Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (24)

23

Два дни по-късно Гадис проверяваше пощата си в колежа, когато се натъкна на кафяв плик формат А4 с гръцка пощенска марка.

Вътре имаше написана на ръка бележка върху лист хартия с монограма на Чарлс Крейн.

Каква приятна изненада беше за мен вчерашното Ви обаждане по телефона! Успях да открия две снимки на чичо Еди: едната, правена по време на войната, а другата в къщата на майка ми в Бъркшър — някъде в края на 70-те (може би дори през 80-а или 81-ва). Ако не ме лъже паметта, Еди току-що се бе пенсионирал от Форин Офис и се готвеше да поеме поста си в управителния съвет на Дойче Банк в Берлин.

Когато приключите с тях, мога ли да Ви помоля да ги върнете на адреса по-горе? Ще Ви бъда много благодарен.

С разтреперани ръце Гадис измъкна снимките от плика. Най-после щеше да види Едуард Крейн.

Фотографията представляваше черно-бял портрет на мъж в пълна военна униформа, поставена в оръфано паспарту от сивкав картон. Отдолу с избеляло синьо мастило беше написана годината: 1942. Крейн беше около трийсетгодишен, с мрачно замислено изражение и гъста черна коса, обилно намазана с брилянтин и сресана на път отстрани. Това в никакъв случай не беше лицето, което Гадис бе очаквал да види; беше си представял мъж с по-крехка физика, слабоват и лукав, едва ли не женствен, докато истинският Крейн беше як, набит и имаше вид на скандалджия и побойник. Трудно беше да се допусне, че мъжът на снимката е притежавал вродената хитрост, за да води за носа разузнавателните служби от двете страни на Желязната завеса в течение на повече от петдесет години. И от къде на къде с военна униформа?

По времето, когато е била направена тази снимка, Крейн най-вероятно бе работил в МИ5, британското контраразузнаване, предавайки на Теодор Мали имената на потенциални съветски изменници. Гадис заключи, че Крейн е носил униформата, докато е помагал на Кеърнкрос в Блечли.

Втората снимка беше полароид в едър план, заснет в обляна от слънце английска градина. Косата на мъжа беше също така грижливо сресана, но пооредяла и бяла като коприна. Гадис се сети за някои фотопортрети на поета У. Х. Одън на стари години — същото прорязано от бръчки лице с едри, груби черти и провиснали гънки на шията. Калвин Съмърс бе описал кожата му като „твърде здрава“ за мъж, умиращ от рак на панкреаса, но може би по-скоро бе имал предвид цвета и тургора на лицето, без да твърди, че мъжът е изглеждал млад за годините си. Носът на Крейн беше морав — от виното или може би от стоене на слънце. Усмивката му беше широка и енергична; този път в лицето му се долавяше фаталният чар на легендарния шпионин. Гадис почувства известно облекчение — втората снимка се доближаваше много повече до представите му за Крейн. Освен това тези снимки разпръснаха веднъж завинаги всякакви подозрения, че Крейн и Нийм са едно и също лице. Не беше никак трудно например да си представи мъжа на фотографията като достолепната фигура, която се бе представяла за банкер в Берлин. Същевременно в лицето на възрастния Крейн имаше нещо бохемско, очите му издаваха необуздан характер, граничещ с ексцентричност. Гадис само можеше да се досеща за тайните, които се криеха зад тези очи — пет десетилетия на блъфове и контраблъфове, достигнали своята кулминация в дрезденската мистерия.

Гадис, разбира се, нямаше как да знае, че никакъв Чарлс Крейн не съществува. Мъжът, с когото бе разговарял по телефона, се казваше Алистър Чапман и беше колега на сър Джон Бренан от времето, когато шефът на МИ6 бе шпионин, изпратен във Виена през Студената война. Чапман се бе съгласил, като лична услуга за Бренан, МИ6 да прехвърлят телефонен пост с атински код в лондонския му дом, за да се представи за племенника на Крейн. Шефът беше очарован от представлението.

— Благодаря ти, Алистър — каза му той същата вечер. — Съмнявам се дали през цялата си история разузнавателните служби са вземали на работа по-голям актьор от теб.

Снимките, които Гадис бе получил по пощата, бяха на бивш служител от МИ6 на име Антъни Кито, починал през 1983 г. Бренан просто ги бе извадил от досието му и ги бе пъхнал в плика. Гадис, разбира се, не подозираше нищо и дори си каза, че трябва да прати на Крейн благодарствена бележка, след което се залови с останалата поща.

Имаше писмо от колега в Америка, пощенска картичка от Мин с прочутата катедрала „Саграда Фамилия“ на Гауди в Барселона и затиснато най-отдолу, извлечение от банковата му сметка в „Барклис“. Гадис имаше навика да изхвърля всякаква кореспонденция от организации, на които дължеше пари, но в този случай хвърли един поглед на разпечатката и с изненада установи, че в сметката му има повече пари, отколкото си бе мислил. Минал беше цял месец, откакто бе дал на Калвин Съмърс чека за 2000 лири, но той още не беше осребрен. От датата бяха изтекли поне две седмици, а Съмърс не бе намерил време да го представи в банката.

Гадис се видя изправен пред дилема. Можеше да стиска палци Съмърс просто да е забравил за чека, но беше наивно да се очаква, че алчен продажник като него ще забрави, че има да взема два хиляди. По-вероятно беше Съмърс да е загубил чека и след още някоя и друга седмица да поиска нов. А последното нещо, от което Гадис имаше нужда в този момент, бе някой да го притиска за пари броени дни преди Коледа. Той извади телефона от джоба си, намери в паметта му прекия номер на кабинета на Съмърс в „Маунт Върнън“ и натисна копчето за повикване.

След няколко позвънявания разговорът бе препратен към телефонната централа. Гадис бе почти сигурен, че жената насреща беше същата онази отегчена припряна рецепционистка, която му се бе сопнала през септември.

— Бихте ли ме свързали с Калвин Съмърс, моля? Не мога да го открия в кабинета му.

Жената си пое шумно дъх; явно беше същата — дори с тази своя невинна молба бе успял да я раздразни.

— Мога ли да попитам кой се обажда, моля?

— Сам Гадис. По личен въпрос.

— Изчакайте така…

Линията рязко прекъсна и Гадис остана с телефона в ръка да се чуди дали онази не му бе затворила. След известно време, тъкмо когато мислеше да набере отново номера, чу в слушалката глас на мъж, който прочистваше гърлото си.

— Мистър Гадис?

— Да.

— Търсите Калвин, така ли?

— Именно.

В слушалката настана кратка напрегната пауза, която обикновено предшества лоши новини.

— Мога ли да попитам какви бяха вашите отношения с него?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви. — Гадис инстинктивно усещаше, че нещо не е както трябва, и се разкая за заядливия тон. — Калвин ми помагаше в събиране на материал за монография. Аз съм учен, преподавам в Юнивърсити Колидж. Всичко наред ли е?

— Много съжалявам, но се налага да ви кажа, че с Калвин се случи нещо ужасно. Бил е нападнат на връщане от работа. Учудващо е, че не сте видели съобщенията в пресата. Полицията разследва случая като убийство.