Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (21)

20

Гадис беше убеден, че е виждал името на Людмила Третяк сред книжата на Шарлот. Когато се върна в Лондон, той позвъни на Пол, отиде в къщата им в Хампстед и се порови в кабинета й. Както бе очаквал, след петнайсетина минути намери адреса и телефона на Людмила на буквата „Т“ в един от луксозните, подвързани с естествена кожа бележници на бюрото. По-късно същата вечер Пол си спомни, че Шарлот си бе направила резервация за полет от Лондон за Русия и трябвало да лети шест дни след смъртта си. В бележника си за въпросната дата тя бе записала ФТ/ЛТ, както и SU581; последното се оказа номерът на полета е „Аерофлот“. Гадис предположи, че двете жени си бяха уговорили среща, макар да не бе открил следи от кореспонденция между тях в нито един от акаунтите на Шарлот.

След четирийсет и осем часа Гадис вече имаше експресна виза и самолетен билет за Москва, и двете уредени през туристическата агенция на Пембридж Скуеър; авторството на „Царе“ очевидно не се бе отразило фатално на статуса му пред руското посолство. Пристигна на „Шереметиево“ късно в понеделник вечерта, изтърпя обичайния хаос на паспортната проверка и намери куфара си, захвърлен на пода в ъгъла на зоната за багаж, на петдесетина метра от обозначената лента. Бяха се разбрали с Виктор — шофьора, когото ползваше при всички свои пътувания до Москва — да го чака извън летището и двамата се запровираха през перманентните задръствания по уж скоростното шосе към хотел „Советский“, полузадушени от вонята на дизел и цигарен дим.

На следващата сутрин, след като закуси омлет и две чаши черно кафе с метален вкус, той взе метрото за три спирки от „Динамо“ до „Войковская“ и излезе от подлеза на две пресечки от дома на Людмила Третяк. Всеки път, когато се намираше в центъра на Москва, на Гадис му се струваше, че помни всяка пресечка, всяка сграда, покрай която минаваше. Но станция „Войковская“ беше извън Садовое колцо, в някакъв мрачен сив квартал, който знаеше само по име. Апартаментът на Третяк се оказа на деветия етаж в един типичен постсъветски двайсететажен панелен блок, боядисан в три различни нюанса бежово. По протежение на оживената улица под най-невероятни ъгли бяха паркирали безброй коли; в очукани бараки се продаваха пиратски дискове и евтина козметика. За да е сигурен, че Третяк ще бъде в града, Гадис й се бе обадил от една телефонна кабина в Шепърдс Буш, преструвайки се на доставчик на безжичен интернет. Тя бе отвърнала, че не ползва компютър, и учтиво му бе пожелала всичко най-хубаво.

През входовете на сградата непрекъснато влизаха и излизаха хора и Гадис успя да се вмъкне, без да звъни на домофона. Решил бе да се пробва по обедно време, когато Третяк най-вероятно щеше да си бъде у дома, и й бе написал кратка бележка на руски, която сега пъхна под вратата й в запечатан плик.

Уважаема Людмила Третяк,

Моля, извинете ме за начина, по който се опитвам да се свържа с Вас. Аз съм историк от Юнивърсити Колидж, Лондон. Бях приятел на Шарлот Бърг. Знам какво се е случило със съпруга Ви в Санкт Петербург през 92-ра. По причини, които сигурно ще разберете, не желаех да излагам на риск Вашата безопасност, като Ви се обадя по телефона или дори като се явя лично в дома Ви.

Разполагам с информация за събитията, довели до смъртта на Вашия съпруг. Ако желаете да обсъдим по-подробно въпроса, до края на деня ще бъда в кафенето срещу дома Ви. Облечен съм със синя риза, на масата пред мен ще има брой на „Москоу Таймс“. Ако пък предпочитате да се свържете с мен по имейла, по-долу е даден адресът ми.

