Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (58)

56.

Бичът изплющя и всички, които чуха зловещия звук, потръпнаха от страх да не би завързаният му на възли край да се стовари върху тях. От време на време Йохансон демонстрираше състрадание и изплющяваше във въздуха просто за сплашване. Обикновено обаче го стоварваше върху голия гръб на някой нещастник, който изкрещяваше от болка.

Бяха почти седемдесет. Все моряци от екипажите на отвлечени кораби, превозвали редкоземни елементи. Превърнати в роби. Сега товареха и разтоварваха рудата, превозваха я до различни обогатителни инсталации, скрити в джунглата. Изнемощели от усилния труд и оскъдната храна, те бързо се бяха превърнали в измършавели зомбита. Току-що пристигналите пленници от „Аделейд“ изпитаха истински шок при вида им — облечени в мръсни парцали и вперили бездушни погледи в новодошлите.

За Пит и Джордино бе достатъчно да хвърлят един поглед на пленниците, за да разберат, че трябва да избягат колкото се може по-бързо.

— Не съм впечатлен от медицинските услуги, които предлагат тук — измърмори Джордино, след като ги разделиха на работни екипи, които трябваше да разговарят „Аделейд“.

— Съгласен съм — каза Пит. — Мисля, че трябва да си потърсим нова работа.

— Какви са тези кучешки нашийници?

Пит също бе забелязал, че всички работници носят на вратовете си метални нашийници. Освен това крачеха особено предпазливо по края на дока и не смееха да излязат извън работната зона.

Йохансон изплющя с бича и пленниците от „Аделейд“ бяха отведени на един плац. Там ги очакваше маса със сандък, пълен с подобни нашийници. Мъжете минаваха един по един и пазачите им слагаха на вратовете нашийниците и ги заключваха. Якият като на бик врат на Джордино едва се побра в нашийника, който прилепна плътно към кожата му.

— Няма ли да ни жигосате като телета? — попита той въоръжения пазач, който му постави нашийника.

Отговорът, който получи, бе презрителен смях.

След като им сложиха нашийниците, пред тях застана Йохансон.

— Ако случайно се чудите, искам да ви кажа, че тези метални ленти на вратовете ви са предпазна мярка. Предпазват ви от бягство. — И се усмихна зловещо. — Ако погледнете към дока, ще видите на земята две бели линии.

Пит видя две успоредни избелели линии, прокарани на разстояние метър — метър и половина една от друга. Линиите се виеха покрай кея и изчезваха в джунглата.

— Белите линии ограждат район с площ около двайсет декара, който включва складовете за руда, мелницата и жилищата ви. Това е вашият остров на живота. Отвъд линиите има кабели, по които тече ток. Те ще поразят нашийниците ви с петдесет хиляди волта в мига, в който пресечете линиите. С други думи, ще умрете. Желаете ли нагледна демонстрация?

Мъжете мълчаха. Никой ни желаеше да става свидетел на още една смърт.

Йохансон се засмя.

— Радвам се, че се разбираме така добре. Е, време е да се залавяте за работа.

Хората на Гомес инсталираха над първия трюм на „Аделейд“ конвейер и започнаха да разтоварват натрошения монацит. Рудата се складираше в бетонно ограждение, разположено отсам белите линии, и бързо се образува купчина с размерите на малка планина. Плъград и командосите му получиха лопати, а на Пит, Джордино и останалите бе възложена по-леката задача да бутат натоварените колички до мелницата за натрошаване на рудата и да ги разтоварват там.

Екваториалната жега и влажността бързо изпиха силите им. Пит и Джордино работеха колкото се може по-бавно, за да пестят сили. От време на време бичът изплющяваше, за да подсеща робите да не губят ритъм.

Джордино изпитваше затруднения да тика натоварената с руда количка, тъй като кракът го болеше, и той стъпваше неуверено и буташе количката си на пресекулки. Пит вървеше зад него.

Йохансон замахна с бича и той остави червена резка върху ръката на Джордино. Ал дори не изпъшка, но го изгледа със злобна усмивка.

— Защо количката ти е пълна само до половината? — каза шведът и повика двама пазачи.

Пит видя погледа в очите на Джордино и разбра, че приятелят му е готов да се нахвърли върху Йохансон. Присъствието на двамата пазачи правеше подобно действие напълно безнадеждно, затова той бутна количката си напред и се блъсна в Джордино. По този начин искаше да му даде знак да запази хладнокръвие. Джордино се обърна към Йохансон и показа окървавената превръзка на бедрото си.

— Преструваш се на ранен, а? — каза Йохансон. — Следващия път напълни количката догоре, ако не искаш да получиш същата рана и на другия крак. — Обърна се към Пит и изплющя с бича. — Същото се отнася и за теб.

