Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (24)

22.

Правителственият „Гълфстрийм“ се спусна от сапфиреносиньото небе и докосна главната писта на летище „Папи Бойнгтън“ край Кьор д’Ален. Летището носеше името на прочутия въздушен ас Грегъри Бойнгтън — Папи, роден в живописно градче в Айдахо, летял на Ф4 „Корсар“ над Пасифика, спечелил Медала на честта и командвал легендарната ескадрила „Черните овце“. На летището, кръстено в чест на Папи Бойнгтън, днес кацаха малки чесни и частните джетове на богати туристи. Пит взе патериците на Ан и й помогна да слезе по стълбичката, после се отправиха към терминала за частни самолети, където си наеха автомобил. Пит седна зад волана и пое на север по шосе №95.

Пътуваха през северната част на Айдахо, тясна ивица земя, притисната между щатите Вашингтон и Монтана, хълмист район с гъсти гори и кристалночисти сини езера, разположен далеч от картофените ниви в южните равнини на щата. Движението не бе натоварено и Пит пришпорваше взетия под наем автомобил, като превишаваше ограничението на скоростта от сто километра в час. След двайсетина минути стигнаха градчето Етол и Пит свърна по един страничен път и пое на изток. Голяма табела ги посрещна с добре дошли на територията на националния парк „Фарагът“.

— Парк в Айдахо носи името на адмирал от Гражданската война? — учуди се Пит.

— Точно така — каза Ан и прелисти туристическата брошура, която бе взела от летището. — В началото на Втората световна война военноморските сили създали тук своя база, тъй като се опасявали да не би японците да бомбардират Западното крайбрежие. Тук имало тренировъчна база, която наистина била кръстена на Дейвид Фарагът, героя от битката при Мобайл Бей, първия адмирал в американския флот. В един момент тук били настанени почти петдесет хиляди души. След края на войната базата била закрита, а територията й била предоставена на щата Айдахо, който я превърнал в парк.

— Наистина интересна информация. Можеш да я подхвърлиш по време на някой коктейл във Вашингтон — каза Пит.

Пътят лъкатушеше между хълмовете, преди да се спусне към Бейвю. Селцето бе разположено на брега на тесен залив на голямото ледниково езеро Понд Орей. Пит прекара колата между паркираните в покрайнините пътностроителни машини и излезе на крайбрежната улица. Няколко пристанища, пълни с рибарски лодки, луксозни моторници, предназначени за разходки из езерото, плаващи къщи и прочее, заемаха северната половина на залива. Южната му половина бе под контрола на Военноморския отряд за акустични изследвания.

— Входът на лабораторията е там — каза Ан и посочи един метален портал.

Пит спря до караулното помещение. След като се записаха в дневника за посетители при охраната, дойде униформен ескорт и ги качиха в сива служебна кола, за да ги откарат до самата лаборатория. Докато минаваха по крайбрежната алея, Пит забеляза край кея подводница с необичайна форма и означението „Морски джет“.

Шофьорът спря пред висока сграда на самия бряг на езерото — беше изградена от метални конструкции и боядисана в бежово и синьо-зелено — и заведе Ан и Пит до входната врата. Посрещна ги енергичен мъж с яркочервени коси и сини очи.

— Аз съм Чък Никълс, заместник-директор на лабораторията. — Говореше бързо, сякаш изстрелваше не думи, а куршуми. — Последвайте ме.

Заведе ги в малък кабинет, отрупан с работни книжа и специализирани издания, разчисти купчините папки от два стола, за да могат гостите му да седнат, и каза:

— Останахме шокирани от новината за смъртта на Карл и Мани. Имате ли представа как се е случило?

— Не съвсем — отвърна Ан. — Но не вярваме, че е било нещастен случай. Имаме основания да смятаме, че са били убити по време на неуспешен опит да бъде откраднат разработеният от тях прототип по време на изпитанията му.

Никълс присви устни.

— Да-а-а-а, Хлъзгавият Мум. Беше доста потаен по отношение на този прототип. Не мога да повярвам, че някой друг е знаел за изпитанията.

— Хлъзгавият Мум?

— Карл винаги кръщаваше моделите си с подобни имена. Предишният му прототип беше Прасето призрак. За съжаление, избра доста по-скучно име за подводницата ни — Морски джет.

— Вложил ли е някакъв смисъл в името? — попита Пит.

— Със сигурност. Но какъв точно… това знаеха само Карл и Мани. Спомена, че Мум идва от любимото му шампанско. Често говореше за скоростта, за мехурчетата и свръхкавитацията, така че би трябвало да има някаква връзка.

— Разкажете ни за вашата лаборатория — помоли Ан.