С уважение, д-р Самюъл Гадис

След като провря плика с писмото под вратата на жилището й, Гадис натисна два пъти копчето на звънеца, после взе асансьора за партерния етаж, питайки се дали е налучкал верния тон. По телефона Третяк му се бе сторила възпитана и учтива, но той нямаше как да знае възрастта й; може би трябваше да състави писмото си не толкова формално. Дали тя бе готова да рискува една среща с непознат мъж, на когото нямаше причини да се довери? Можеше да предаде писмото му направо на ФСС, което да доведе до катастрофални последици за самия него. Но той бе длъжен да поеме този риск.

Оказа се, че напразно се бе тревожил. Двайсетина минути след като Гадис седна на една маса в дъното на „Кофи Хаус“, в салона влезе Людмила Третяк, позна го и се насочи право към него. Беше по-млада, отколкото си я бе представял, може би нямаше и четирийсет; в очите й проблясваше любопитно пламъче, когато се здрависа с него и свали тъмнозеленото си късо палто, пристегнато с тънък кожен колан.

— Здравейте — каза й той на руски. — Много мило, че дойдохте.

— Как няма да дойда? — отвърна тя. — Вашето писмо ме заинтригува, доктор Гадис.

Облечена беше с дизайнерски джинси и тъмночервена блуза; дрехите стояха като излети върху стройната слаба фигура. На Гадис му напомняше определен тип омъжени жени в по-заможните части на Кенсингтън и Нотинг Хил, които с гордо достойнство навлизаха в средната възраст, добре поддържани, коафирани и умишлено недохранени. Запита се дали Людмила се е омъжила повторно; погледна ръцете й за брачна халка, но не видя. Ако имаше деца от Третяк, сега сигурно бяха тийнейджъри в някое московско училище.

— Извинявам се за тази потайност — каза той. Използва руската дума „ухловка“ и външно сдържаната Людмила се ококори за миг, смаяна от превъзходното му владеене на езика.

— Сигурно са ви предупредили за мен — отвърна тя.

Нима това бе същата жена, с която бе разговарял от онази лондонска телефонна кабина?! Гласът й беше тих, но странно закачлив. Той се опита да си припомни нейните реплики от разговора им, тембъра, който бе чул в слушалката. Нещо му убягваше.

— Мисля, че миналия месец е трябвало да се срещнете с Шарлот в Москва.

— Така е. Но тя повече не се обади. — Людмила постави кожените си ръкавици на масата. Пръстите й бяха тънки като на фея, с изгризани нокти. — В писмото си казвате, че сте били неин приятел. Надявам се, че Шарлот е добре.

— Боя се, че трябва да ви кажа нещо неприятно: Шарлот внезапно почина.

Реакцията на Людмила напомни на Гадис безразличието, с което Холи Левет му бе разказала за смъртта на майка си.

— Моите съболезнования — каза само тя е равен глас.

На Гадис зверски му се пушеше, макар че тържествено си бе обещал този път наистина да откаже цигарите. Обвиняваше „Аерофлот“ за слабата си воля: пушенето на борда беше забранено, наистина, но тапицерията на седалката му беше до такава степен просмукана от никотин, че в един момент за малко не отиде в тоалетната да запали на 11 000 метра над земята.

— Шарлот спомена ли защо иска да говори с вас?

— Разбира се. — Към масата им се приближи келнерка с бежова блуза и дълга кафява пола. Третяк си поръча чай с лимон. Гадис започваше да се притеснява от леденото й спокойствие. — Каза ми, че е репортер и разполага с информация относно обстоятелствата, довели до смъртта на съпруга ми. Всъщност използва почти същия израз, както и вие в писмото си. „Знам какво се е случило със съпруга ви през 92-ра.“ Само това. Ни повече, ни по-малко.

Гадис усещаше, че Третяк очаква отговор, че трябва нещо да каже, да й обясни защо е дошъл, но беше объркан от поведението й — едновременно самоуверено и някак нелогично.

