Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (23)

21.

Пит слезе в столовата на „Дрейк“ малко след изгрев-слънце и малко се изненада, че Ан и Гън вече привършват закуската си. Наля си чаша кафе и попита:

— Добро утро. Мога ли да се присъединя към вас?

Гън му махна да седне до Ан.

— Винаги ми разваляш приятните моменти.

Пит погледна Ан.

— Добре ли спа?

— Добре — отвърна тя и избегна погледа му.

Пит се усмихна на внезапното появилата се у агент Бенет стеснителност.

Когато се бяха върнали от баржата, той се бе прибрал направо в каютата си. Канеше се да си ляга, когато някой почука тихичко на вратата. Той отвори и видя на прага Ан. На лицето й бе изписано очакване. Бе облякла широка корабна хавлия, която не бе в състояние да скрие презрамките на сутиена й. Стоеше боса, прехвърлила тежестта на здравия си крак, за да облекчи натиска върху подутия и превързан глезен.

— Надявах се да се отбиеш и да ми пожелаеш лека нощ — прошепна тя.

Пит надзърна в тъжните й очи и откри в тях притеснение, вълнение, но и желание.

— Извинявам се за пропуска — отвърна той с усмивка.

Наведе се и я вдигна във въздуха. Тя отпусна глава в сгъвката на врата му, докато той я отнасяше по тесния коридор към нейната каюта. Остави я внимателно на прага, след което се наведе и я целуна по челото.

— Лека нощ, скъпа — тихо прошепна Пит. И преди тя да успее да реагира, излезе от каютата й и затвори вратата.

— Готвачът ви е великолепен — заяви Ан на Гън в опит да смени темата и отмести празната си чиния.

— Храната е ключов елемент от стратегията ни за поддържане на висок дух на борда, особено при дълги пътувания. Настояваме готвачите на всичките ни кораби да са добре подготвени — обясни Гън, след което отхапа от сандвича си и се обърна към Пит. — Ан тъкмо ми обясняваше как тренировките й по скокове във вода в колежа са й помогнали при скока от мостика вчера.

— Не бих й дал по-ниска оценка от девет. — Пит й намигна. — Ако обаче сподели с нас каква е истинската цел на тази експедиция, бих могъл да й вдигна и десетка.

Ан се изкашля притеснено в салфетката си.

— Какво имаш предвид?

— Търсихме нещо повече от потънала яхта, нали?

— Беше важно да открием не само лодката, но и всяко оборудване, което успеем да открием на нея.

— Успяхме да направим и едното, и другото — каза Пит. — Защо тогава не споделиш с нас за какво точно оборудване става въпрос?

— Нямам право.

Пит присви очи.

— Като изключим обстоятелството, че самата ти едва не загина, ти също така изложи на риск този кораб и екипажа му. Смятам, че заслужаваме да получим някои отговори.

Ан погледна Пит в очите за първи път и осъзна, че не може да избегне темата. Огледа помещението, за да се увери, че никой не подслушва разговора им.

— Както знаете, компанията на доктор Хейланд участваше в строго секретен изследователски проект на Агенцията за съвременни отбранителни технологии. Работата му бе свързана с конструирането на нова подводница за военноморския флот, наречена „Морска стрела“. Хейланд по-специално участваше в разработването на авангардна система за задвижване на подводницата. Наистина не мога да ви кажа повече, освен че по времето, когато яхтата му изчезна в океана, той провеждаше последни изпитания на разработения от него прототип.

— Прототипът ли беше в кутията?

— Негов умален модел — отвърна Ан. — Подозирахме, че потъването на „Сепия“ не се дължи на нещастна случайност, но не очаквахме подобна груба намеса в опитите да извадим яхтата. Искрено съжалявам, че изложихме екипажа ви на опасност. Бях убедена, че колкото по-малко хора знаят за изследванията на Хейланд, толкова по-добре. Зная, че вицепрезидентът не искаше да ви държи в неведение, но бе принуден да се съобрази с молбата на Том Серни.

— Кои са типовете, които се опитаха да откраднат прототипа? — попита Гън.

Ан сви рамене.

— Нямам представа, поне за момента. Ако се съди по вида им, не би трябвало да са мексиканци. По-скоро са от Централна или Южна Америка. Вече разговарях с Вашингтон и получих уверения, че мексиканските власти ще окажат пълно съдействие и ще положат всички усилия да установят самоличността на двете тела и да открият пикапа.

— Дадохме на мексиканския флот доста добро описание на моторницата — добави Гън.

