Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (18)

17

По магистрала М3 на връщане от Уинчестър Гадис попадна в десеткилометрово задръстване и използва времето, за да осмисли всичко, което Нийм му бе разказал за едната година на Еди Крейн в Оксфорд. Ако всичко се окажеше истина, значи бе напипал нещо изумително.

През лятото след дипломирането си в Кеймбридж Крейн получил указания от водещия си офицер в НКВД Арнолд Дойч да кандидатства за аспирантура в Оксфорд. От него се искало да прекара една година след местните студенти комунисти, за да набележи кои имат потенциала да работят като агенти на Съветския съюз. С други думи, трябвало да изпълнява същите задачи, с каквито вече Бърджес се бил справил, и то твърде успешно, през първата половина на десетилетието в Кеймбридж.

Водещ офицер на Крейн в Оксфорд бил Теодор Мали, агент от съветското разузнаване, работещ под прикритие. Мали вече бил успял да вербува за съветската кауза Артър Уин, бивш студент в „Тринити“. Според Нийм Атила и Уин успели да проникнат в левичарската общност на Оксфордския университет и на практика да посочат за вербуване седем шпиони, които били поне толкова надеждни, колкото и, техните колеги от Кеймбридж. Гадис обаче смяташе, че това беше не просто важен елемент от биографията на Крейн, но и сензационно разкритие само по себе си. Съществуването на оксфордска шпионска мрежа се нареждаше сред най-великите конспиративни теории на Студената война, а той вече разполагаше и с доказателства, че тя действително е съществувала.

Но това далеч не беше краят на историята. Казаното от Нийм за самоличността на един от членовете на оксфордската мрежа можеше да се опише единствено като смайващо. Според него в мемоарите на Крейн се съдържало завоалирано споменаване на някакъв абсолвент по съвременна история от Йоркшър, наречен условно „Джеймс“, който бил забелязан най-напред от Атила и впоследствие вербуван като съветски агент през 1938 г. Руското разузнаване дало на Джеймс агентурното име Ажанкур. В мемоарите си Крейн посочвал, че с времето Ажанкур се издигнал до „един от най-високите постове в държавата“. Гадис не се съмняваше, че именно за това бе намекнала Шарлот на вечерята в Хампстед преди три седмици: тайната, която щяла да „разтърси Лондон и Москва до основи“. Нийм бе подчертал, че не знае самоличността на Ажанкур, но Гадис бе убеден, че с времето самият той ще съумее да подреди парчетата от мозайката и ако не друго, да състави списък на възможните лица.

Разполагаше с три дни до следващата среща с Нийм. Гадис реши да използва времето, за да издири всичко налично в публичното пространство за Артър Уин, както и да насочи вниманието си към Оксфорд от предвоенните години. В своите мемоари „Ловецът на шпиони“ Питър Райт, бивш офицер от МИ5, споменаваше възможността за съществуване на т.нар. оксфордска мрежа и дори идентифицираше поименно университетската преподавателка Дженифър Харт, парламентариста от Лейбъристката партия Бърнард Флъд и неговия брат Питър като възможни нейни членове. Според Нийм и трите имена фигурирали в мемоарите на Едуард Крейн като действащи съветски агенти.

Гадис бе особено заинтригуван от подозрителните обстоятелства около смъртта на няколко от заподозрените участници в оксфордската мрежа; една от тях се самоубила наскоро, след като била разпитана от МИ5. Това било накарало службите за сигурност да преустановят разследването и да прикрият съществуването на мрежата, за да не избухне обществен скандал. Но дали версията на Райт за събитията беше достоверна, или представляваше хитър опит за спускане на димна завеса не само около Атила и Уин, а и около Ажанкур?

Същата вечер Гадис и Холи отидоха на театър; любителска трупа представяше нова пиеса, написана от състудент на Холи от университета.

— Скучно ли ти е? — попита го тя през антракта. — Изглеждаш така, сякаш умът ти е другаде.

И беше права. Той не можеше да се съсредоточи в представлението на сцената. Искаше да си излезе, да отведе Холи на вечеря и да й разкаже за Нийм и Лампард, за Джеймс и оксфордската шпионска мрежа. Но това бе невъзможно; нямаше право да намесва и нея. Ако беше докрай честен със себе си, той още не знаеше защо Холи се бе насочила към Шарлот с материалите от разследването на майка си. Дали беше съвпадение, или и Катя Левет по някакъв начин бе въвлечена в конспирацията около Крейн? В съзнанието му се бореха най-различни теории.

