Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (59)

58

Стъмваше се, когато Гадис излезе от сградата на Холи и застана за момент на Тайт стрийт, поглеждайки към моравото небе. Под палтото си носеше скрити два диска, а в лявата ръка — плик, адресиран до негов колега в Съединените щати, в който имаше трети диск.

Адски му се пушеше. Извади пакета цигари от джоба си, драсна клечка кибрит и поднесе огънчето към лицето си. Това бе единствената му грешка този ден. Пламъкът освети за миг лицето му.

— Този го познавам — каза Карл Щилке.

— Кой? — обади се Грек. — Онзи, който излезе ли?

— Видях го в събота. Във Виена. Беше на сватбата. Забелязах го след церемонията в Щатпарк.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Той се блъсна в мен.

Грек следеше с поглед Гадис, който тръгна на юг, право към колата. За момент им се стори, че идва при тях. Но той прекоси Ройъл Хоспитъл Роуд и спря до червената пощенска кутия, на няколко метра от мерцедеса. Пусна плика в процепа, после продължи да крачи на юг, по посока към реката. Мина толкова близо до тях, че ако протегнеше ръка, Грек можеше да го пипне; той също го позна: неидентифицираният мъж, излязъл от дома на Шарлот Бърг в онази нощ, когато бяха разбили кабинета й. Около метър и осемдесет, с кадифено сако и кожена чанта през рамо.

— Това е Сам — каза Грек. — Току-що пусна записа по пощата. Обади се на Кепица и му кажи да изпрати някого да разбие кутията. Аз ще го проследя.

Щилке кимна.

— Стой тук, Карл. Не мърдай от колата и дръж момичето под око. Когато ти кажа, че Сам е под контрол, влизаш при Холи и приключваш и с нея. Ясно ли е?

— Ясно.

Дез ги наблюдаваше. Малко по-рано той видя Полярна мечка да излиза от сградата и го наруга наум, че си бе запалил цигара, позволявайки на „Долф Лундгрен“ да види лицето му. После се запита защо на Полярна мечка му бе притрябвало да пуска някакво пакетче в червената пощенска кутия от южната страна на Ройъл Хоспитъл Роуд.

— Дано да не е онова, което си мисля — измърмори на себе си Дез, изваждайки мобилния телефон. — Та те ще ти го вземат, тъпчо, просто ще ти го отмъкнат!

Набра номера на Таня, но тя не отговаряше. Остави съобщение на гласовата й поща: „Полярна мечка излезе от сградата и пусна пакет в пощенска кутия на Ройъл Хоспитъл Роуд. Може да е и онзи запис. Звънни ми, когато можеш, окей? Тук май става напечено“.

Още не беше затворил телефона, когато Александър Грек слезе от мерцедеса и закопча догоре палтото си. Дез набра повторно номера на Таня, но пак попадна на гласова поща и остави ново съобщение: „Както ти казах, тук става напечено. Единият от ФСС тръгна след нашия човек. Полярна мечка върви към реката“.

Облегнат на каменния парапет, Гадис гледаше замислено към Батърси Парк на отсрещния бряг, когато чу зад гърба си мъжки глас:

— Извинете, сър…

Гласът беше плътен и някак дикторски напевен — глас на човек, свикнал да разчита на личния си чар.

— Да?

Гадис се обърна и видя добре облечен мъж на около трийсет и пет, който бе пресякъл крайбрежния булевард откъм южния край на Тайт стрийт. Беше със светлокафяво палто; на краката си имаше скъпи обувки от естествена кожа. Шарлот би определила стила му като „постсъветски мутра шик“, но на Гадис в този момент не му беше до смях.

— Сам, нали?

— Познаваме ли се?

Гадис бе очаквал този момент. Знаеше, че рано или късно те ще дойдат.

— О, познаваме се, да-да — отвърна Грек и протегна ръка, която Гадис стисна с неохота. — Казвам се Александър Грек. Запознахме се в руското посолство през юли, не помните ли? Вие бяхте на благотворителния прием.

Тази лъжа беше толкова нагла, че Гадис усети странен прилив на сили.

— Само толкова ли можете?

— Моля?

