Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (78)

76.

Пабло пое основния удар при падането в камерата на шлюза, тъй като се стовари по гръб, когато Пит го блъсна във водата. Полетяха от високо, от самия ръб на камерата, и му се стори, че пада върху бетонна плоча. Ударът го остави без въздух, а гърбът му пламна от болка. Тялото му се скова, парализирано от шока.

За разлика от него, Пит се гмурна безпроблемно, зарита силно с крака и задърпа колумбиеца към дъното. Тъй като бе опитен водолаз, прецени, че ще надделее над Пабло във водата, и сграбчи стоманената релса, за да го замъкне колкото се може по-надълбоко.

Пабло, който бе насочил цялото си внимание към двубоя с Пит, изобщо не бе забелязал водовъртежа в изпразващата се камера. Остана изненадан колко бързо усети водното налягане в ушите си и преглътна няколко пъти.

Колумбиецът се възстановяваше бавно от шока да се озове във водата и при това да се удари толкова силно, така че първата му инстинктивна реакция бе да стисне още по-здраво стоманения прът и да не позволи на Пит да му го отнеме. Пит обаче нямаше подобно намерение — бе се вкопчил в пръта, за да замъкне Пабло към дъното.

Колумбиецът най-сетне дойде на себе си и проумя, че трябва да си поеме въздух. Отблъсна се от релсата и заплува настрани, за да избяга от Пит.

Случи се обаче нещо странно. Вместо да се издигне нагоре, бе завлечен към дъното от невидима сила. Объркан, той се обърна, отново сграбчи стоманената релса и зарита силно във водата.

Пит, който не пускаше стоманения прът, спря да рита, но болката в ушите му подсказа, че камерата ги засмуква към дъното.

Двамата бяха паднали точно над един от отводнителните кладенци, осеяли дъното на камерата. Когато служителите на шлюза отваряха клапите на въпросните кладенци, водата в камерата изтичаше през тях към отточен канал, свързан с друг, още по-голям, който минаваше през стената на шлюза. Тази голяма тръба с диаметър пет метра и половина отвеждаше водата в езерото Мирафлорес.

Близо до повърхността водовъртежите, образувани над отводнителните кладенци, почти не се забелязваха. На дъното обаче силата им бе толкова голяма, че нищо не бе в състояние да им се измъкне. Досущ като Пабло, и Пит пусна релсата и се опита да изплува. Водата обаче го бе засмукала прекалено силно и нямаше никакво намерение да го пусне. Турбуленцията блъсна тялото му в колумбиеца и Пит сграбчи отново релсата, извъртайки тялото си успоредно на дъното.

Силата на водовъртежа нарастваше и ги увличаше към широкия метър и двайсет отвор на отводнителния кладенец. Пабло се съпротивляваше с всички сили, но кладенецът вече засмукваше краката и тялото му. Стоманената релса също щеше да го последва, но Пит я извъртя странично в последния момент, тя препречи отвора на кладенеца и двамата спряха. Ударът бе неочаквано силен, а течението толкова бързо, че едва не изпуснаха пръта.

Кладенецът засмука краката на Пит. Последва ги и останалата част от тялото му. След миг той се озова увиснал на стоманения прът до Пабло. Двамата стискаха релсата, докато край тях се стичаха хиляди литри вода. Двубоят им бе останал на заден план — сега всеки се бореше за живота си.

Спускането им към дъното бе отнело едва половин минута, но поради огромните усилия, които бяха положили, за да се измъкнат от камерата, и двамата бяха останали без въздух. Пабло с мъка бе задържал дъха си след падането във водата и сега сърцето му биеше бясно, а главата го болеше ужасно. Съзнанието му се поддаде на страха от удавяне и той изпадна в паника.

Пит, който се бе вкопчил в релсата на педя-две от Пабло, видя как очите му се отварят широко и лицето му започва да трепери.

Отчаянието взе връх и Пабло се поддаде на инстинктите си. Пусна релсата и зарита силно с крака, за да изплува на повърхността.

Нямаше никакъв шанс.

Смъртта на Пабло само подсили решимостта на Пит да оцелее и той насочи цялото си внимание към стоманената релса, която стисна още по-здраво, и се опита да не мисли за бученето в главата си и за неустоимото желание да вдиша. Знаеше, че шлюзовете се пълнят и изпразват много бързо. Когато паднаха в камерата, нивото на водата вече бе спаднало с повече от шест метра. Мисълта, че оттичането на водата скоро ще спре, му вдъхна нови сили.

Пръстите му вече започваха да отмаляват, когато изпод краката му се разнесе оглушително клокочене. Клапите на отводнителните кладенци започваха да се затварят. После се чу трясък на метал в метал и водовъртежът изчезна.

В първия момент Пит не можа да повярва. Отблъсна се с крака, без да пуска стоманената релса, и установи, че наистина се издига нагоре. Захвърли релсата и зарита силно, като издишаше бавно и равномерно по пътя си към повърхността. До нея му оставаха девет метра, но той ги измина бързо и вдиша жадно влажния тропически въздух.

Когато дойде на себе си, чу викове откъм кея, а също и форсирането на двигател. Вратите на камерата бяха отворени и Болке форсираше двигателя на лодката, готов всеки момент да напусне шлюза. Двама работници, които отвързваха швартовите въжета, забелязаха Пит и повикаха един от пазачите.

Болке също видя Пит и потегли, без да изчака работниците да отвържат докрай въжетата. Лодката подскочи напред, като влачеше едното въже.

Пит реагира мигновено и само след няколко загребвания го сграбчи. След миг обаче въжето се изпъна като струна и го повлече по водата. Пазачът извика на Болке да спре. Австриецът обаче не му обърна внимание и продължи да дава газ.

Пит имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от раменете, но остана здраво вкопчен във въжето. Лодката летеше по езерото.

Болке се обърна, видя, че Пит се е уловил за въжето, изруга, заряза щурвала и развърза въжето.

То падна във водата и отърва и лодката, и Болке от неумолимия им преследвач.