Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (7)

6

Гадис беше в кабинета си в колежа, когато телефонът му звънна. На екранчето се появи надпис „Скрит номер“.

— Сам? Пол се обажда.

— Звучиш ужасно. Какво се е случило?

— Шарлот — започна той с някак извинителен тон. Дори в ужасен миг като този Пол Бърг успяваше да прояви сдържаност и възпитание. — Съжалявам, че се налага тъкмо аз да ти съобщя. Тази сутрин получи инфаркт. Шарлот си отиде.

През досегашния си живот Гадис бе провел три подобни разговора. Когато беше на шестнайсет, по-големият му брат бе загинал при автомобилна катастрофа в Южна Америка. В Кеймбридж най-добрият му приятел се бе обесил в навечерието на защитата си. И току преди четирийсетия си рожден ден бе научил, че Катерина Тихонова е била застреляна в Москва — жертва на наемен убиец, вероятно изпратен по поръчка на Сергей Платов. Той си спомняше всеки отделен случай, всяка дума и много, много ясно си спомняше реакциите си на чутото. И сега се усети как казва:

— Какво?! Инфаркт?

Пол отговори простичко:

— Да. — После, почти веднага, защото имаше да провежда още дузина разговори, добави: — Нямам какво повече да кажа.

— Разбира се. Толкова съжалявам, Пол…

— И аз.

Гадис бавно приклекна на пода; имаше странното усещане, че костите му сякаш се уголемяват, че кожата му се изопва, сякаш собственото му тяло иска да избяга от него. Колкото и невероятна да му се струваше новината, тя не бе лишена от мрачна логика. Шарлот пиеше твърде много. Шарлот пушеше твърде много. Сърцето й не бе издържало. Той се изправи и се подпря с длани на бюрото. Боеше се, че някой колега или студент може всеки момент да почука на вратата и да влезе. Заключи и отиде до прозореца, имаше нужда от глътка свеж въздух. Резето заяждаше, после изведнъж се отвори; в тясната, претъпкана с вещи стаичка нахлуха шумове от близкия строеж. Обзе го внезапно чувство на срам — бяха минали едва минути, откакто Пол му съобщи новината, и той вече мислеше за Едуард Крейн. Шарлот си бе отишла, нямаше как да й стане съавтор. Налагаше се да си търси друг източник на доходи, друг начин да изплати дълговете си. Сам се почувства напълно, докрай ограбен.

Доколкото можеше да се предположи, сутринта Шарлот бе отишла в работния си кабинет, изпратила бе няколко имейла, прочела бе „Гардиън“ онлайн. Някъде между десет и единайсет се бе върнала в къщата, за да препече филийки, като бе донесла със себе си кошчето за отпадъци от кабинета. Пол я бе открил на пода в кухнята, Поли скимтяла до нея, филийките били изскочили от тостера. Аутопсия не бе извършена. Съдебните лекари бяха заключили, че Шарлот е получила масиран инфаркт на миокарда в резултат от вродени аномалии на коронарните съдове плюс нездравословен начин на живот.

През следващите няколко дни Гадис се залови да помага на Пол в подготовката за погребението. По молба на семейството написа надгробна реч и състави плана за траурната церемония, който даде за отпечатване в малка печатница в Белсайз Парк. Имаше нужда да върши нещо, за да разтовари съзнанието си от обзелото го чувство на трайно отчаяние. Така поне усещаше, че е опора на Пол, който се бе затворил в себе си и не допускаше никого в личното си пространство. Денем и нощем в мозъка на Сам се нижеха сцени от последните две десетилетия: приятелството му с Шарлот през ранните им години в Кеймбридж; кратката им любовна връзка; после осемгодишния му брак с Наташа, съпроводен с вечно напрежение между двете жени. Сам си каза, че в живота му вече няма никого, във всеки случай не и жена, с която би могъл да поддържа такова близко приятелство. През последните десетина години кръгът на приятелите му беше оредял; хората имаха малки деца или пък съжителстваха с партньори, към които той не изпитваше особени симпатии. Това си беше част от навлизането в средната възраст. Шарлот беше едно от малкото дългогодишни приятелства, оцелели през този период от неговия живот, живата връзка с миналото му.