Барманът във фоайето на театъра беше познат на Холи — безработен актьор на име Пиърс, чиято приятелка играеше в пиесата. След представлението четиримата отидоха на вечеря в Ковънт Гардън и Гадис установи, че компанията му е приятна, особено Пиърс, който се оказа забавен и симпатичен младеж. Но през цялото време умът му блуждаеше другаде; нямаше търпение да се прибере у дома и отново да се зарови в книгите. Гадис убеди Холи да прекара нощта при него, но я остави да спи в леглото му, а самият той отиде в кабинета си, за да търси в интернет информация за Ажанкур. Единственото, на което попадна, бе някаква стара конспиративна теория, според която някогашният британски министър-председател Харолд Уилсън бил съветски агент. Дали все пак Нийм не го бе пратил за зелен хайвер?

В четвъртък сутрин той тръгна за Уинчестър, спазвайки указанията, които Нийм му бе дал на излизане от катедралата. Трябваше да отиде отново в „Уотърстоун“ и да изчака Питър на горния етаж. Този път, пошегува се Нийм, няма нужда от „Трибюн“ под мишницата.

Питър се яви на срещата точно в 11 ч.; беше с червена фланелка на „Манчестър Юнайтед“, на гърба с надпис „РУНИ“. Освен тях двамата в помещението нямаше никой; при вида на фланелката му Гадис избухна в смях. Доволно ухилен, Питър му подаде малка кутийка и лист хартия, на който бяха написани указания.

— Джипиес — каза той. — Включен е и работи. Ти само натискаш зеленото копче и правиш каквото ти каже. Нашият приятел те чака в кръчмата.

Гадис отвори кутийката; вътре имаше сателитно навигационно устройство марка „Том-Том“, завито във фолио с мехурчета. На листчето пишеше, че трябва да следва маршрута, програмиран в устройството, който щеше да го отведе до някакво село в околностите на Уинчестър. Питър щеше да кара на известно разстояние зад него, за да се убеди, че никой не го следи. Ако в който и да било момент заподозреше, че имат опашка, щеше да му изпрати есемес от една дума: „Лондон“ — знак, че срещата се отменя.

Планът изглеждаше прост, а Гадис вече бе достатъчно свикнал с ексцентричните прищевки на Нийм, че нито се учуди, нито се уплаши. Той се върна в колата си, сложи устройството на предната седалка и натисна зеленото копче.

„В края на улицата завий вляво.“

Гадис се стресна; устройството беше програмирано да говори с гласа на Шон Конъри. Питър си правеше шегички с него, но той не се ядоса, дори се развесели. Вля се в едва пълзящата колона от коли и скоро пое по виещите се междуселски пътища и асфалтови алеи на Южен Хампшър, насочван от Джеймс Бонд. Питър бе задал маршрута с безкрайна поредица от завои, които караха Гадис да минава на няколко пъти през едно и също кръгово кръстовище. Целта беше ясна: ако някой го следваше, Питър веднага щеше да го засече. Гадис поглеждаше често в огледалото за обратно виждане и беше почти готов да се закълне, че колата на Питър беше червена тойота. Тя ту се появяваше, ту отново изчезваше през няколко автомобила назад и Гадис се улови, че нарочно забавя ход, за да позволи на Питър да го настигне.

След близо час шофиране на телефона си получи есемес. Той посегна към апарата и с уплаха видя, че номерът на подателя е скрит. Натисна копчето; за голямо негово облекчение Питър просто му казваше да изключи телефона си — без съмнение, за да не бъде засечен по сигнала. След още пет минути джипиесът го отведе на паркинга на една псевдостаринна кръчма в селцето Истън, на няколко километра северно от Уинчестър.

Завари Нийм, седнал в ъгъла на салона, достатъчно далеч от останалите маси, за да изключи възможността някой да подслушва разговора им. Беше със същия сив костюм от туид, същата вълнена вратовръзка и същите кафяви обувки с връзки, с които Гадис го бе запомнил от първата им среща. Сякаш от катедралата бе дошъл направо тук и го бе чакал през цялото време. На масата пред него имаше половинлитрова чаша тъмна бира и Нийм изглеждаше в повишено настроение.

— Аха, ето го и добрия доктор!

Той стана от масата, за да го посрещне.

— Това ли е местната ти кръчма, Том?