— Не ми приличаха на обичайните заподозрени, които бих свързал с кражба на секретна военна технология — отбеляза Пит. — Ти смяташе, че те вече са изчезнали с вълшебната кутия на Хейланд, нали?

— Да — отвърна Ан. — Когато бяха открити телата на Хейланд и неговия помощник, предположихме, че са били отвлечени в открито море, а прототипът е бил откраднат. Затова бях толкова изненадана да открием кутията на борда на „Сепия“.

— Предполагам, че за това трябва да благодариш на Хейланд — каза Пит. После описа оранжевите жици и скрития прекъсвач, който бе открил. — Предполагам, че е разбрал, че ги нападат, и е взривил собствената си яхта.

— Двете тела наистина имаха сериозни травми, съответстващи на пожар или експлозия — каза Ан. — Не смятахме, че са взривили яхтата сами, но сега ще се наложи да погледнем на нещата под друг ъгъл.

— Смятам, че Хейланд ги е надхитрил — каза Пит. — Освен това, за голямо разочарование на похитителите, „Сепия“ е потънала в прекалено дълбоки води, които изключват спускането на водолази. Вероятно са се опитвали да наемат собствен спасителен кораб и тогава се появяваме ние и вадим яхтата вместо тях.

Гън се обърна към Ан.

— Отличният ти скок обърна ситуацията в наша полза.

— Не, не бях аз, а Дърк и Ал. Те взеха кутията. Но макар че унищожаването на прототипа предотврати опасността той да попадне във вражески ръце, загубата му създава сериозни проблеми.

— Какви например? — попита Пит.

— Доколкото зная, нито в Агенцията за съвременни отбранителни технологии, нито във военноморския флот разполагат с подробни планове или спецификации на прототипа. Карл Хейланд бе прочут инженер — истински гений всъщност — и затова се радваше на голяма свобода в работата си. През годините е направил няколко блестящи модификации в дизайна на нашите подводници и е усъвършенствал нашите торпеда. В резултат на това от него не се е изисквало да попълва обичайната купчина бумаги, както правят това останалите специалисти в областта на отбраната.

— Следователно никой не е в състояние да довърши „Морска стрела“ — заключи Пит.

— Именно — отвърна Ан и присви устни.

— При положение че Хейланд е мъртъв, а прототипът е унищожен, въпросните планове, чертежи и схеми стават изключително ценни.

— Фаулър вече ме уведоми, че сега те стават наш основен приоритет. — Ан си погледна часовника, после вдигна поглед към Пит. — От кабинета на вицепрезидента изпратиха самолет, който да ни върне във Вашингтон. Самолетът излита от Сан Диего в един часа. Преди да тръгнем обаче бих искала да посетя централата на Хелайнд в Дел Мар. Можеш ли да ме закараш там на път за летището?

Пит стана и подаде на Ан патериците й.

— Никога не съм намирал сили да отхвърля молбата на малки деца, възрастни жени и красиви момичета с навехнати глезени — заяви с лек поклон. — Няма проблем, стига да ми показваш пътя.

 

 

След час паркираха пред централата на „Хейланд Рисърч & Асошиейтс“. Офисите на компанията бяха разположени в административна сграда, кацнала на висок хълм, от който се разкриваше великолепна панорама към крайбрежното градче Дел Мар, разположено северно от Сан Диего. Мястото предлагаше чудесна гледка не само на запад, към океана, но и към прочутия хиподрум на Дел Мар, сгушен в долината. Ан показа служебната си карта на рецепцията и записа имената им в книгата за посетители.

— Добре дошли, госпожице Бенет — посрещна я рецепционистката. — Госпожица Марсдейл ви очаква.

След минута във фоайето се появи елегантна жена с къса тъмна коса, която се представи като административен помощник на Карл Хейланд и ги покани в близката заседателна зала.

— Няма да ви отнемем много време, госпожице Марсдейл — увери я Ан. — Аз съм част от екипа, който разследва смъртта на господин Хейланд, и се тревожа за безопасното съхраняване на работната му документация, свързана с проекта „Морска стрела“.

— Все още не мога да повярвам, че го няма — каза госпожица Марсдейл. Шокът от смъртта на Хейланд бе оставил своя отпечатък върху лицето й. — Предполагам, че смъртта му не е била резултат от нещастен случай?

— Кое ви навежда на тази мисъл?

— Карл и Манфред бяха прекалено опитни яхтсмени, за да загинат при нещастен случай. Освен това Карл беше предпазлив и благоразумен. Свидетелка съм, че винаги полагаше сериозни усилия, за да запази изследванията си в тайна.