Погребението бе насрочено за осмия ден след смъртта й, като бдението беше в къщата в Хампстед. През това време скръбта на Сам донякъде се бе притъпила и той, поне външно, си бе възвърнал характерния светски чар, издаващ сила и устойчивост на характера; посрещаше и изпращаше опечалени, докато Пол почти през целия следобед се бе затворил в стаята си на горния етаж.

— Просто не мога да понасям хора, разбираш ли? — каза на няколко пъти той, а Сам съзнаваше, че с нищо не бе в състояние да му помогне: понякога е най-добре човек да бъде оставен сам със скръбта си. Компания му правеше Поли, а също и дузината снимки на Шарлот, разпръснати върху леглото. — Ти как си? — попита той Гадис. — Ще оживееш ли долу?

— Не ме мисли — отвърна Сам, като го погледна успокоително. — Всичко е наред.

Към шест часа в къщата имаше само половин дузина хора. Колегите на Шарлот от годините й в „Таймс“ отдавна се бяха върнали в редакцията, подгонени от сроковете на утрешния брой, който не можеше да чака. Познати от всякакви моменти и случки в живота й се нижеха един след друг, изказваха съболезнования и си отиваха. Когато Пол най-после слезе долу, бяха останали само неколцина най-близки роднини.

През първите месеци на годината Сам за кратко време бе оставил цигарите, но от смъртта й пушеше по кутия дневно. Животът беше твърде кратък, както и Шарлот бе доказала. При тази мисъл той се усмихна и запали един „Кемъл“. Беше се отдалечил към дъното на градината и изведнъж си даде сметка, че за пръв път през последните дванайсет часа е останал сам. Двама служители от фирмата за кетъринг — момче и момиче в черни костюми, които едва ли имаха и осемнайсет години — събираха чаши от первазите на прозорците. Поли ги наблюдаваше, просната на тревата, и лениво се почесваше зад ухото с изкривената си от артрит лапа.

В здрача на ранната привечер Гадис отвори вратата на кабинета на Шарлот и се озова в стаята, където неговата приятелка бе работила през последната утрин на живота си. Отвътре бараката изглеждаше така, както я бе оставила. Лаптопът й си беше на бюрото, от принтера се бяха отпечатали няколко нови документа, на пода се въргаляше разтворена книгата „Архивът на Митрохин“. Сам седна зад бюрото. Той се опитваше да излъже и себе си, и всеки, който случайно би надникнал в този момент, че иска просто да остане насаме с духа на Шарлот, но истината беше друга и не особено лицеприятна: търсеше Едуард Крейн.

Той вдигна най-горния документ от принтера. Беше статия за Джон Ъпдайк от „Ню Йорк Ривю ъф Букс“. Огледа пода в краката си. Какво ли бе очаквал да открие? Снимки? Записани дискове? Прелисти телефонния й бележник, дори си помисли да включи мобилния й телефон. Дишаше учестено и току поглеждаше навън през прозореца на бараката, за да не го изненада някой, после разгърна календар-бележника й; интересуваха го дните непосредствено преди смъртта. „Вечеря със С.“ беше написано за онази вечер, когато я бе видял за последно.

— Какво правиш тук?

Пол беше застанал до вратата и го гледаше изумено.

Гадис затвори рязко бележника и го върна на бюрото.

— Опитвах се да вникна в случилото се — промълви той. — Търсех някаква логика.

— В бележника й?!

Сам се изправи.

— И аз не знам защо го направих. — Нещо му казваше, че Пол се досеща. — Просто влязох тук. И аз не знам какво търся.

— Аз също.

Двамата стояха известно време и се гледаха. Пол беше толкова уморен, толкова останал без сили, че само поклати глава и пристъпи напред, сякаш ако сложеше в ред бюрото на жена си, щеше да си я върне.

— Хайде да се прибираме — каза той. — Да идем в къщата.

Инцидентът сякаш бе забравен, но нещо глождеше Сам, някакво чувство на срам, каквото изпитва почтеният човек, когато внезапно извърши някоя глупост. Как си го бе позволил?

За негово учудване Пол беше този, който пръв наруши тягостното мълчание два дни по-късно, като му се обади по телефона, за да го покани на вечеря. Още с влизането си Сам започна да се извинява, но Пол махна с ръка и го поведе към кухнята, където във фурната се печеше домашна лазаня, приготвена от грижовна съседка. Пол наля две чаши червено вино и седна на масата.

