Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (5)

4

Осем часа по-късно Гадис отиде на вечеря в дома на Шарлот Бърг в Хампстед. Двамата с Шарлот бяха състуденти от Кеймбридж, навремето бяха живели на квартира в един и същ апартамент и за кратко време бяха станали гаджета, преди той да се ожени. Бивш военен кореспондент, тя още носеше белезите от Босна, Руанда и Западния бряг под измамното лустро на светска дама с леко повехнал чар. Докато вечеряха печено пиле, приготвено от съпруга й Пол, Шарлот сподели подробности за новия си проект — журналистическо разследване, което се бе договорила да продаде на „Сънди Таймс“ и което според нея щеше да предизвика най-големия политически скандал на десетилетието.

— Ще бъде сензация — заяви тя.

Гадис си отбеляза наум, че в рамките на един ден за втори път чуваше тази дума.

— Каква по-точно?

— Е, ако ти кажа сега, няма да е никаква сензация, нали така?

Това беше част от играта. Както често се случва между добри приятели, Шарлот и Сам бяха и съперници, които ревниво се дебнеха. Тяхното съперничество беше на професионална основа, чисто интелектуално и двамата никога не го вземаха много на сериозно.

— Какво си спомняш за Мелита Норуд? — попита го тя.

Сам погледна през масата към Пол, който съсредоточено обираше остатъците от соса в чинията си с парченце франзела. Норуд беше известна като „бабата шпионка“, разконспирирана през 1999 г., която през 40-те и 50-те години на миналия век бе издавала на Съветите ядрените тайни на Великобритания.

— Спомням си, че работата някак се потули. Шпионирала била за Сталин, като по този начин ускорила с пет години съветската ядрена програма, но властите я оставиха да си умре мирно и тихо в леглото, понеже не искаха да ги обвинят, че съдят една осемдесетгодишна баба за държавна измяна. Защо питаш?

Шарлот бутна чинията си настрана. Тя беше темпераментна жена, свикнала да подсилва мислите си с жестове и отличаваща се с ненаситен апетит за цигари, алкохол и информация. Пол беше единственият мъж в живота й, успял да я изтърпи с всичките й противоречия.

— Майната й на Мелита Норуд — каза внезапно тя, грабна по погрешка чашата на Сам и я пресуши на един дъх.

— Щом казваш…

— А какво мислиш за Роджър Холис?

— Какво да мисля?

— Вярваш ли например че е бил изменник?

Сър Роджър Холис беше сива зона в историята на британското разузнаване. През 1981 г. журналистът Чапман Пинчър бе издал книга, превърнала се в бестселър — „Измяната е техен занаят“ — в която се твърдеше, че Холис, бивш директор на МИ5, бил шпионин на КГБ. Гадис беше чел книгата още като юноша. Той си спомняше и днес яркочервената корица със сянката на сърпа и чука напряко през нея; дори баща му го бе помолил да му я заеме по време на една семейна ваканция в Съсекс.

— Честно казано, отдавна не се бях сещал за Холис — отвърна той. — Твърденията на Пинчър така и не бяха доказани. Това ли е темата, по която работиш? Това ли е сензацията? Да не би да има връзка между Холис и Норуд? Тя е работила съвместно с някакъв шпионин на КГБ с кодово име Хънт, който така и не бил идентифициран. Или може би Хънте Холис?

Шарлот се засмя. Тя обичаше да сондира обширните исторически познания на Гадис.

— Майната му на Холис! — каза тя със същото заядливо злорадство, с което преди малко бе сменила темата за Норуд.

Гадис я погледна озадачено.

— Защо все повтаряш това?

— Защото и Норуд, и Холис са дребни риби. Второстепенни актьори. Направо джуджета в сравнение с онова, което съвсем случайно открих.

— И то е? — попита Пол.

Шарлот надигна със замах осмата чаша вино за вечерта. Или може би десетата.

— Какво ще кажете, ако ви съобщя, че има шести шпионин от Кеймбридж, който така и не е бил демаскиран? Съвременник на Бърджес и Маклейн, на Блънт, Филби и Кеърнкрос, и то още жив!

Гадис не схвана от пръв път какво му говореше Шарлот. Той също бе изпил бутилка и нещо бордо и мисълта му течеше забавено. Холис — шпионин?! Норуд — шестата от Кеймбридж?! Нима Шарлот бе способна да се хване за подобна дивотия? Но той беше гост в дома й, ползваше се от нейното гостоприемство, затова реши да запази съмненията за себе си.

— Аз бих ти казал, че си попаднала на златна мина.