— Не смятаме, че е било нещастен случай — каза Ан, — но разследването не е приключило. Смятаме, че някой се е опитал да открадне опитния образец.

Марсдейл кимна.

— От ФБР вече идваха. Дадохме им това, с което разполагахме. Но, както казах и на тях, това са офисите на доктор Хейланд. Тук се грижехме за изпълнението на правителствените договори, оказвахме административна поддръжка и прочее. В цялата компания работят дванайсет души.

— А къде е научноизследователският център? — попита Пит.

— На практика не разполагаме с такъв. Има една малка работилница отзад, където сме наели неколцина стажанти за текущи изследователски задачи, но Карл и Манфред рядко работеха тук. Пътуваха много и по-голямата част от проучванията и експериментите си провеждаха в Айдахо.

— В Айдахо? — попита Ан.

— Да. Там има изследователски център на военноморските сили в Бейвю. Доктор Хейланд има къща наблизо и двамата с Манфред се усамотяваха там, за да разсъждават върху различните проблеми.

— Имате предвид Манфред Ортега, помощникът на доктор Хейланд?

— Да. Карл го наричаше Мани. Той също беше гениален инженер. Двамата заедно вършеха чудеса. Те бяха мозъкът на цялата компания. Нямам представа какво ще правим без тях.

Настъпи продължително мълчание, след като тримата осъзнаха, че смъртта на Карл и Мани най-вероятно ще доведе до закриването на „Хейланд Рисърч & Асошиейтс“.

— От ФБР всички материали, с които разполагате, ли взеха? — попита Ан.

— Взеха цялата административна информация, с която разполагаме, дори и компютрите, за известно време. Изпратихме техническата информация в централата на Агенцията за съвременни отбранителни технологии. Агентите на ФБР се държаха като слонове в стъкларски магазин, затова не им позволих да влязат в кабинета на Карл, но те обиколиха всички останали помещения.

— Имате ли нещо против да надникнем в кабинета му? — попита Ан. — Сигурна съм, че разбирате от какво значение за националната сигурност е да се погрижим за неговите изследвания.

— Разбира се. Но той така или иначе не държеше в кабинета си почти никаква документация, свързана с изследванията му.

Марсдейл ги отведе до един ъглов кабинет. Помещението бе средно голямо и наистина изглеждаше така, сякаш е било ползвано рядко. Обзавеждането му бе скромно — единствената украса бяха няколко модела на подводници и една картина на ветроходен кораб от онези, превозвали някога контрабанден ром, с опънати от вятъра платна. Единственото, което не се вписваше в обстановката, бе препарираната глава на лос над бюрото на Хейланд. На рогата бяха окачени рибарски шапки.

Марсдейл с учудване установи, че някои от чекмеджетата на бюрото на Хейланд са отворени.

— Странно — каза тя и изведнъж се напрегна. — Някой е бил тук и е претърсвал бюрото му. Бях оставила един договор ей там, а сега го няма.

Обърна се разтревожена към Ан.

— Аз съм единственият човек в цялата сграда, който има ключ за кабинета му.

— Тук имаше ли някакви други важни документи?

— Не мога да съм сигурна, но не смятам, че е имало. Както ви казах, той рядко се застояваше тук.

Марсдейл огледа бюрото, после вдигна поглед към главата на лоса.

— На бюрото му имаше снимка на яхтата му, но и тя е изчезнала. Когато Карл идваше тук, окачваше ключовете от хижата си в Айдахо на рогата на лоса, но и те липсват.

— Сградата разполага ли с охранителни камери? — попита Пит.

— Да. Веднага ще се свържа с охранителната фирма. — Гласът й потрепери унило. — Много съжалявам.

— Ако нямате нищо против — каза Ан, — бих искала хората от ФБР да направят оглед на кабинета. Като вземем и записа от охранителните камери, това би трябвало да ни помогне да открием следите на извършителите.

— Да, разбира се. Направете каквото е необходимо, за да откриете кой стои зад всичко това.

Когато Ан и Пит се върнаха при колата си, тя спря и впери поглед в океана.

— Те са били, нали?

— Няма кой друг — отвърна Пит.

— Искам да те помоля за една услуга — каза Ан и го погледна в очите. — Имаш ли нещо против да отложиш с един ден връщането си във Вашингтон? Бих предпочела да отклоним самолета към Айдахо. Ако Марсдейл е права, нищо чудно чертежите и спецификациите на Хелайнд да се окажат в Бейвю.

— Съгласен — отвърна Пит. — Честно казано, винаги съм бил любопитен да видя откъде идват най-вкусните картофи на света^[1].