухне. — Най-вероятно е убита от руското разузнаване.

Последвалото мълчание бе толкова внезапно, че в един момент Таня се запита дали микрофонът не е прекъснал. Тя за малко не се обади на Дез, когато Майснер най-после каза:

— И защо смятате, че това ме засяга по някакъв начин?

— Помните ли Калвин Съмърс?

— Както казах и на мис Бърг, нямам какъвто и да било спомен за лице с това име, а ако държите да ме замесвате в подобни истории, без колебание ще заведа срещу вас дело за клевета.

— И Съмърс е мъртъв. — Отговорът на Гадис съдържаше добре дозирана заплаха. — Убит, най-вероятно също от руското разузнаване.

Таня чу как Майснер си пое дълбоко въздух — единственият звук, който наруши тишината в стаята.

— Едва ли е нужно след всичко това да ви казвам, че само вие и портиерът сте останали живи.

— Портиерът?

— Валдемар. Луси Форман е загинала при автомобилна катастрофа през 2001 година. — При тази новина Майснер залитна назад в стола си. Таня се запита дали поне единият от двамата знае, че Валдемар е умрял в Краков през 1999 година. — Нямам представа дали катастрофата е била случайност, или е умишлено предизвикана. Казвам ви само, че трябва да си отваряте очите на четири.

— Не е това, което сте дошли да ми кажете, докторе.

Гадис бързо отстъпи.

— Прав сте. Дойдох, за да поискам помощта ви. Може онова, което знаете, да помогне и на двама ни да отървем кожата.

Отново мълчание.

— Поддържате ли още връзка с Дъглас Хендерсън? — попита по-сговорчиво Гадис. — Знаете ли, че истинското му име е сър Джон Бренан и понастоящем е шеф на МИ6?

По-полека, Сам — помисли си Таня. — Не издавай наведнъж всичките ни тайни.

— Не знаех — отвърна Майснер. Гърлото му беше пресъхнало; в слушалките се чу как пийна глътка вода.

— Човекът, чиято смърт сте спомогнали да инсценират, се казва Едуард Крейн. Бил е двоен агент на МИ6. Руснаците са искали да го ликвидират, поради което Бренан е трябвало да ги заблуди, че Крейн е починал от рак.

— Винаги съм искал да знам отговора на този въпрос — каза тихо Майснер.

Гадис продължаваше да настъпва.

— Спомняте ли си изобщо нещо за Крейн? От МИ6 показаха ли по някакъв начин какво смятат да правят с него? Оттогава молен ли сте да правите други подобни услуги на британското разузнаване?

— Разбира се, че не.

— Чували ли сте за Атила? Някой споменавал ли е пред вас това име? Ако не се смята Шарлот Бърг, разговарял ли е някой с вас за случилото се през 92-ра?

— Вие сте първият.

Без да вижда очите му, Таня не можеше да каже дали Майснер лъже, или казва истината, но отговорът му звучеше искрено.

— В такъв случай защо според вас е убит Съмърс? Защо според вас руснаците ликвидираха Шарлот?

Майснер се изсмя задавено.

— Доктор Гадис, струва ми се, че по-скоро вие би трябвало да знаете отговора на тези въпроси. Аз нямам какво повече да ви кажа. Не съм направил нищо нередно. МИ6 ми платиха да си затварям устата. И не съм нарушавал уговорката. Положих клетва по Закона за държавната тайна, също както навремето бях положил Хипократовата клетва. За мен тези неща значат нещо. Аз държа на репутацията си. Бенедикт Майснер спазва дадената дума. Знам, че понятия като чест и достойнство не са много на мода в днешно време, но те представляват основна част от моята житейска философия.

Отново настъпи мълчание. Слушалките прилягаха плътно около ушите на Таня и тя ги раздалечи за момент, за да облекчи напрежението.

— А чували ли сте за Томас Нийм? — продължи Гадис. — Името говори ли ви нещо?

Таня сякаш виждаше как Мейснер клати озадачено глава.

— Никога не съм го чувал. Кой е той, бихте ли ми казали?

Таня изруга наум. Спомни си разговора с Бренан в двора на Воксхол Крос: рано или късно Гадис щеше да стигне до истината, че Нийм е шестият от „Тринити“. Именно, бе й отвърнал Бренан. И когато се стигне дотам, това ще е моментът, в който ние ще се намесим. Тя беше бясна, че шефът й я бе подвел, унижена, че й бе възложил да следи Гадис, без да й предостави най-важната информация, свързана с операцията. Работим на принципа „кой има нужда да знае“ — бе й отвърнал той, опитвайки се да смекчи удара с мазна усмивка. — Само шепа хора в света знаят случилото се с Едуард Крейн. И сега ти си една от тях.

Таня чу как Гадис се размърда на стола си. Отначало си помисли, че си сваля сакото, но изведнъж качеството на звука стана още по-ясно и тя разбра, че Полярна мечка е извадил телефона от джоба си.

— Имам негова снимка — каза той. Още докато Гадис щракаше с копчетата на апарата, Таня се сети какво следва. — Виждали ли сте този човек?

Таня седеше и чакаше. Нямаше как да предотврати онова, което бе на път да се случи. Чу как Майснер се надигна от стола си; чу стържещия звук, когато Гадис плъзна телефона към него по повърхността на бюрото. Реакцията на Майснер, когато видя снимката на Нийм от кръчмата, беше точно такава, каквато бе очаквала: той си пое дълбоко въздух, не вярвайки на очите си.

— Това е той! — почти извика Майснер. — Това е мъжът, който бе приет онази нощ в болницата! Човекът на снимката не е никакъв Томас Нийм. Това е Едуард Крейн!