— Може би трябва да ви обясня защо съм тук — предложи накрая той.

— Може би.

Изведнъж тя му се усмихна; устата й се разтвори широко, сякаш от само себе си. Дали не бе взела някое хапче на излизане? Или бе изпила една-две водки? Нещо, с което да потисне напрежението, да притъпи сетивата си? Гадис не можеше да се отърси от усещането, че разговаря с механична кукла.

— Аз съм преподавател във Факултета по славистика и източноевропейски изследвания в Юнивърсити Колидж, Лондон. С Шарлот бяхме близки приятели. Тя разследваше един случай, свързан с операция на НКВД срещу Англия в годините преди Втората световна война, в който е бил замесен и кеймбриджки възпитаник на име Едуард Крейн. Когато Шарлот почина, аз се ангажирах да доведа докрай начинанието й с намерение да напиша книга по тази история. Основният ми източник на информация е един човек на име Томас Нийм, британски гражданин, който живее в Англия. Именно той ми даде името ви.

— Никога не съм чувала за него.

Чаят на Третяк пристигна във висока стъклена чаша; тя пусна вътре три бучки захар и ги разбърка, микроскопичните гранули се завихриха като фуния около лъжичката. Гадис ги гледаше втренчено как се разтварят в горещия чай, като същевременно се питаше доколко да рискува с разкритието около Атила.

— В залеза на кариерата си Едуард Крейн е живял в Берлин. Вашият съпруг е бил последният му водещ офицер от КГБ.

Третяк го удостои с поглед, издаващ пълна незаинтересованост от дейността на съпруга й.

— Никога не съм била в течение на работата на Фьодор — отвърна тя. — Омъжих се съвсем млада. Съпругът ми беше изгряваща звезда в КГБ. Беше на четирийсет и седем, когато почина. Аз бях на двайсет и шест. Роди ни се дете, Алексей. Оттогава сами се оправяме с живота. Всичко е наред.

По лицето й премина едва забележим спазъм, сякаш под маската на неуязвимост имаше невидима пукнатина. Ефектът на лекарствата за момент бе прекъснал. Третяк с усилие си възвърна обичайното излъчване на интелигентна надменност, изправи гръб и отпи от чая си.

— Срещали ли сте се лично с някои от информаторите на съпруга ви? — попита Гадис. Докато задаваше въпроса, чу собствения си глас и се почувства като долнопробен клюкар. Жената беше очевидно лабилна; с какво право навлизаше той в личното й пространство като репортер от треторазреден жълт вестник, досаждащ на скърбяща вдовица?!

— Не, разбира се. Да не смятате, че агентите са идвали на крака в апартамента ни в Дрезден? Че аз съм им готвила, докато Фьодор ги е препитвал в хола?

— В Дрезден ли? Защо в Дрезден?

— Защото там живеехме, доктор Гадис. — Тя го изгледа, сякаш беше неин племенник, с когото нямаше причини да се гордее особено. — Там ни беше жилището.

Гадис беше озадачен. Ето че изникваше вероятността Фьодор Третяк да е пътувал до Берлин всеки път, когато е имал среща с Крейн. Какво беше разстоянието? Някъде около двеста километра. Той вдигна поглед; вдовицата на Третяк го наблюдаваше внимателно и той си каза, че разговорът не се развива добре, и то по негова вина. Ако в следващите няколко минути не успееше да изкопчи от нея нещо полезно, щеше да си остане с едно напразно пътуване до Москва.

— Вижте — каза той, опитвайки се да мобилизира целия чар, на който бе способен, — без да разбирам много от шпионаж, мисля, че съпругата на един разузнавач може да играе важна роля, осигурявайки алиби за мъжа си. Имаше един известен навремето пример за офицер, вербуван от МИ6 в Москва, чиято съпруга подавала информация на полковник от КГБ. В крайна сметка човекът избяга на Запад.