— Не го правя за пари, Сам. — В гласа й нямаше упрек, но Шарлот беше известна с прямотата си. — Правя го заради историята. Става дума за легендарен шпионин на КГБ, известен под кодовото наименование Атила, който е завършил „Тринити“ в Кеймбридж през 30-те години. Човек, поне толкова опасен и влиятелен, колкото Филби или Маклейн. Една къртица в сърцето на английската политическа и разузнавателна инфраструктура, която старателно е била прикривана от британските правителства в течение на повече от петдесет години.

— Боже мой!

Гадис с мъка скриваше скептицизма си. Съществуването на шести член на групата от „Тринити“, останал неразкрит през всичките тези десетилетия, беше повече от неправдоподобно. Всеки уважаващ себе си шпионин, учен или журналист с интереси към света на разузнаването би го открил все някак за толкова години. Всеки от съветските шпиони, избягали на Запад след 1945 година, би разкрил самоличността на Атила. Ако не друг, поне Кеърнкрос или Блънт щяха да са го издали при залавянето си.

— Откъде черпиш тази информация? — попита той. — Защо Митрохин нито веднъж не споменава този Атила?

Митрохин беше бивш майор от КГБ, който след рухването на Съветския съюз бе издал на МИ6 подробности за множество шпионски операции на Москва. Предоставените от него документи бяха публикувани във Великобритания през 1992 г.

— Всички си мислят, че архивът на Митрохин съдържа едва ли не цялата история на съветското разузнаване. — Шарлот запали цигара с доволно изражение на лицето. — Но има и купища материали, за които дори той не подозира. Включително това тук.

Пол постави ножа и вилицата си един до друг в чинията. Съпругът на Шарлот беше висок, търпелив и невъзмутим до флегматичност. Преуспяващ финансист в Ситито — което обясняваше струващия седемцифрена сума фамилен дом с пет спални в Хампстед, — той обичаше Шарлот не на последно място и заради това, че тя го оставяше да се слее с фона, да пази личното си пространство, на което толкова държеше. Беше до такава степен непроницаем, че Сам така и не можеше да реши дали Пол вижда в него заплаха за брака си или добър приятел. Ето защо той се изненада, когато внезапно Пол се намеси в разговора им.

— Казвай де, кой е източникът ти?

Шарлот се наведе заговорнически напред, обгърната в облак цигарен дим, и ги изгледа напрегнато. Съпругът й беше единственият човек на света, на когото можеше да се довери изцяло с подобна информация. Гадис й беше верен приятел, разбира се, беше тактичен и дискретен, но в него имаше и нещо несериозно, някаква закачлива жилка, която правеше опасно споделянето на тайни от подобно естество.

— Това, което ще кажа, си остава между тези четири стени, нали? — уточни тя, за да разбере и Гадис колко е важно за нея. Той изпита внезапен пристъп на завист, толкова уверена изглеждаше Шарлот в своя голям удар.

— Разбира се. Тук си остава. Никому нито дума.

— Мога ли да пошушна на Поли? — промърмори Пол, като положи за миг длан на рамото й, докато ставаше от стола си, за да раздигне чиниите. Поли беше кучето им, болен от артрит женски черен лабрадор, което при липса на деца беше най-скъпото им другарче.

— Говоря сериозно — сопна се Шарлот. — Дала съм клетва да пазя тайна. Но това е толкова главозамайващо невероятно, че ме сърби езикът да го споделя с някого.

Като историк Гадис усети вълна на професионална възбуда от онова, което му предстоеше да чуе. Шарлот бе открила шестия от Кеймбридж. Ала възможно ли беше това? Все едно да срещнеш хималайския снежен човек.

— Хайде де, казвай! — подкани я той.

— Ще започна отначало. — Шарлот си наля нова чаша вино. Пол срещна погледа на Сам и едва забележимо смръщи вежди. Шарлот беше алкохоличка: бутилка вино на обяд, две на вечеря, по някой и друг джин с тоник в шест привечер, по някоя и друга чаша малцово уиски преди лягане. И всичко това по никакъв начин не й се отразяваше, ако не се броеше известно увеличение в децибелите на говорене. Но рано или късно алкохолът щеше да я повали — вече изглеждаше по-възрастна за годините си, понапълняла, с торбички под очите. — Преди около месец получих писмо от някакъв мъж на име Томас Нийм. Твърди, че бил доверен приятел, нещо като изповедник на британски дипломат, който през цялата си кариера, от Втората световна война до средата на 80-те, бил шпионин на КГБ. Направих някои елементарни справки, установих, че въпросният Томас наистина съществува, и отидох да се видя с него.

— Къде отиде? — Пол беше в блажено неведение относно служебните пътувания на съпругата си. Често пъти тя се губеше по цели седмици, гонейки поредната журналистическа сензация в Ирак, Калифорния или Москва.