— На практика я създаде Хейланд. Семейството му имало хижа край брега на Понд Орей и той бе влюбен в природата тук.

Пит забеляза, че Никълс произнася името на езерото Понд О’Рей.

— Когато оглави лабораторията по акустика към Центъра за надводни кораби на военноморските сили — продължи Никълс, — той убеди адмиралите във Вашингтон да създадат изследователска лаборатория, като използват сградите и оборудването, останали от старата флотска база „Фарагът“. Започна почти от нулата и създаде всичко това почти сам. Преди десетина-дванайсет години се почувства уморен и реши да се пенсионира. Така започна консултантският му бизнес. Макар че Карл беше преди всичко инженер.

— Далеч сте от океана.

— Така е, но пък езерото е много подходящо за всякакви изпитания. Голямо е, бреговете му са слабо населени, дълбочината му е над триста метра. Работата ни тук е насочена предимно към проектирането на корпуси, двигателни системи и витла, които да позволят на подводниците ни да се движат, като издават възможно най-малко шумове. Езерото е почти идеалната контролирана среда за изпитване на нови технологии.

— Морски джет също е опитен модел, така ли? — попита Пит.

— Точно така — каза Никълс. — Макар да прилича на подводница, това всъщност е умален модел на най-новия ни разрушител. Използваме го, за да експериментираме някои авангардни идеи по отношение на дизайна на корпуса и двигателната система. Първоначалната конструкция използваше така наречения хидрореактивен, или водометен двигател, но впоследствие го заменихме с друга разработка, за която нямам право да говоря. Тъкмо се канехме да изпробваме последното изобретение на Карл, свързано с проект „Морска стрела“, но сега не зная какво ще правим.

— А технологията, използвана в Хлъзгавия Мум? — попита Ан.

— А, да! Карл дойде преди няколко седмици, за да проведе някои изпитания. Все се шегуваше с момчетата и ги предупреждаваше, че ще им подплаши рибата. Двама от колегите ни го придружиха при тестовете в езерото и се кълнат, че моделът е развил изумителна скорост.

— Карл тук ли го разработваше?

— Не. Идваше, работеше на компютрите, но винаги беше поне три стъпки пред нас. Обикновено отсядаше заедно с Мани в хижата и там работеха върху проектите си.

— Изключително важно е да открием цялата документация, свързана с Хлъзгавия Мум — каза Ан.

— Получих подобно искане от Агенцията за съвременни отбранителни технологии и вече събирам материалите, с които разполагаме — отвърна Никълс. — Истината обаче е, че Карл разполагаше с деветдесет процента от данните. Каквото не е съхранявал в главата си, най-вероятно е в хижата му. Сега ще ви дам адреса.

Отвори бележника си и записа адреса на едно листче, като същевременно обясняваше на Ан как да стигнат до къщата.

— На задната веранда има маса, а на нея — ръждясала корабна камбана. Под камбаната би трябвало да има резервни ключове за къщата и за лодката.

Ан го удостои с поглед, който питаше: „Откъде знаеш всичко това?“.

— С Карл сме изпили безброй каси бира и на верандата, и в лодката му — отвърна Никълс.

Ан му благодари за отделеното време и си тръгнаха. За първи път от началото на разследването у Ан се прокрадна нотка на оптимизъм.

— Смятам, че отклонението, което направихме, си заслужава усилията. Да проверим хижата на Хейланд, а после ще се обадя на ФБР да дойдат да огледат подробно.

— Нещо против преди това да похапнем? — каза Пит. — Скоро ще мръкне.

— Само ако аз черпя!

Толкова малко населено място като Бейвю предлагаше доста ограничен избор. Пит се спря на крайбрежен ресторант, наречен „Капитанският щурвал“, разположен на самия път. Ан избра гръцка салата, а Пит си поръча чийзбургер и бира. Докато се хранеха, светлините на пристанището грейваха една след друга.

Ан забеляза блаженството, изписано на лицето на Пит, докато погледът му се рееше над тихите води на езерото. В този мъж имаше нещо загадъчно и необяснимо, но в неговата компания тя се чувстваше спокойна, в безопасност. Бяха се запознали само преди няколко дни и тя не знаеше нищо за него, ако не се броеше разочароващото откритие, че е женен.

— Не ти благодарих, че спаси живота ми в Тихуана — каза тя.

Пит я погледна и се усмихна.

— Не мисля, че да скочиш в лодка, пълна с въоръжени убийци, е най-умната постъпка от страна на федерален агент, на която съм бил свидетел, но се радвам, че всичко приключи добре.

— Понякога действам прибързано — отвърна Ан, като си припомни и среднощната си визита в каютата на Пит. — Надявам се, че след като завършим разследването, ще останем приятели.

