Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (28)

26.

Колесниците на самолета отскочиха леко от пистата и това извади Ан от унеса й. Вълненията от последните няколко дни бяха взели своето и тя бе заспала веднага след като гълфстриймът се отлепи от пистата в Айдахо. Ан се прозя и погледна към Пит, който изглеждаше погълнат от един роман на Джеф Едуардс.

— Най-сетне у дома — каза тя.

Пит вдигна поглед и се усмихна, после погледна през илюминатора към сивата пелена, която се спускаше с настъпването на нощта над летище „Рейгън“.

— Започвах да се съмнявам, че ще успеем някога да се приберем.

Бе прекарал почти цялата сутрин в разпити, провеждани от военноморските сили, ФБР и щатската полиция на Айдахо, които държаха да научат всяка подробност от фаталния инцидент предната нощ. Ан направи всичко по силите си, за да отклони усилията на следователите в друга посока, и в крайна сметка извоюва освобождаването както на Пит, така и на документацията на Хейланд.

Гълфстриймът продължи по пистата, подмина пътническия терминал и спря пред хангара, запазен за правителствени самолети. На пистата се появи син форд и спря до самолета. От колата слезе Фаулър, който току поглеждаше часовника си и потропваше нервно с крак, докато вратата на самолета най-сетне се отвори. Втурна се към Ан, хвана я под ръка и й помогна да слезе по стъпалата.

— Добре ли си, Ан?

— Дан, не очаквах да те видя тук. Малко сме уморени, но се държим.

— Ще те закарам у вас.

Пит слезе от самолета след Ан и й подаде нови патерици.

— Радвам се да те видя, Дърк — каза Фаулър и му протегна ръка.

— След последните два дни не съм сигурен, че аз се радвам да те видя — засмя се Пит и отвърна на ръкостискането му.

Фаулър забеляза, че Пит също накуцва.

— И ти ли пострада?

— Един куршум ме одраска по прасеца. Отървах се по-леко от Ан.

— Искрено съжалявам — каза Фаулър. — Нямахме представа колко опасна задача сме ви възложили. Предполагахме, че някой може да се опита да открадне изследванията на Хейланд след смъртта му, но наистина нямахме представа колко сериозна е заплахата.

— Имаш предвид заплахите — каза Ан. — За щастие, те се провалиха.

Фаулър я изгледа нетърпеливо.

— У теб ли е документацията на Хейланд?

Пит се върна в самолета и донесе кутията, в която бяха дневниците на Хейланд и двата лаптопа.

— Всичко е тук.

Фаулър изглеждаше облекчен. Отиде до колата си и отвори багажника.

— Може би не знаеш — каза той, — но става въпрос за безценна военноморска технология.

— Защо тогава не поставихте въоръжена охрана, която да се погрижи за нея? Някой е готов на всичко, за да се сдобие с резултатите от тези изследвания.

— Не се притеснявай. Ще я приберем на сигурно място в централата на Агенцията за съвременни отбранителни технологии веднага след като закарам Ан у тях, разбира се.

Пит взе чантата на Ан от самолета и я остави до кутията с документите в багажника на колата.

— Да закарам и теб? — предложи Фаулър.

— Не, благодаря — отказа Пит. — Живея съвсем наблизо, мога да се прибера дори пеша. Мисля да се поразтъпча, след като прекарах последните няколко часа в теснотията на този самолет. — И се обърна към Ан. — Успех в разследването, Ан.

Тя го прегърна и го целуна по бузата.

— Благодаря ти.

— И не си претоварвай крака — каза Пит, след което я настани в колата и помаха подире им, докато се скриха в сумрака.

Левият крак, одрасканият от куршума, го болеше, а десният му пищял все още не се бе оправил от сблъсъка на моторницата с товарния кораб край бреговете на Чили. Той спря, пое дълбоко глътка нощен въздух, хладен и чист след скорошния дъжд, метна платнената си чанта през рамо и закрачи по пистата. С всяка крачка скованите му от полета мускули се отпускаха.

Пит тръгна покрай строените в редица хангари за частни самолети и се насочи към една по-рядко използвана част от летището сред воя на самолетни двигатели, който долиташе откъм пистата. Прекоси огромното празно пространство и се приближи до един хангар, който се издигаше встрани от останалите и изглеждаше така, сякаш не е използван от поне петдесет години. Беше обрасъл с високи плевели, покрити в еднаква степен с прах и ръжда. Прозорците под стрехите бяха напукани и изпочупени, а земята край оставената наблизо кофа за отпадъци бе осеяна с парчета стъкло. Само опитно око, огледало отблизо сградата, можеше да разбере, че изоставеният й вид е всъщност фасада, която цели да отклони любопитните погледи.

Пит пристъпи към една странична врата, осветена от мъждукаща жълтеникава крушка, и потърси шалтера, досущ като онези, които монтират в заводите и цеховете. Под кутията му, която се отваряше с помощта на миниатюрни панти, бе скрита клавиатура. Пит въведе кода за изключване на алармената система и отвори вратата.

Влезе вътре, включи осветлението и бе посрещнат от цяла флотилия лъснати до блясък ретро автомобили, строени в редици по протежение на целия хангар. Декоративните им елементи, изработени от полиран хром, искряха на светлината, която идваше от тавана. Това бе кулминацията на дългогодишната му страст по всичко бързо и красиво в света на автомобилите. Пит бе събрал еклектична колекция, която обхващаше периода от двайсетте до петдесетте години на двайсети век. Музейната атмосфера се подсилваше от самолет „Форд Тримотор“, кацнал до великолепно реставриран вагон „Пулман“, който порасналите му деца използваха някога за временно жилище.

Пит прекоси хангара и погали пътьом бронята на един „Пакард Спийдстър“ от 1930 г. с вдигнат преден капак, паркиран до работната му маса. Стигна витата желязна стълба и се качи в апартамента на втория етаж, в който живееха с Лорън.

Остави платнената си чанта на един стол, взе бутилка леденостудена бира „Шайнър Бок“ от хладилника и прочете бележката, закачена на вратата му.

Дърк,

Ще остана в апартамента в Джорджтаун, докато се върнеш. Тук има прекалено много автомобилни призраци! Заседанията на комисията вероятно ще ме задържат в Капитолия до късно. Липсваш ми.

ХХХХ,

Лорън

Пит остави бирата и се върна на долния етаж. Имаше нещо в случая „Хейланд“, което го притесняваше, но все още не можеше да го формулира ясно. Припомни си последните събития, но и това не му помогна да открие какво не е наред, затова облече износения си работен гащеризон и отиде при стария „Пакард“. С много любов и внимание започна да разглобява карбуратора му. Когато след час приключи с ремонта на повредения механизъм, вече знаеше какво го е притеснявало.