Когато се здрависаха, ръката на стареца беше мека и сякаш влажна. Бастунът му беше подпрян в една чупка на стената зад облегалката на стола, а от него се носеше познатият дъх на лавандула, който Гадис бе усетил между пейките в катедралата.

— От старческия дом има тунел до тук. Някои питомци на дома го наричат „Нашето бягство към свободата“. Как е Питър?

Гадис понечи да опише фланелката с надпис „Руни“, но само каза:

— Не подозирах, че е такъв шегаджия. Зачислил ми Шон Конъри за водач.

— Не съм сигурен, че разбирам какво ми говориш.

Гадис се наруга наум за неуместния начин, по който бе започнал разговора и който му струва три минути обяснения как гласове на актьори могат да бъдат свалени от интернет, за да се ползват в портативните джипиес устройства. През цялото време Нийм го гледаше, сякаш му говори на суахили.

— Нищо не разбирам от тези нови измишльотини — каза той. — Питър е този, който гледа да бъде в час. Голям късмет извадих с него.

— А откъде го намери? — попита Гадис, защото не се случваше всеки ден един деветдесетгодишен обитател на старчески дом да разполага с личен експерт по проследяване.

— Държавна тайна — отвърна Нийм, като се почука с показалец отстрани по носа. Беше весел и благоразположен. Изглеждаше и отпочинал; в този момент едва ли някой можеше да му даде повече от седемдесет и пет. — Да кажем само, че Еди ни запозна малко преди да мине в нелегалност.

Доста удобно като отговор, помисли си Гадис, но той не желаеше тъкмо сега да обвинява стареца в лъжа. Беше напълно възможно двамата с Крейн все още да поддържаха редовни контакти, а Крейн да ползваше Нийм като свой говорител, по когото да подава малки дози информация, каквато и когато му изнасяше. Може пък и самият Крейн да бе наел Питър от частния сектор, за да предостави на приятеля си допълнителна защита.

— Като говорим за модни измишльотини — каза Гадис, — би ли имал нещо против да ти направя една снимка?

Нийм се поколеба за момент.

— По принцип не, но само ако е за книгата. Не бива да я показваш на когото и да било, преди да излезе книгата. Това е жизненоважно за моята безопасност.

— Разбирам — отвърна Гадис с усмивка.

Имаше нещо цинично в този ход, не на последно място, защото Гадис смяташе да ползва за целта нещо толкова елементарно като камерата на мобилния си телефон. Никакво осветление, никакъв грим и специални ефекти — просто една импровизирана снимка на най-добрия приятел на Крейн пред чаша бира в английска кръчма. Той едва ли не се трогна, когато старецът оправи сакото си, приглади косата си и зае поза, докато Гадис нагласяваше кадъра.

— Не казвай „зеле“!

Снимката излезе сполучлива още от първия път, но за всеки случай Гадис щракна още две-три. Всяка негова среща с Нийм можеше да се окаже последна; длъжен бе да се възползва от възможността, докато му се предлагаше.

— А сега може ли да поговорим за Оксфорд? — попита той, след като прибра телефона. Беше си поръчал чаша светла бира и имаше в главата си куп въпроси, които бързаше да зададе, преди Нийм да се е уморил.

— Разбира се.

— Все още бих желал да узная самоличността на Ажанкур.

— Че кой не би желал?

— В „Ловецът на шпиони“ Питър Райт изказва предположение…

Нийм не го остави да довърши.

— За бога, Сам! Не приемай сериозно нищо от онова, което казва този шарлатанин. Еди не можеше да го понася. Ужасен интригант, способен единствено да насъсква хората един срещу друг. Обсебен от алчност за пари и от дребнава отмъстителност. Ако правителството бе проявило дори капка здрав разум, Питър щеше отдавна да е изчезнал от сцената.

— Значи си познавал и Райт?

Нийм го погледна объркано.

— Да съм го познавал? Защо мислиш така?

— Ами току-що го нарече Питър. Сякаш сте си говорили на малко име.

Нийм се намръщи, после поклати глава.

— Грешиш.

Дали? Гадис не можеше да се отърси от усещането, че Нийм крие нещо, че извърта и изопачава фактите, за да предпази Крейн от разкриване. Запита се дали двамата не бяха работили заедно в разузнаването.

— Е, и какво да правим ние в такъв случай?

— Ние?

— Мисълта ми е как мога да науча повече за оксфордската шпионска мрежа.

— Какво да ти кажа? Мемоарите на Еди съдържат много малко информация по въпроса. Казах ти всичко, което съм запомнил.