— Прием в руското посолство? И то благотворителен? И при целия си опит, при всичките си професионални познания очаквате да се вържа?

Светлокафявите очи на Грек, толкова благи и предразполагащи в началото, леко се присвиха, като на стрелец, който се прицелва в мишената. Гадис току-що бе изхвърлил фаса от цигарата си в реката. Сега Грек на свой ред извади цигара от лъскава сребърна табакера и я запали с щракване на бензинова запалка „Зипо“.

— Виждам, че предпочиташ да говорим прямо, Сам. — Той затвори запалката. Щрак. — Е, добре. Щом така искаш, ще говорим прямо. Като бизнесмени. Предлагам ти сделка. Притежаваш нещо, което ми трябва. Нещо, за което моето правителство би платило много пари. Ще бъдеш ли така добър да ми го предадеш?

Дез проследи с поглед Грек, докато се отдалечаваше по посока на реката. Запита се дали да не тръгне след него. Но Таня изрично му бе наредила да не изпуска от поглед апартамента на Холи.

Телефонът му иззвъня. Беше тя.

— Дез? Къде си?

— В колата.

— В колата?! — Той я чу как изруга; около нея боботеше автомобилно движение. Не можеше да определи дали Таня ходеше по оживена улица, или сама пътуваше с кола. — Тръгни веднага след тях. Проследи руснака. Нещо може да се случи със Сам. Видя ли поне накъде тръгнаха?

Дез отвърна, че Полярна мечка е тръгнал към реката.

— Аз съм в едно такси — каза Таня. — На по-малко от километър. До пет минути съм там.

Грек вдиша дълбоко дима от цигарата си и погледна раздразнено преминаващите по крайбрежния булевард коли, сякаш му пречеха да се наслади на една иначе чудесна лондонска вечер.

— У теб ли е? — попита той. — Касетата имам предвид.

Гадис се опитваше да изглежда невъзмутим. Два от четирите диска бяха у него, в джоба на палтото му, но другите два бяха на сигурно място.

— Казваш, че твоето правителство е готово да плати за касетата? — Пушеше му се, но не смееше да извади цигара, за да не затрепери ръката му, докато я пали. — Значи потвърждаваш, че си действал по нареждане на Сергей Платов? Признаваш, че Шарлот Бърг, Калвин Съмърс, Бенедикт Майснер и Робърт Уилкинсън са убити по заповед на Кремъл?

Покрай тях мина симпатично младо момиче, излязло да потича покрай реката. В ушите си имаше слушалчици; светът наоколо не я интересуваше. Грек я изпрати с поглед и кимна одобрително.

— Съжалявам. — Той отново насочи вниманието си към Гадис, сякаш отегчен от посоката, която бе взел разговорът. — Нямам представа за какво намекваш. Ако тези хора са умрели, както казваш, моите съболезнования. Но моята организация няма нищо общо с това.

— Как го правиш? — За своя изненада Гадис пристъпи крачка към Грек.

— Как правя кое?

— Как се оправдаваш пред самия себе си? — Грек запази отегченото си изражение, макар Гадис да бе доближил лицето си на сантиметри от неговото. — Ти знаеше ли изобщо нещо за Шарлот? Аз я познавах много добре. Беше най-близката ми приятелка. Беше сестра на Ейми. Жена на Пол. От седмици насам съпругът й не може да спи, да работи, да се храни, да прави каквото и да било, освен да скърби за нея. Ти му причини това. Отне единственото му щастие.

В зениците на Грек проблесна искрица на раздразнение, но не и на разкаяние.

— Знаеше ли нещо за Бенедикт Майснер? — В гърдите на Гадис клокочеше такъв гняв, че вече не можеше да спре. Угарката на Грек описа дъга и падна като малък оранжев метеор в мътните води на Темза. — Знаеше ли, че има две дъщери тийнейджърки и че едната страда от анорексия? Това знаеше ли го? Знаеше ли, че е едно дете на родителите си? Майка му се беше преселила в Берлин, за да е близо до него. Тя е вдовица, съпругът й е загинал при автомобилна катастрофа. Пишеше го в германските вестници. Не е могла да идентифицира трупа на сина си заради огнестрелната рана. Куршумът ти отнесе лицето му. Ти причини това на една майка, на една седемдесет и пет годишна вдовица. Принуди я да види сина си в такова състояние. Е, как мислиш, струваше ли си?