— О! — Гласът на Третяк наподобяваше далечна птича песен. — И кой е бил той? — По тона й Гадис усети, че отговорът никак не я интересува.

— Няма значение — отвърна той. Време бе да играе по-твърдо. — Мога ли да попитам как точно умря съпругът ви?

Третяк погледна встрани, изненадана, че този непознат англичанин внезапно бе дръзнал да премине една невидима граница и да навлезе в миналото й — все още болезнено и строго лично. Гадис забеляза реакцията й и бързо се извини за нетактичността си.

— Няма нищо — отвърна тя. — Ако не бях подготвена да говоря и за това, нямаше да сляза и да се срещна с вас. От бележката ви разбрах, че това ще бъде темата на нашия разговор. Както вече ви казах, бях заинтригувана.

Започваше обнадеждаващо. Гадис я насърчи да му разкаже историята.

— Много е просто. Една вечер се прибирал вкъщи в Санкт Петербург, когато бил застрелян от трима мъже.

— Трима? Идентифицирани ли са? Подведени под съдебна отговорност?

Тя се усмихна примирено. Отдавна се беше примирила с всичко.

— Не, разбира се. Били са гангстери. Вие ги наричате мафия. Било е отмъщение срещу висш служител на КГБ.

Нийм му беше казал, че Третяк е убит от КГБ, но вдовицата му вярваше точно в обратното. Гадис допускаше, че е била съзнателно подведена. Най-вероятно КГБ бяха наели трима петербургски бандити да им свършат мръсната работа. Това беше най-правдоподобната теза — отношенията между руското разузнаване и организираната престъпност бяха, меко казано, доста мъгляви.

— Отмъщение за какво?

— Откъде да знам? — Третяк вдигна рамене и се загледа навън, към минаващите автомобили. — Както ви казах, не бях в течение на секретната страна от работата на съпруга ми.

Гадис погледна изстиналия чай пред себе си, вдигна чашата и отпи, колкото да върши нещо с ръцете си. Третяк гледаше упорито навън през прозореца, като ученичка на среща със скучен ухажор.

— Интересно — каза той. — Аз пък имам напълно различен поглед върху случилото се със съпруга ви.

— Говорете — подкани го тя.

Гадис понижи глас сред шумотевицата в кафенето. От стереоуредбата се чуваше музика.

— Вижте, давам си сметка, че може да ви заболи, че нямате никаква причина да ми вярвате…

— Доктор Гадис…

Той не обърна внимание на опита й да го прекъсне.

— … но ще ви кажа какво знам аз. Агентът, чийто водещ офицер е бил съпругът ви, е работил за Съветския съюз в течение на близо петдесет години. Кодовото му име за КГБ е било Атила. Десетилетия наред е бил най-ценният капитал за центъра в Москва, но… всъщност е бил двоен агент.

Устните на Третяк бавно се разтвориха; тънки нишки слюнка висяха от горните й зъби като някакво рядко лепило.

— Откъде знаете това?

— Боя се, че не мога да ви кажа.

— Не можете да ми кажете кой отправя тези абсурдни обвинения?

— Госпожо Третяк, опитвам се да ви кажа, че от КГБ са се постарали да прикрият съществуването на Атила. Искали са да си спестят неудобството, че са били подхлъзнати от британското разузнаване. Ето защо са избили всички, които са имали някаква връзка със случая. Убили са и съпруга ви, за да му затворят устата.

— Каква длъжност е заемал Крейн в Берлин? — попита тя. Във фондьотена около очите й се бяха появили бръчици, нови пукнатини в маската. Гадис си припомни една подробност от некролога в „Таймс“.

— Бил е член на управителния съвет на германска инвестиционна банка с офиси в Берлин.

Тя изруга тихо. За пръв път, откакто седяха заедно, Гадис долови острия мирис на алкохолни пари в дъха й.

— Защо ругаете? — попита той.

— Защо ругая?! — Тя се изсмя толкова гръмогласно, че неколцина посетители се обърнаха и ги изгледаха. — Просто неотдавна ми бе наредено никога пред никого да не говоря за тази афера.