Гадис се стегна. С отговора си Нийм подлагаше на изпитание добрата му воля.

— Имаш ли нещо против да се убедя лично?

Нийм се усмихна.

— Търпение — каза той, но Гадис усети как раздразнението му се засилва. Макар и принуден да се съобразява с напредналата възраст на събеседника си, той с удоволствие би се освободил от оковите на задължителния в такива случаи респект към старостта.

— И за какво да бъда търпелив?

— Наистина нямам никаква представа кой е Ажанкур. Еди ми е казвал, че се бил издигнал много високо в йерархията на Лейбъристката партия през шейсетте и седемдесетте. Но това е било отдавна.

— На Лейбъристката партия?

Нийм вдигна поглед. Под очите си имаше торбички от бледа кожа, по лицето му с възрастта бяха избили черни петна.

— Да, на Лейбъристката.

— Не ми го спомена в катедралата.

— Е, и?

— Ами може да се окаже важно.

— Едва ли си предполагал, че е консерватор! Все пак става дума за човек с работнически произход, комунист от Йоркшър.

Изведнъж силите сякаш напуснаха Нийм, изглеждаше уморен и някак задъхан, като достолепна стара къща, която спешно се нуждаеше от ремонт. Сякаш за да оспори това наблюдение, той се наведе и не без усилие повдигна от пода шумоляща найлонова торбичка от супермаркет.

— Исках да ти дам това — каза той, като с мъка потисна кашлицата си.

— Добре ли си, Том?

— Нищо ми няма. — Устните на Нийм се разтегнаха в бащинска усмивка. Гадис надникна в торбичката и като видя какво съдържа, усети вълнение, граничещо с еуфория.

— Какво има вътре? Онова, което си мисля ли?

Нямаше съмнение, че това бяха мемоарите: нещо в раздърпаната шумоляща безтегловност на торбичката му го подсказа. Когато отново погледна вътре, забеляза защипания с кламер ъгъл на няколко изписани на ръка листове хартия. Не бяха много — не повече от три-четири, но със сигурност съдържаха поне част от съкровището, за което копнееше.

— Наречи го жест на доверие — каза Нийм, като му даде знак да бръкне в торбата. — А също и доказателство за отслабващата ми памет. Боя се, че се оказах неспособен да запомня наизуст всички подробности от действията на Атила по време на войната.

— Действията му по време на войната — повтори Гадис без всякаква интонация, изцяло погълнат от съдържанието на торбичката. За негово разочарование от нея той измъкна само три стандартни по размер листа с припряно нахвърляни бележки. Почеркът бе идентичен с този върху бележките, които Питър му бе пъхал в ръката в „Уотърстоун“. С други думи, самият Едуард Крейн не се бе докосвал до тези „мемоари“. — Какво е това? — попита раздразнено той.

— Кратко резюме на материалите, които Еди, по негови собствени признания, е предал на Съветите. — Нийм гледаше зад гърба му към бара. — Истинският мащаб на неговата измяна.

Гадис не разбираше. Крейн бе продължил да работи за МИ6 до 80-те. Бе изменял на родината си в продължение на близо петдесет години. По какъв начин три нищо и никакви ръкописни страници биха могли да съберат „истинския мащаб на неговата измяна“? На него започваше да му писва от въпроси без отговор и задънени улици, от хора, които се опитваха да го изпързалят. Не го интересуваше дали Нийм е уморен, или не се чувства добре. Искаше отговори на въпросите си.

— Том, аз си помислих, че…

— Знам какво си мислеше. — Нийм отново попипа възела на вълнената си вратовръзка, сякаш по този начин щеше да запази достойнството на техния разговор. — Но това още не съм готов да ти дам. Виж обаче какво пише тук, не се съмнявам, че ще ти бъде интересно.

Гадис се чувстваше като дете, изпратено от строгия си баща да изпълни някаква особено досадна задача. Погледът му се спря на думата „Блечли“ и той прочете какво бе написал Нийм отдолу:

Е работи за кратко време в Блечли през 42.

Достъп до Ултра (в тандем с Карелеца).

Бронебойни снаряди+танкове „Тигър“ (Курската дъга).

— Нищо не разбирам — каза той и обърна на следващата страница, където Нийм сякаш бе преписал дума по дума един пасаж от мемоарите.

С помощта на Кеърнкрос тази зима успяхме да спасим живота на хиляди съветски войници на Източния фронт. Беше в периода на операция „Цитадела“. Благодарение на нашите специалисти по дешифриране успях да предам на Ман подробна информация за движенията на нацистките войски, давайки възможност на съветските командири своевременно да оттеглят частите си на безопасни позиции.

