Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (43)

41.

Складът за провизии на „Аделейд“ бе мрачно и задушно място, достойно за някой от последните кръгове на ада. Когато похитителите им отвориха желязната врата и ги бутнаха да влязат вътре под дулата на автоматите, Пит мигом долови вонята на развалено месо, примесена с човешка пот. По време на целия им път от главната палуба дотук бе помагал на ранения си приятел да ходи и едва не бе огънал колене под тежестта на Джордино. Забеляза брезентово наметало в единия ъгъл и внимателно положи Ал върху него веднага след като чу вратата да се затваря и залоства зад тях.

— Има ли лекар тук? — попита Пит и погледна към екипа от бреговата охрана.

Един млад мъж стана и се приближи.

— Симпсън, нали? — попита го Пит.

— Да, мога да ви помогна — каза той и коленичи до Джордино. Веднага забеляза локвичката кръв, събрала се под десния му крак. — Прострелян ли е?

— Да. Изгуби доста кръв.

Симпсън оголи раната от външната страна на дясното бедро на Ал.

— Трябва ми нещо, с което да го превържа.

Пит свали ризата си, отпори ръкавите и ги накъса на ивици. Някой подаде бутилка вода и медикът проми раната. Взе една от лентите плат и я използва като марля. Притисна я към раната и я превърза с другите ленти.

Джордино отвори очи и погледна Пит.

— Къде отиваме?

— За бира — каза Пит. — Ти сега поспи и аз ще те събудя, когато изстине достатъчно.

Джордино му отвърна с разкривена усмивка и след секунди се унесе.

Симпсън го зави с края на брезента и направи знак на Пит да го последва.

— Извадил е късмет. Отверстията са две, което означава, че куршумът е излязъл. Най-вероятно не е засегнал костта. Вероятно е закачил феморалната артерия, което обяснява силното кървене. Възможно е да изпадне в шок от загубата на толкова кръв, затова ще трябва да го наблюдаваме непрекъснато.

— Той е издръжлив дърт козел — каза Пит.

— Засега е в добро състояние. Най-сериозният проблем обаче е как да го опазим от инфекция в тази гадна дупка.

Едва сега Пит забеляза на оскъдната светлина, че скулата на Симпсън е ожулена.

— Какво се случи с теб?

— Нападнаха ме в коридора, докато отивах на вахта. Удариха ме с метална верига. Все пак извадих повече късмет от някои.

Пит огледа осветеното от една-единствена мъждукаща лампа на тавана помещение. Екипът от бреговата охрана седеше близо до него, докато друга група, членовете на истинския екипаж на „Аделейд“, бяха насядали в задната част на помещението. В единия край на склада видя два продълговати силуета, увити в платнища. Явно те бяха източниците на противната миризма.

— Капитанът и още един моряк — каза Симпсън. — Убили са ги при нападението, преди ние да се качим на борда.

Пит кимна, после насочи вниманието си към екипа от бреговата охрана. Всичките имаха рани и охлузвания. Плъград седеше сред хората си, с гръб към вратата и с празен поглед.

— Как е Плъград?

— Халосали са го доста силно по главата — обясни Симпсън. — Получил е сътресение на мозъка, но иначе е добре.

Пит отиде при другата група. Хората в нея изглеждаха уморени, но иначе не бяха пострадали. Широкоплещест мъж с гъсти прошарени мустаци стана и се представи.

— Франк Ливингстън, старши помощник — каза със силен австралийски акцент. — Как е приятелят ви?

— Огнестрелна рана в крака. Изгубил е доста кръв, но лекарят смята, че ще се оправи.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна. Нашият главен механик беше и медик, но сега лежи там до капитана — каза Ливингстън и посочи увитите в зебло тела.

— Как превзеха кораба?

— Преди три нощи към нас се приближи един доста по-бърз товарен кораб. Появи се успоредно на борда ни и уплаши кормчията ни до смърт. Не отговаряха на повикванията ни по радиото, затова капитанът и главният механик се качиха на мостика. От онзи кораб ни облъчиха с нещо като радар, което уби и двамата — каза Ливингстън и присви устни в мрачна гримаса. — Никога не съм виждал такова нещо. Направо ги свариха живи. Малко след това другият кораб свали абордажна група. Не можехме да направим почти нищо. Оттогава сме затворени тук.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза Пит. — Предполагам, че са били предупредени за появата ни и са ви нападнали по-рано от предвиденото.

В уморените очи на Ливингстън проблесна жажда за отмъщение.

— Кои са те?

Пит поклати глава.

— Част от организация, отвлякла не един и два товарни кораба, превозващи редкоземни елементи.

— Натоварени сме с някаква руда, наречена монацит — каза Ливингстън. — Предполагам, че искат нея. Някаква представа къде отиваме?

Пит се огледа, за да се увери, че останалите не чуват разговора им.

— Смятаме, че обикновено претоварват рудата в открито море, след което потопяват кораба. В тези води са потопили най-малко два други.

Ливингстън кимна, но не приличаше на човек, който ще се примири със съдбата си да умре на борда на потъващ кораб.

— Кажете ми, господин Пит, колко големи са били другите отвлечени кораби?

— Не са били големи. Става въпрос за стари кораби за насипни товари с водоизместимост от десетина хиляди тона. Защо питате?

— „Аделейд“ е четирийсет хиляди тонен кораб. Успях добре да огледам кораба, който ни нападна онази нощ. Той е прекалено малък в сравнение с нашия и не би могъл да побере повече от половината ни товар.

— Целият ви товар ли е монацит?

— До последния килограм. Не, не мисля, че ще потопят „Аделейд“. Поне не веднага. Товарът ни е прекалено ценен.

Пит огледа уморените мъже, насядали в импровизирания затвор.

— Е, господин Ливингстън, искрено се надявам да се окажете прав.