— Мислех си много за надгробната ти реч — каза той. — Особено за един пасаж от нея.

Гадис се размърда неспокойно на стола. В речта си той откровено бе споменал и недостатъците на Шарлот, нейната безскрупулност в началните години на кариерата й, склонността й да изоставя приятели, които не съумяваха да отговорят на високите й очаквания. Пол го бе помолил да му разпечата един екземпляр и може би се бе обидил от нещо.

— Кой по-точно? — попита Сам.

Едва сега той забеляза, че Пол държи речта в ръката си. Той зачете:

— В нашия живот, ако имаме късмет, от време на време срещаме изключителни хора. Ако ли пък сме още по-големи късметлии, понякога такива хора стават наши приятели. — Пол спря, прочисти гърлото си и продължи: — Шарлот беше не просто една от най-изключителните личности, които съм срещал през живота си, но и мой най-скъп приятел. Аз едновременно й завиждах и се възхищавах от нея. Смятах я за безразсъдна, но знаех, че е смела. Достоевски пише: „Ако искате да ви уважават другите, важното е сами себе си да уважавате. Само чрез самоуважение можете да заслужите уважението на околните“. Не се сещам за друг човек, за когото това да се отнася в по-голяма степен, отколкото за Шарлот Бърг. Смъртта продължава да ни отнема първо най-добрите.

Гадис сложи ръка на рамото на Пол.

— Ти си абсолютно прав — рече Пол. — Исках само да ти кажа, че думите ти са голяма подкрепа за мен.

— Радвам се.

— Мислех си какво ли правеше онази вечер в кабинета й. Опитах се да си представя как би го изтълкувала Шарлот. — Гадис отвори уста, но Пол го прекъсна. — И си казах, че на твое място тя би постъпила по същия начин. Или най-малкото би разбрала постъпката ти. Ти беше в кабинета й, за да видиш какво е вършила през онази сутрин, за да вникнеш в нея, както сам ми каза. Това пък ти е припомнило Едуард Крейн, бил си подмамен от възможността да огледаш бележките й. Беше дълъг ден. Ти беше уморен.

— Ровех в нещата й — отвърна простичко Гадис. Бе трогнат, че Пол се опитва да му прости, но самият той не търсеше прошка. — Исках да се сбогувам с книгата за шпионина от Кеймбридж. Знаех, че това е краят, и бях обхванат от самосъжаление.

— Как така краят? Край на какво?

Отговорът на този въпрос беше толкова очевиден, че Гадис дори не си даде труд да го изрече. Пол отиде до фурната и хвърли един поглед на лазанята. Изглеждаше по-уверен, отколкото преди два дни; личното му пространство бе изцяло възстановено. Можеше да си позволи лукса да остане насаме със скръбта си. Той се обърна към Сам.

— Защо не продължиш ти? Защо не огледаш записките на Шарлот и не се опиташ да ги събереш в книга?

Гадис не знаеше какво да каже. Пол видя объркването му и се опита да го убеди.

— Не искам усилията й да отидат нахалост. Шарлот беше приела да напишете заедно книгата. Самата тя би настоявала да продължиш от нейно име.

— Пол, аз не съм разследващ журналист, на мен ми дай да се ровя в архиви.

— Каква е разликата? И ти интервюираш хора, нали така? Можеш да проследиш една линия от А до Б. Знаеш как се ползва телефон, интернет, обществена библиотека. Че какво му е толкова трудното?

Гадис машинално извади пакет цигари от джоба си, но осъзна къде е и бързо ги прибра.

— Няма страшно, пуши си.

— Карай, и бездруго щях да ги отказвам.

— Слушай сега. — Пол изключи фурната и извади горещата тава. — Не приемам отказ. Следващия път, когато имаш свободен следобед, ела. Прегледай всичките материали на Шарлот и виж каква работа ти вършат. Ако ти се струва, че е била на вярна следа, ако смяташ, че можеш да откриеш този шпионин от Кеймбридж, напиши книга и сложи името на Шарлот наред със своето. — Пол вдигна ръка; изглеждаше необичайно тържествен. — Имаш благословията ми, докторе. Захващай се за работа.