— Това е тайна номер едно — отвърна Шарлот. — Дори и на теб не мога да кажа къде живее Томас Нийм.

— Какви мили съпружески отношения — промърмори Гадис. — На колко е години?

— На деветдесет и една. — Шарлот вдигна чашата си и отпи солидна глътка. Под ниската лампа над кухненската маса кожата й изглеждаше посърнала, устните й бяха рубинени от виното, примесено с червило. — Но не бих му дала повече от седемдесет и пет. Дори ти едва ли би се осмелил да го предизвикаш на канадска борба. Як, жилав, държелив старец, от онези шотландци ветерани от войната, които пушат по две кутии на ден, но могат да се изкачат до върха на Бен Невис преди закуска.

— За разлика от някои други, които познавам — каза многозначително Пол, като гледаше цигарата в ръката й. Безкрайните митарства на Шарлот по света я бяха отслабили, вместо да я направят по-силна. Пол и Гадис се тревожеха за нея, но по-скоро биха стигнали с плуване до Луната, отколкото да променят начина й на живот.

— А откъде знае Нийм, че приятелят му е бил шпионин? — попита Гадис. — Как досега тази информация не е изтекла отнякъде?

Преди още Шарлот да си отвори устата, телефонът на Сам дзънна кратко. Той го извади от джоба си и погледна дисплея. Беше есемес от Холи Левет.

ПО ЕДНО ЗА ЛЕКА НОЩ?

Сам Гадис беше обхванат от две взаимно противоречиви желания: да пресуши чашата си колкото се може по-бързо и да хване такси за Тайт стрийт или да изповяда пред Шарлот собствените си амбиции за сензационни разкрития.

— Познаваш ли тази жена? — попита той, като вдигна телефона нагоре, сякаш на екранчето имаше нейна снимка. — Холи Левет.

— Името ми звучи познато.

— Майка й се казвала Катя. Работила върху книга за историята на КГБ, когато…

— Катя Левет! — извика в престорен ужас Шарлот, после поклати мрачно глава и добави: — Най-голямата мошеничка на света.

— В какъв смисъл?

Тя махна с ръка пред лицето си.

— Не си струва да навлизам в тази тема. Пътищата ни се кръстосаха един-два пъти. Все ми повтаряше колко съм велика, но явно гледаше да изкопчи нещо в замяна. Мисля, че след смъртта й нейната дъщеря ми беше пратила имейл, за да ме увери колко много майка й била харесала нещо, написано от мен за Чечня. После се опита да ми пробута купища нейни записки, които се оказаха пълен боклук.

— Пълен боклук — повтори Гадис. В гърлото му бе заседнала буца на отчаяние.

— Е, не чак боклук — поправи се смутено Шарлот. — Аз тогава я препратих към теб. Препоръчах й да даде материалите на професионален историк.

— Е, много ти благодаря!

— И тя ти се обади, така ли?

Гадис кимна.

— Тя не ми спомена, че ги е предлагала другиму. Каза ми колко много й била допаднала статията ми в „Гардиън“ за Сергей Платов.

Пол с мъка се сдържаше да не прихне.

— С ласкателства далеч се стига.

Гадис си наля чаша вино. Заобикаляйки недотам дискретната тема за уикенда в Челси, той описа как Холи бе дошла в „Донт Букс“ и му бе донесла материалите за КГБ едва ли не на крака.

— Когато изневиделица се появи хубаво момиче и ти предложи няколкостотин документа за съветското разузнаване, не можеш просто да си затвориш очите. Пък и откъде съм могъл да знам, че въпросната Катя е била пълна откачалка?

— Аха, значи е и хубава, така ли? — подкачи го лукаво Шарлот, внезапно оживена от възможността да го подразни. — Това първоначално пропусна да го кажеш.

— Холи е много красива.

— И дойде на премиерата ти, а? Че как така не си ни запознал?

— Вероятно от страх да не я наругаеш — предположи Пол.

Шарлот се изсмя и изчовърка с нокът парченце восък от покривката на масата.

— И сега въпросното хубаво момиче ти праща есемеси в десет и половина вечерта! Има ли нещо, което укривате от групата, доктор Гадис? Може би мис Левет чака приказка за лека нощ?

Гадис извади цигара от отворената кутия пред нея.

— Извадила си късмет — смени темата той. — Готов съм да продам внуците си за твоята история за шестия от Кеймбридж. — Той запали цигарата си от свещта.

Пол направи гримаса и размаха ръка пред лицето си.

— Господи, Сам, и ти ли?!

— Шестият от Кеймбридж значи. И защо толкова държиш на него?