Гадис не беше сигурен, че е чул правилно. Но защо тогава тя бе реагирала с такава готовност на писмото му, защо бе рискувала да слезе в кафенето?

— Какво имате предвид?

— Случи се преди по-малко от месец, буквално дни след като Бърг се беше свързала с мен. — Третяк каза „Бърг“, сякаш не й достигаха сили да изрече цялото име. — Имах официална визита.

Гадис усети как ледена ръка го стисна за корема. Отвън автомобилите едва-едва пълзяха в задръстването.

— Как да ви разбирам? Някой от Кремъл е дошъл да ви посети?

Третяк кимна. Изглеждаше уморена, сякаш темата я отегчаваше, сякаш ставаше дума за пощальон или водопроводчик.

— Служителят ми каза, че имал инструкции лично от Сергей Платов.

— От Платов? — Гадис не вярваше на ушите си. — Правилно ли разбрах, госпожо Третяк? Какво иска от вас президентът на Русия? Какво ви каза онзи човек?

— Предаде ми указания да не говоря с вашата приятелка.

Гадис имаше странното чувство, че погледът му преминава през нея, сякаш е безплътна, и се спира в стена от лъжи и объркване, която никога нямаше да пробие. За малко да попита откъде Кремъл знае, че Шарлот е поискала среща с Третяк, но се сети: те четяха имейлите й. Господи, сигурно бяха проникнали и в компютъра на Шарлот! Ето защо не намери в него следи от разследването й за Крейн — хората на ФСС бяха заличили всичко. Той наблюдаваше Третяк през масата, дребничка и крехка, обгърнала с ръце раменете си като нацупено малко момиче. Искаше да я разтърси, да я изтръгне от наркозата. По витрините на кафенето се стичаха капки дъжд. Людмила му се усмихна измъчено, сякаш искаше да го утеши. Гадис я притисна за още информация, но тя отговаряше все така уклончиво, без да навлиза в подробности.

— Служителят ми каза да не разговарям с когото и да било за Едуард Крейн. И ако към мен се обърне лице от Съединените щати или Великобритания и предложи да говорим за човека с кодово име Атила, трябва да ги уведомя незабавно.

Гадис инстинктивно се оттласна с ръце от масата. Нямаше усещането, че Третяк го е подмамила в капан — беше твърде зашеметена и неадекватна, — но изведнъж Москва се бе превърнала в град, където отвсякъде го дебнеше опасност. Той се огледа. Всеки от посетителите в кафенето — чиновниците, студентите, младата двойка влюбени, които се целуваха в ъгъла — можеше да е оперативен агент, изпратен да го следи.

— Не биваше да приемате да се срещаме — каза й той. — Това не е безопасно за вас. Може да си навлечете огромни неприятности. Трябва да се измъкнете от тази история.

— Може би — отвърна тя.

— Трябва да унищожите писмото, което ви написах.

— Ето, вземете го — отвърна тя и измъкна бележката от джоба на джинсите си.

— И няма да разговаряте с никого за случилото се, нали? Заради вашата собствена безопасност и заради моята. Помислете за сина си, госпожо Третяк. Този разговор не се е състоял.

Тя кимна объркано. За своя изненада Гадис я бе сграбчил за китките. Бяха толкова тънки, че можеше с едно движение да ги прекърши.

— Людмила! Концентрирайте се! — Вглеждайки се в очите й, той си даде сметка, че някога е била зашеметяващо красива, но от красотата й нищо не беше останало. Келнерката, която в този момент сменяше диска на уредбата, ги погледна и той я пусна. — Забравете за нашия разговор. Забравете всичко, което ви казах. За Едуард Крейн, за Атила, за убийството на съпруга ви. Заради собствената ви безопасност. Разбрахме ли се? Бъдете разумна. Положението е далеч по-опасно, отколкото съм предполагал.