Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (43)

42

— Какво?!

Гадис беше като ударен от гръм.

— Беше февруари 88-а. Един ден човекът просто ми дойде на крака. — Уилкинсън огледа похотливо русата американка. Явно още си падаше по привлекателни жени. — Сергей Платов искаше да се подреди в някоя хубава голяма къща в Съри и за целта бе готов да ни даде всичко, което пожелаехме.

— Господи! Ако това се разчуе, с него е свършено. Ще се превърне в политически труп.

— Именно. — Уилкинсън очевидно съзнаваше последиците от евентуален скандал за руския лидер. — Спасителят на съвременна Русия, Петър Велики на двайсет и първи век, изобличен като обикновен лицемер и изменник на родината, готов да я изостави в беда, опитал се да избяга на Запад с няколко куфара, пълни с най-съкровените й тайни.

— Та той, казвате, дошъл лично при вас? Вие сте човекът, към когото е избрал да се обърне?

Уилкинсън кимна. Явно много се гордееше с този факт. Групичката американци бяха приключили с питиетата и се изнизаха от кръчмата. Блондинката си тръгна с тях. Гадис чу един от мъжете да казва нещо за „клуб, който не затваря цяла нощ“.

— Бях на работа в Берлин — продължи Уилкинсън. — Беше люта зима, щяхме да измрем от студ. Платов се беше вмъкнал след мен в едно кино на Кантщрасе. Салонът беше полупразен. Даваха „Следотърсачите“, ако не ме лъже паметта. Аз обичах да ходя на кино вечер. С жена ми се бяхме разделили, прекарвах доста време сам. Нали разбираш? — Гадис кимна. Разбираше прекрасно. И не само разбираше, ами за пръв път бе в състояние да си представи безцеремонния сприхав шпионин на масата срещу себе като онази чувствителна романтична душа, която бе написала писмото до Катя. — И както си седя в киното, изведнъж до мен сяда някакво невзрачно човече, дребно, но жилаво и подвижно като плъх. Едва по-късно разбрах, че другарят Платов бил нещо като експерт по джудо. Никога преди не го бях виждал. Беше твърде дребна риба. Но изведнъж ми подава листче хартия, на което пише, че е офицер от КГБ и че желае да избяга на Запад. Аз прочетох листчето още там, на място, после се обърнах към него и му казах да се маха.

— Какво?

— Помислих си, че блъфира. Те обичаха да си играят на такива досадни игрички с нас. Ала Сергей беше много настоятелен: „Повярвайте ми, сър. Трябва да ми се доверите“. — „Е, добре — отвръщам аз. — Ако си сериозен, ела след двайсет и четири часа пак тук.“ Това ми даде възможност да го проверя, да осигуря кола, да подготвим тайна квартира с камери и микрофони.

— И какво, той яви ли се?

— Яви се, естествено. — Уилкинсън изгледа Гадис, смаян от наивността му.

— И вие го разпитахте?

— Да.

— В присъствието на Джон Бренан?

Одобрително кимане.

— Много добре. Да, в присъствието на Джон Бренан. А сега ще ти задам една гатанка: когато го подканихме да докаже, че намеренията му са сериозни, познай кое име ни подхвърли Платов в потвърждение на своята добросъвестност?

— Атила — възкликна Гадис. Последното парченце от мозайката си бе дошло на мястото.

— Именно. Платов предаде Еди на британците, без да си дава сметка, че Атила през цялото време беше работил за нас. — Уилкинсън се облегна назад. — И тогава аз допуснах единствената си грешка в цялата история. Прекратих разпита под претекст, че ни трябва време, за да претеглим последиците от измяната на Крейн. Оставих Платов да си мисли, че ще се видим пак — на същото място, по същото време, в онова кино на Кантщрасе, — и веднага се свързах с Еди, за да го поканя на вечеря. По-късно същата вечер, докато си хапвахме лучена супа, аз му разказах, че някакъв алчен кретен от КГБ, лаком за лек живот на Запад, е готов да го издаде.

— А Еди как го прие?

Доколкото си спомняше, Гадис за пръв път бе нарекъл Крейн Еди. Почувства се леко неудобно, като ученик от долните класове, който се опитва да се изфука пред по-големите момчета.

— Не много добре — отвърна Уилкинсън и печално поклати глава. — Еди Крейн не е някой примитив, който лесно прощава предателството. През цялата си кариера той беше балансирал между Изтока и Запада, като междувременно беше успял да убеди извънредно интелигентни хора, че е онзи, за когото се представя. Допускам, че бе прекарал живота си — през войната, след скандалите с Бърджес и Маклейн и особено в края на кариерата си, когато бе достигнал своя апогей като шпионин — в непрестанен страх да не бъде разкрит.

Уилкинсън внезапно замълча; може би му трябваше малко време, за да подреди мислите си. Скоро продължи от там, където бе прекъснал.

— Противно на здравия разум Еди реши да си отмъсти.

Преди още да бяхме претеглили Платов, преди да бяхме преценили дали го искаме, или не, той отиде при водещия си офицер от КГБ…

— Фьодор Третяк — прекъсна го Гадис.

— Същият.

— И му е казал, че Платов готви предателство?

Уилкинсън кимна. Двамата сякаш разказваха една и съща история.

— Третяк, разбира се, беше съвсем дребна риба и си заслужаваше глухата линия в Дрезден. Вместо да се обърне към Москва с тази тревожна новина, той извикал Платов на разговор и младият Сергей успял да го убеди, че цялата история е постановка. „Не съм имал намерение да изменям, другарю Третяк. Това беше капан, който устроих на англичаните по указания от Москва.“ Много скоро цялата история била забравена. Третяк не докладвал на преките си началници, а Платов, така или иначе, изчезнал от погледа му. Разбира се, в Лондон бяха бесни, че Еди ни е попречил да вербуваме двоен агент от КГБ, но му се размина; все пак той беше герой. Пък и откъде можехме да знаем, че цялата комунистическа система ще рухне след по-малко от две години?