Грек вдигна лице към небето и помириса мразовития вечерен въздух, сякаш нямаше намерение да отговаря на въпросите му.

— И за какво беше всичко? — Гадис изпитваше неистово желание да сграбчи руснака за реверите и да го разтърси. — Просто не виждам какво оправдание би намерил ти за делата си, как би примирил съвестта си със стореното зло. — Той отстъпи крачка назад и усети, че устните му се бяха разтегнали в усмивка. — Аз не вярвам, че хората могат да бъдат напълно лишени от съвест; просто не мога да го повярвам. Иначе човек с нищо не е по-добър от животно, от лешояд или змия. Не е ли така? Казват, че за всяко нещо си има причина, но аз просто не разбирам лекотата, с която съсипваш живота на толкова хора. Та ти имаш избор, би могъл да се занимаваш с нещо друго. Но го правиш заради тръпката, нали? Заради усещането за всемогъщество. Или пък си толкова предан на родината си, че си изтрил от съзнанието си всякакво чувство за приличие? Може би е заради властта. Е, просвети ме! Наистина искам да знам.

— Ти си интересен човек — отвърна Грек; беше твърде самонадеян, за да се остави да бъде въвлечен в тази игра. — Разправи ми за себе си. Как се замеси ти в тази история?

Едва в този момент Гадис разбра, че Таня през цялото време е била права. Руснаците наистина не знаеха почти нищо за него.

— Знаеш много добре кой съм. — В действителност беше силно изненадан от току-що чутото.

— Не, не знам, честно — каза Грек. — Ти си загадка за нас.

— Което не ти пречи да ми предлагаш много пари в замяна на една касета. — Най-после той се поддаде на неистовото желание, бръкна в джоба си и извади цигарите. Грек незабавно щракна американската си запалка и му поднесе огън. Без да му обръща внимание, Гадис драсна клечка кибрит и я вдигна към цигарата си, закривайки в шепи пламъка от острия източен вятър.

— Бихме желали да купим тази касета — каза Грек.

— Ах, да? И колко смяташ, че струва? — Гадис вече се бе отказал да апелира към съвестта на руснака; беше безсмислено. Каза си, че е време да сключи „сделката“ и да се прибира при Холи.

— Сто хиляди английски лири.

Гадис потрепери. Спомни си за отпечатаната на принтер бележка, за снимките на Мин и си каза, че Таня беше права и за още нещо: ФСС и МИ6 се бяха обединили против него. За един странен, ужасяващ миг той си помисли, че Грек ще извади още снимки на дъщеря му, този път като тяхна пленница, захвърлена в някаква вмирисана дупка. Той усещаше с цялото си същество, че руснакът насреща му не би се спрял пред нищо, че за него целта оправдаваше всички средства.

— И как стигнахте до тази цена?

— Ние можем да стигнем до всяка цена, която посочиш.

— До всяка цена?

Покрай тях мина още един тичащ за здраве — запъхтян мъж на средна възраст, с лъснало от пот лице. Грек не му обърна внимание.

— Твоята съвест на британец не ти ли казва, че нямаш право да приемаш такива пари от руското правителство?

Гадис бе благодарен за повода да му го върне.

— Защо да ми казва такова нещо? Та аз с радост бих взел от руското правителство всичките пари, които мога да измъкна.

Грек не усети иронията.

— Значи сумата, която предлагаме за сигурността на твоето дете, ти се струва недостатъчна?

Ако до момента Гадис се бе съмнявал в мъдростта на плана си, тази небрежно изречена заплаха към Мин го убеди окончателно.

— Не, не ми е достатъчна — каза на руски той, за да не остане и сянка на съмнение. — Искам половин милион. По сто хиляди на всяко от семействата на Бенедикт Майснер, Робърт Уилкинсън, Калвин Съмърс. Сто хиляди за Пол Бърг. И сто хиляди за мен. Искам също гаранции, че нищо лошо няма да се случи на дъщеря ми, на Холи Левет, на Таня Акосела и на бившата ми жена. Ясен ли съм?