Това му звучеше познато. Ман беше кодовото название, дадено от НКВД на Теодор Мали.

Разбира се, с Джон нямаше как да знаем дали усилията ни дават резултат, но това не намаляваше чувството ни колко важна е нашата дейност за каузата.

— Чия кауза? — промърмори сякаш на себе си Гадис, опитвайки се да осмисли прочетеното. И това ли беше откъс от мемоарите? Защо ли Нийм си бе правил труда да го преписва? Какъв беше смисълът от цялата тази игра?

Нийм видя объркването му, но му направи знак да чете нататък.

По същото време Карелеца бе успял да се сдобие със списък на ескадрилите на Луфтвафе, действащи в района на Курск. Той се беше разболял, та ме помоли да предам информацията на неговия водещ офицер. Имам основания да вярвам, че в резултат от това са били бомбардирани петнайсет летища и унищожени 500 самолета на нацистите. Великолепен удар, за който двамата с Джон получихме орден „Червено знаме“.

— Господи, истина ли е? Кеърнкрос и Крейн са били наградени?

Нийм кимна.

— Щом го пише…

Гадис се върна на първата страница. Посочи с пръст бележката Бронебойни снаряди + танкове „Тигър“ и помоли Нийм за повече подробности.

— Подробности? — Старецът вдигна ръка и почука с пръст по сухата като пергамент кожа на челото си до линията на косата. — Мисля, че Карелеца е едно от имената, под които Джон Кеърнкрос е бил известен на руснаците, или греша?

Гадис кимна.

— Е, добре. Еди си спомняше, че Съветите успели да разработят бронебойни снаряди, способни да изваждат от строя нацистките танкове в битката при… — Той явно не знаеше как да произнесе „Курската дъга“ и Гадис му подсказа. — Именно. И тук той посочва, че това е станало възможно благодарение на разузнавателните данни, които са му били подавани от Ултра.

— Разбирам.

Гадис обърна на последната страница, където Нийм бе нахвърлял още бележки.

1939. Назначен в МИ5, контрашпионаж срещу СССР. Дава на Ман имената на потенциални съветски изменници. Съответните дипломати впоследствие са изтеглени в Москва.

Пълна информация за дейността на МИ5 в Лондон и по-нататък. Също и за степента на проникване на МИ5 в средите на Комунистическата партия.

Да кажа на д-р СГ за дипломатическата поща.

1943. Гай и Е присъстват на тайни разговори в Казабланка между Чърчил и Рузвелт.

Предават на Ман планове за десанта на съюзниците в Сицилия и за инвазията на Апенинския полуостров.

— Тук пише, че трябва да ми кажеш нещо за някаква дипломатическа поща.

Нийм отпи от чашата си с бира. В кръчмата бяха влезли двама мъже. Единият от тях изглеждаше близък със съдържателката. Докато те оживено разговаряха край бара, Нийм попита:

— Кое имаш предвид?

Гадис се наведе напред и посочи последната страница.

— Тук пише нещо за дипломатическа поща, Том.

— Убий ме, не си спомням.

Защо ли силите отново го бяха напуснали, и то в момент, когато на Гадис му бе нужен с максимално бистър ум? Дали се преструваше, или възрастта му наистина си казваше думата?

— Мога ли да ти поръчам нещо за ядене?

— Би било много любезно от твоя страна.

Може би тъкмо това му трябваше: малко хляб и супа, колкото да повдигне духа му. За да приготвят храната, на готвачите им бяха нужни десетина минути, през които Нийм му разказваше за персонала в старческия дом. Бил отегчен — „отегчен до пълно затъпяване“. Това обяснява рязката смяна на настроенията ти, помисли си Гадис. Поръча си втора чаша бира. Когато супата пристигна, Нийм гребна две лъжици, после отмести купичката встрани.

— Казах ли ти какво стана с Еди след войната?

Ефектът бе мигновен: Нийм бе получил прилив на сили. За броени секунди бе успял да се възстанови умствено и физически, сякаш възрастен актьор си бе припомнил репликите и след кратко колебание отново се бе въплътил изцяло в ролята. Беше чак страшно за гледане. Нийм бе забравил за ръкописа, не си спомняше нищо за дипломатическата поща, а вместо това предпочиташе да говори за преживелиците на Крейн след войната, но Гадис нямаше нищо против стареца да му разказа историята по неговия си начин и в последователността, която му е най-удобна. Стига изобщо да я разкаже.