— Ще се радвам. — Усмихна се и плъзна сметката към нея. — Преди това обаче трябва да открием хижата на Хейланд, понеже скоро ще се стъмни съвсем.

Никълс им бе казал, че няма как да се изгубят, и се оказа прав. Указанията му ги отведоха до тесен път, който се виеше покрай лабораторията за акустични изследвания и продължаваше покрай южния бряг на залива. Минаха покрай няколко бунгала, но след като светлините на Бейвю започнаха да се смаляват в далечината, разстоянията между къщите станаха все по-големи и по-големи. Пътят изви на юг покрай брега и след няколко километра свърши в нещо като задънена улица с надвиснали над нея огромни борове. Тясна застлана с чакъл алея водеше към червена дървена къща, обърната към водата.

— Трябва да е тук — каза Ан, след като свери адреса, който Никълс бе записал върху листчето, с този на пощенската кутия.

Пит подкара взетия под наем автомобил по алеята и спря до прилепения до къщата гараж, който изглеждаше достатъчно голям, че да приюти поне десет коли. Къщата бе потънала в мрак, а над нея и цялата околност цареше пълна тишина.

Ан усети свеж полъх откъм езерото, вдигна очи и видя първите звезди да изгряват в небето.

— Жалко, че нямаме фенер — каза тя, стисна здраво патериците и тръгна по неравния терен към езерото.

— Защо не ме изчакаш до входната врата? Аз ще потърся ключовете отзад — предложи Пит.

Заобиколи гаража и тръгна по пътечката, която водеше до задната част на къщата. Рехава редица високи борове отделяше задния двор от водата. Пит оценяваше обстоятелството, че хижата е построена на отлично място и предлага великолепна панорама към езерото. Смачка един комар, който бръмчеше край ухото му, после се качи на широката веранда, която се простираше от единия до другия край на къщата. Бързо откри старата камбана, оставена на масичката за кафе, заобиколена от няколко дървени стола. Ключовете наистина бяха там, окачени на верижка, каквито използваха яхтсмените. Докато се връщаше, Пит погледна към езерото и видя малък кей с привързана за него лодка.

Ан го чакаше до входната врата.

— Извади ли късмет?

Пит й подаде ключовете.

— Точно както каза Никълс.

Тя отключи вратата и влезе. Потърси опипом ключа за осветлението, натисна го и няколко спот лампи, монтирани на тавана, осветиха помещението. Пит я последва.

Хейланд се бе грижил добре за старата хижа. Кухнята блестеше от всевъзможни уреди с покритие от инокс и гранитни плотове, в дневната имаше голям телевизор с плосък екран. Над каменната камина, в компанията на две препарирани пъстърви, бе окачена стара въдица, свидетелство за любимото хоби на Хейланд.

Ан се чувстваше неловко, че трябва да претършува вещите на един мъртвец, но закуцука из къщата, за да открие кабинета или лабораторията на Хейланд. Не намери нищо освен четири просторни спални.

— Да се надяваме, че ще открием нещо в гаража — каза тя и погледна към вратата в края на дневната.

Пит се присъедини към нея и когато Ан отвори вратата и включи осветлението, гледката изненада и двамата.

Макар да очакваха, че ще открият някаква работилница, в никакъв случай не бяха предполагали, че сред горите на Айдахо ще попаднат на толкова модерна и добре оборудвана лаборатория. Гаражът изглеждаше така, сякаш бе телепортиран директно от Силициевата долина. Мощните лампи, монтирани на тавана, осветяваха безупречно чиста бяла стая и работни маси от полирана стомана. Едната стена бе заета от рафтове, пълни с всевъзможна електроизмервателна апаратура, а в ъгъла бе разположена малка работилница. Почти по цялата дължина на помещението се простираше продълговат тесен аквариум, използван за изпитанията на корпуси и витла. В лабораторията обаче имаше място не само за инструменти и апарати: Пит забеляза в един от ъглите стар флипер от петдесетте години, а до него — скъпа машина за еспресо.

— Ударихме джакпота! — възкликна Пит.

Ан отиде до голямото бюро, пред което бяха поставени два стола. Сред купчините чертежи, диаграми и дневници имаше и два отворени лаптопа. Ан взе един от дневниците и прочете няколко реда от водените на ръка записки.

— Това е само отпреди дни — каза тя. — Карл описва поредица успешни изпитания на ХМ в езерото и излага плана си за последни тестове в солени води край Сан Диего.

— ХМ? Хлъзгавият Мум?

— Слава богу! Всичките му записки и чертежи са тук! Плановете на подводницата не са изгубени!

В същия миг осветлението в цялата къща угасна и те потънаха в мрак.