— Тези гаранции могат много лесно да бъдат дадени.

— Не забравяй и сватбата ми. — Гласът на Таня ги сепна. Тя излезе от сянката на едно дърво наблизо и пристъпи към тях.

— Моля? — заекна Грек, който сякаш не я виждаше на фокус.

— Малка шегичка между мен и доктор Гадис — обясни тя, също на безупречен руски; за един безумен миг Гадис си каза, че двамата с Грек работят в тандем. — Ще се женя — поясни тя. — Ако раздавате пари, бих желала да се включа. Няма ли да ни запознаеш, Сам?

Стъписан, Сам заекна:

— Това е Александър Грек…

— Много добре знам кой е — прекъсна го Таня. — Както и приятелчето му в мерцедеса ей там — посочи тя с палец през рамо към Тайт стрийт. — Всъщност точно в този момент един мой колега му иска документ за самоличност. — Това беше лъжа, но за пред Грек свърши работа: маската на безразличие внезапно се пропука.

— Какво става тук? — поиска да знае той.

— Става това, че ще изпълниш точно каквото иска от теб доктор Гадис. Ще му дадеш петстотин хиляди лири. В замяна доктор Гадис ще ти гарантира, че копието от записа, с което разполага, никога няма да бъде показано публично или предоставяно на когото и да било, докато е жив. Нали така, доктор Гадис?

Гадис имаше чувството, че някакъв оловен похлупак се вдигна от гърба му.

— Именно — отвърна той.

Грек пристъпи от крак на крак, после издаде хълбоците си напред. Чувстваше се видимо неловко. Колкото и да се опитваше да си придава невъзмутим вид, приличаше на алпинист, който се хлъзга надолу по скалата, напразно опитвайки се да се задържи с нокти.

— Ще трябва да ни дадеш касетата.

— Добре — отвърна Гадис с престорен непукизъм. — Само че няма да ти свърши кой знае каква работа. Направил съм няколко копия. Всяко се съхранява на сигурно място. Ако нещо се случи с мен, хората, на които съм ги поверил, ще изпратят записа с Платов на медиите.

Грек го погледна в очите, усетил, че лъже.

— Че кога успя да ги направиш? — попита той, твърдо решен да си възвърне част от наранената гордост. — Много се съмнявам, че казваш истината. Допускам, че единственото копие от касетата в момента е на дъното на една пощенска кутия на 500 метра от мястото, където се намираме. С други думи, блъфираш.

— Пробвай, да видим — отвърна Гадис.

Покрай тях мина влюбена двойка. Момичето имаше кръв на горната си устна и се подпираше на ръката на приятеля си. Гадис се вгледа и видя, че кръвта всъщност е червено мънисто от пиърсинг. Това го накара да се усмихне.

— Нещо смешно? — подразни го Грек. В този момент телефонът му иззвъня и той посегна към вътрешния си джоб. Таня и Гадис застанаха нащрек. Но той спокойно разкопча палтото си, бръкна бавно в джоба и извади телефона. — Спокойно! Вие какво си помислихте, че ще ви застрелям? Толкова ли е ниско мнението ви за мен?

Той погледна към дисплея. Беше получил съобщение от Кепица. Гадис и Таня се спогледаха, тя му кимна окуражаващо. Грек вдигна поглед към него и каза:

— Вие май ще се окажете прав, доктор Гадис. — После добави на руски: — Имам указания да ви оставя да се разпореждате с касетата. Давате ли ми дума, че сделката ни е в сила?

— Имате думата ми — отвърна Гадис.

Грек прибра телефона си, обърна се и тръгна към Челси Бридж. Поспря се за момент с гръб към тях, сякаш се чудеше какво да им каже на раздяла, но после отново закрачи, без повече да се обърне, и след секунди се разтвори в ярките отблясъци на лондонската нощ. Почти веднага след това Дез се появи изневиделица до Таня и каза „Здрасти“ на Гадис, сякаш бяха още в Берлин.

— Върни се при мерцедеса — каза му Таня. — Не изпускай Холи от поглед. И извикай някого да извади диска от пощенската кутия.