— Не си ми споменавал, не.

— Знаеш ли какво, Сам?

— Не. Какво?

Нийм се наведе напред, едва не се подхлъзна върху закърпените лакти на сакото от туид.

— Струва ми се, че Еди сякаш преживя нещо, което в днешно време би могло да се нарече нервен срив.

— Сериозно?! — Беше ред на Гадис да се наведе силно напред. Имаше чувството, че е участник в някаква драма. Досега на два-три пъти, все късно през нощта, му бе хрумвало, че Томас Нийм е един обикновен шарлатанин — злобно самотно старче, което се развлича, съчинявайки басни за някой си Еди Крейн, който всъщност никога не е съществувал. И в момента не беше много далеч от тази мисъл.

— Истината е, че двамата с него бяхме загубили връзка. — Нийм изглеждаше потиснат. — През 47-а Еди замина за Италия и следващите години за мен са бяло поле. Не сме се виждали, не сме си писали. Дори по едно време си мислех, че може да е убит.

Гадис кимна. Накъде ли биеше Нийм? Каква ли част от историята се опитваше да скрие или изопачи? На съседната маса бяха седнали две възрастни жени и разгъваха салфетките, за да ги постелят върху коленете си.

— Мисля, че се беше появил интимен приятел — добави Нийм; тази му забележка свари Гадис напълно неподготвен. — Всъщност съм убеден, че Еди си имаше приятел. — Нима сексуалната ориентация на Крейн вече не беше деликатна тема? В катедралата Нийм бе подскочил при споменаването на любовник, а ето че сега сам споменаваше интимния живот на Крейн, без да му мигне окото. Вероятно бе решил, че може да се довери на Гадис. Това беше най-доброто, което би могло да се случи. — Известно ни е, че Гай и Доналд избягаха, нали така? Взеха ферибота за Франция през 51-ва и кеймбриджката шпионска мрежа постепенно бе разкрита.

Гадис отново кимна. Нервите му бяха обтегнати до краен предел в присъствието на такъв професионален манипулатор. Нийм инстинктивно посегна към бастуна си, но ръката му трепереше.

— Всичко това си има предистория — каза той. — Нервния срив имам предвид. Еди така и не се примири с пакта.

— Пакта между Хитлер и Сталин ли имаш предвид? — Гадис погледна към купичката със супа, от която се носеше миризма на къри. Надяваше се келнерката да мине и да я изнесе. — Струва ми се странно, че мислиш така. Все пак пактът е сключен през 39-а, междувременно са минали повече от десет години.

— Да, да. — Нийм явно си даваше сметка за това противоречие. Все пак Крейн бе продължил да работи за Съветите дълго след като Сталин се бе съюзил с хитлеристка Германия. — Разбираш ли, останалите: Гай, Антъни, Ким, Доналд, Джон, всички се бяха примирили с този договор. Но за Еди той си оставаше абсолютно неприемлив. Пактът с нацистите изцяло разклати вярата му в съветската система. Все пак той не беше интелектуалец като, да речем, Гай или Антъни и не гледаше на съюза с Хитлер като на необходимо зло. За него то беше чист опортюнизъм, тотален отказ от учението на Маркс.

— Не е бил единственият, който е мислил така.

— Именно. — Нийм се зарадва на забележката му и го погледна с благодарност в очите, като самотен пътник, който внезапно е намерил сродна душа. — В крайна сметка Еди се разкая дълбоко за обвързаността си със Съветите. Гордееше се с постигнатото, с някои от нещата, които споменахме бегло днес. — Той посочи листата на масата пред тях; изведнъж Гадис разбра логиката на тяхното написване. — Но виждаше накъде е тръгнал Сталин и си даваше сметка, че е заложил на грешния кон.

— А защо е продължил? — попита Гадис. — Кое го е накарало да пропилее остатъка от кариерата си в служба на руснаците?

— Нищо подобно.

— Моля?

— Еди беше двоен агент, Сам. Това е, което чаках удобен момент да ти съобщя. Атила беше най-големият удар в следвоенната история на британското разузнаване и само няколко души на света знаят този факт. В продължение на трийсет години Еди Крейн лъжеше Москва, че работи за КГБ, но през цялото време тайно работеше за нас. Не е ли прекрасно? Това беше триумф на дезинформацията. Ето защо аз искам светът да узнае неговата история.