— Имам финансови проблеми. — Гадис вдигна театрално ръце с дланите нагоре. — Нищо ново за мен.

Той изпитваше някакъв особен вид неудобство, че на четирийсет и три е напълно разорен. Как се бе стигнало дотам? Той смукна дълбоко от цигарата и издуха дима към тавана.

Шарлот се намръщи.

— С издръжката ли? Да не би божествената Наташа изведнъж да се оказа не чак дотам божествена?

Пол дискретно се обърна, за да налее вода в кафе машината.

— Неплатени данъци. Училищни такси. Дългове — отвърна Гадис. — Трябва да събера отнякъде около двайсет и пет хиляди. Днес обядвах с моя агент. Според него единствената надежда да изляза от ситуацията е да напиша касова книга за съветското разузнаване. Не било необходимо дори да я подписвам с името си. И така, шестият от Кеймбридж е тъкмо сюжетът, който ми трябва. Отсега ти казвам, че ще ти го открадна. Ще те убия и ще те заровя в градината, за да ти го отмъкна.

Шарлот го погледна искрено загрижена.

— Не е нужно да го крадеш — каза тя. — Защо не напишем тази книга двамата заедно, в съавторство? Можем дори да ползваме някои от тайнствените папки на Катя. — Пол се хилеше отстрани. — Не бе, сериозно! Аз ще пусна материала за Кеймбридж от свое име, но после някой ще поиска и книга. И ти си перфектният човек, който да я напише. Аз лично нямам търпение да се захвана с труд от двеста хиляди думи на тема, която веднъж вече съм развила. Ще искам да се насоча към нещо ново. Но ти би могъл да поставиш Атила в контекст. Да му добавиш вкус и аромат. Никой днес не познава Русия по-добре от теб.

Гадис отказа начаса. Достойнството не му позволяваше да се възползва наготово от триумфа на Шарлот. Освен това на пияна глава тя бе склонна да дава обещания, които на другата сутрин едва ли щеше да има желание да изпълни. Но тя настояваше.

— Преспи и размисли — подкани го тя. — Сам или с Холи, но мисли по въпроса. Бих се радвала да работим заедно. За мен би било чест. Пък и на теб би ти помогнало да излезеш от тази скапана ситуация.

Гадис плъзна телефона обратно в джоба на сакото си и хвана Шарлот за ръката.

— Това е идея! — каза той. — Но нищо повече. Ти си невероятно мила. Ала нека да говорим утре сутрин.

— Не. Да говорим тук и сега. — Шарлот не би допуснала гордостта и британското възпитание да попречат на идеята й. Поли докуцука в кухнята на изкривените си от артрита лапи и легна в краката й. Шарлот се наведе и пъхна залък хляб в устата й, като й говореше с гласец, сякаш приказваше на дете: — Ама не е ли прекрасна идеята ми, Поли? Аз поне си мисля, че е страхотна!

— Добре де, добре. — Гадис отново вдигна ръце, този път сякаш се предаваше на шега. — Ще си помисля.

Шарлот изглеждаше облекчена.

— Е, слава богу. Нали знаеш, на харизан кон зъбите не се гледат. — Тя се надигна от мястото си и намери три чаши за кафето.

— Казваш, че Атила се смята за умрял? — Това бе първият знак, че Гадис имаше интерес да научи нещо повече.

— Да. Но Нийм е доста хлъзгав. Разправя, че не бил виждал Крейн повече от десет години. Не съм сигурна, че му вярвам.

— Крейн? Така ли се казва?

— Едуард Антъни Крейн. Бил записал всичко в документ, който Нийм твърди, че отчасти е унищожил. В документа се съдържали разкрития, които щели да „разтърсят Лондон и Москва до основи“.

— Искаш да кажеш, повече от самия факт, че нашето собствено правителство е скривало досега съществуването на шести шпионин от Кеймбридж?

— Значително повече, точно така.

Гадис поглеждаше ту към нея, ту към Пол, като се питаше дали Шарлот не е била подведена от някой ловък мошеник. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно, а същевременно не можеше и да се прави, че нищо не е станало.

— И твоят човек не ти е казал какво точно е скандалното в случая?

Шарлот поклати глава.

— Не. Засега не. Но Томас е бил едва ли не изповедник на Крейн. Най-добрият му приятел. Знае всичко. И е готов да пропее като канарче, преди да е ритнал камбаната.

— Не ползвай повече от една метафора в изречение — промърмори Пол.

— Двамата трябва да са горе-долу на една възраст — продължи Шарлот. — Деветдесет, деветдесет и една. Били са състуденти в Кеймбридж. Какви според теб са шансовете и двамата да са още живи?

— Нищожни — отвърна Гадис.