— Не си прави труда — обади се Гадис. — Той е за отвличане на вниманието, с демоклипове на Холи, които носи да показва по кастинги. Истинското копие дадох на чистачката на сградата, която още тази вечер ще го прати по пощата до моя колега в Принстън.

Дез кимна одобрително и прекоси крайбрежния булевард по посока към Тайт стрийт. Гадис се облегна отново на каменния парапет и се загледа в реката. На пясъка до водата имаше изоставена дървена детска играчка.

— Ами Бренан? — попита той. — Шефът ти знае ли за сделката?

— Да. — Таня стоеше до него, ръцете им почти се докосваха. — Оригиналният запис бил на Воксхол Крос. Не знаех. Последната измежду многото му тайни от мен. Да кажем, че Бренан държи този запис, за да го използва срещу Платов, когато той реши да си придава твърде много важност.

— Реалполитик — отвърна Гадис, докато наблюдаваше как един червен двуетажен автобус премина билото на Албърт Бридж. — А какво ще стане с Грек?

Таня го хвана за ръката с тържествуващо изражение на лицето.

— Днес е последната му вечер в нашата прекрасна столица. Грек и Доронин още утре ще бъдат отзовани в Москва. Приятелчето им от мерцедеса също. Бренан ще поиска и смяната на Кепица.

Гадис искаше да я поздрави, но някаква смътна мисъл не му даваше мира.

— Тази работа няма да я бъде, разбираш ли?

— Кое няма да го бъде?

Едно увеселително корабче, натъпкано с шумна тълпа празнуващи, се носеше по течението.

— Сделката с Платов, кое! Какво ще стане с мен, когато го изритат от Кремъл? Рано или късно той ще загуби властта. И тогава онези ще дойдат да ме спипат.

— Съмнявам се. — В гласа й имаше убеденост, която му подейства успокояващо. — Платов е цар, това положително го разбираш. Той ще остане на трона, докато го държат краката и здравето му позволява. Защо според теб промени конституцията? За да може още двайсет години, може би трийсет да бъде несменяем. Пък и после ще му се налага да мисли за репутацията си. А този запис е в състояние постфактум да изтрие политическото му наследство. Той едва ли е такъв глупак, че да тръгне да те убива.

Тезата й беше наистина убедителна, а и Гадис се чувстваше твърде изнурен, за да спори. Той бръкна в джоба на палтото си и извади единия диск.

— Задръж го засега. Скрий го на сигурно място.

— Непременно. — Тя пъхна диска в джоба си, но не му благодари за доверието. Вместо това ръката й извади от джоба нещо друго, някаква хартийка. Беше изрезка от вестник.

— Видя ли обявата в „Таймс“?

Гадис поклати глава.

— Бях зает с това-онова. До три следобед бях под домашен арест, а после излязох по задачи.

Тя се усмихна.

— Хвърли един поглед.

Гадис разгъна изрезката. Беше от съботния брой на вестника. Въпросната обява в рубриката „ЛИЧНИ СЪОБЩЕНИЯ“ беше заградена в кръгче с червена химикалка.

НИЙМ, Томас Брайън, на 91 години, почина след кратко боледуване на 26 октомври. Погребението ще се състои в тесен семеен кръг на гробището „Магдалин Хил“ на Олресфорд Роуд. Поканени са само близки роднини. Допускат се букети цветя.

Той й върна изрезката.

— Защо ли ми изглежда познато?

— Не допускаш да е истина, така ли?

— Не, не допускам.

Нямаше какво повече да си кажат. Време беше Сам да се върне при Холи. Искаше да позвъни и на Наташа в Испания, за да се чуе с Мин.

— След няколко дни ще ти се обадя да се видим в службата — каза Таня. — Трябва да уредим въпроса с парите.

— Ах, да — отвърна той. — Парите. — После направи крачка към нея и двамата се прегърнаха за сбогом. Таня се притисна към гърдите му, сякаш не искаше да го пуска. — Благодаря ти — каза той. — За всичко. Без теб…

— Остави — прекъсна го тя, като се обърна да си ходи. — Хайде, ще се видим след няколко дни.