Гадис бръкна във вътрешния си джоб за цигара. Уилкинсън го видя и направи гримаса.

— Имаш ли нещо против да не пушиш? Знам, че в Европа никой не се съобразява със забраната, освен съвестните британци, но ако си решил да се самоубиваш, бъди така добър да го правиш на улицата.

— Няма проблем — каза Гадис и прибра пакета. — Но тази история положително я знаят десетки в МИ6. Как така отникъде не е изтекла информация?

— Не са десетки — отвърна Уилкинсън, докато преглеждаше цитатите от рецензии върху задната корица на биографията на Елцин. — Ние не сме кънтри клуб. Кръгът на посветените беше извънредно малък. Освен мен, Еди и Бренан за случая знаеше само Колин Макгуган, който остана в службата до 94-та. Чувам, че е починал. Доколкото ми е известно, никой друг не се е интересувал от Сергей Платов. Нали ти казвам, той беше дребна риба. Досието му бе пратено в архива и всички, които имахме отношение към случая, се пръснахме в различни посоки.

— Но вие сте били в състояние във всеки един момент да зачеркнете кариерата на Платов! — възкликна Гадис.

Уилкинсън се пресегна през масата и го стисна за китката. В жеста му имаше нещо бащинско, сякаш предаваше семейните тайни на младото поколение.

— Какво си мислиш, че правя сега?

— Искате аз го унищожа?!

— Именно. Знам какво е отношението ти към него. Чел съм книгата ти.

Гадис усещаше, че го ласкае, за да го спечели на своя страна.

— Хубаво. Но наред с това искате да отмъстя и за вас.

Уилкинсън си позволи кратък миг на размисъл.

— Е, добре. Платов се опита да ме убие, имам право на мъст. Детинско ли е? Аз бях този, който даде на Катя шанса на живота й, а тя се пропи и го завлече в гроба. Сега го предлагам на теб.

От известно време Гадис усещаше, че предстои оферта. И той я получи. Получи онова, което бе очаквал. Той беше идеалният хроникьор за историята на Уилкинсън, също както Шарлот — за тази на Крейн. Но нещо го караше да се чувства притиснат в ъгъла.

— Виж какво — каза Уилкинсън, подбирайки внимателно думите си, — разбира се, че го правя не само за отмъщение. Правя го, защото смятам, че Платов е опасен. Той е вреден и за Русия, и за нас. Както се казва, светът би бил много по-добро място без този злодей в Кремъл. Ето защо искам от теб просто да кажеш истината за така наречения спасител на съвременна Русия. Искам да разкриеш, че след като е бил забелязан през 1992 година от нашия добър приятел мистър Елцин — Уилкинсън почука с пръст върху книгата на масата — Сергей Платов е развил сериозни амбиции за политическа кариера. Той е парашутист, спуснат направо на върха. При тези обстоятелства най-много го е било страх някой като Фьодор Третяк, като мен или Еди Крейн да не тръгне да подшушва тук и там, че изгряващата звезда на руския политически небосклон, човекът, ръкоположен лично от Елцин, е изменник на родината, опитал се да избяга на Запад по време на предсмъртните спазми на Студената война.

— А каква е ролята на Бренан във всичко това?

— Ха, ето ти една чудесна втора сюжетна линия. — Уилкинсън едва не се изсмя. — Платов беше наел някакви мутри, негови приятели, да ме убият. През годините си бях създал някои недотам благопристойни контакти в Санкт Петерсбург и приятелчетата на Платов ме изкараха, че вземам пари от мафията. Той подходи умно, просто и ефикасно, това поне му го признавам. Бренан обаче, вместо да изслуша уверенията ми, че съм невинен, предпочете да повярва на слуховете и ме разкара. За разлика от Еди Кейн, който получи нова самоличност и място в старчески дом, на мен не ми бе предложена нито охрана, нито каквато и да било помощ от МИ6. От гледна точка на бившите си колеги аз бях изменил на каузата.

— Това обяснява Нова Зеландия.

Уилкинсън кимна.

— Това обяснява защо сега живея на един склон, заобиколен от овце, и непрестанно се оглеждам през рамо да не би някой от главорезите на Сергей да изскочи изневиделица.

— А защо никой не закача Бренан?

Уилкинсън вдигна рамене.

— Може да е постигнал някакво споразумение с Платов.

— Какво споразумение?

— Знам ли? — Уилкинсън изглеждаше искрено озадачен. — Джон винаги е бил в състояние да се погрижи най-добре за себе си.

Гадис смени посоката на разговора.

— А имате ли доказателства за срещата в тайната квартира? Някакъв документ, че Платов наистина се е опитвал да премине на другата страна? Нещо, с което да го заковем за стената, или Бренан е унищожил всичко?

— Не чак всичко.

Уилкинсън изглеждаше доволен, че Гадис толкова бързо бе стигнал до същината на проблема.

— Ти каза, че не си намерил нищо в моя архив.

— Точно така. Нищо няма. Абсолютно нищо.

Уилкинсън погледна дланите си.

— Как беше онзи цитат на великолепния Ерик Моркам: „Свириш верните ноти, но не във вярната последователност“.

— Нещо такова — промърмори Гадис, като се чудеше накъде бие.

— Е, с какво се тровиш? — попита внезапно Уилкинсън. — Време е аз да почерпя.

— Бихте ли ме изчакали две минути да отида до тоалетната? — Гадис не искаше някой да заеме масата им, докато Уилкинсън е на бара. — Като се върна, ще подредим правилно тези ноти.