Камшикът опари крака на Пит. Също като Джордино и той не обърна внимание на изгарящата болка, а само изгледа злобно Йохансон. Този път бе ред на Джордино да го спре и двамата отново затикаха количките си, а Йохансон насочи вниманието си към следващата група работници.

— Горко ми, след като не ме бива да кръшкам — промърмори Джордино.

— Имам някои идеи относно този бич — отвърна Пит.

— Аз също, приятелю!

Изсипаха количките до трошачката и се върнаха на кея, като пътьом се опитваха да запаметят разположението на сградите и съоръженията. В четирите продълговати ниски постройки зад трошачката бяха разположени инсталациите за извличане и сепариране. Зад тях, почти незабележими поради гъстата растителност, се издигаха жилищата на охраната и работниците от обогатителните съоръжения. Бараките на пленниците, с нещо като трапезария под открито небе в единия край, се намираха срещу трошачката, заобиколени от триметрова стена с бодлива тел отгоре. Скрит във вътрешността на джунглата, далеч отвъд белите линии, боботеше генератор, който осигуряваше електричество за целия комплекс.

Работиха до здрач, когато вече едва се държаха на краката си. Докато се връщаше с празната си количка, Пит чу откъм кея остър писък. Един от хората на Плъград се бе спънал и бе паднал близо до бялата линия. Ток с високо напрежение удари тялото му, преди да успее да се претърколи по-далеч от линията. Целият се тресеше, а сърцето му биеше до пръсване, но все пак оцеля и се превърна в нагледен пример за останалите.

Пит и Джордино се отправиха към столовата. Беше започнало да вали и покривът й от палмови листа течеше като сито. Дадоха им хляб и рядка супа и те ги отнесоха до една от най-близките маси. Към тях се присъединиха двама съсухрени мъже.

— Аз съм Магуайър, а приятелят ми е Браун — каза единият с новозеландски акцент. Имаше пепелява коса и гъста брада. — От екипажа на „Гретхен“. Вие от „Лабрадор“ ли слязохте?

— Да. Когато се качвахме, се казваше „Аделейд“ — отвърна Пит и представи както себе си, така и Джордино.

— За първи път виждам отвлечен кораб тук — каза Магуайър. — Обикновено крадат товара още в морето и потопяват кораба. Така направиха с „Гретхен“, когато ни плениха край Хаити. Облъчиха ни с някакъв микровълнов уред и поеха контрол над кораба преди да се усетим какво става.

— С голяма квадратна чиния, нали?

— Да. Знаеш ли какво е това?

— Мисля, че е вариант на разработена от армията система за борба с масовите безредици.

— Гадна работа, мен ако питаш.

— Откога сте тук? — поинтересува се Джордино.

— Почти два месеца. Вие сте вторият екипаж, който пристига след нас. Броят ни намалява, тъй като има голямо, хм… текучество. Пийте повече вода и ще се чувствате по-добре. Водата поне е в изобилие — добави новозеландецът и обра със залък дъното на чинията си.

— Извинете за невежеството, но къде всъщност се намираме? — попита Пит.

Магуайър се засмя.

— Това е първият въпрос на всички. Намираме се в горещите дъждовни и гадни джунгли на Панама. Къде точно в Панама нямам представа.

— Магуайър се сприятели с един от пазачите — каза Браун. — От време на време ходят с лодка до Колон, така че най-вероятно сме по-близо до атлантическия бряг.

Магуайър кимна.

— Някои от момчетата смятат, че сме някъде в зоната на канала, но е трудно да се прецени, при положение че никога не напускаме нашия малък остров на забавленията. Шефът идва и си отива с хеликоптер, така че цивилизацията едва ли е много далеч.

— Някой успял ли е да избяга? — попита Джордино. — Като гледам, затворниците са доста повече от надзирателите.

И двамата поклатиха глави.

— Видях неколцина да опитват — каза Браун. — Успееш ли да преминеш белите линии, пускат подире ти кучета. — Кимна към подутата ръка на Джордино. — Да не те е целунал Джони Бича?

— Много страстна целувка — отвърна Ал.

— Кой е шефът тук? — попита Пит.

— Някой си Едуард Болке. Гений в минното инженерство. Резиденцията му е ей там — каза Магуайър и посочи към кея. — Построил е целия този комплекс за извличане на редкоземни елементи. Доколкото разбрах, той е ключов играч на световния пазар и е доста гъст с китайците. Един от работниците твърди, че тук годишно се извличат редкоземни елементи на стойност двеста и петдесет милиона долара, като по-голямата част от рудата е крадена.

Джордино подсвирна.

— Хубава печалба!

— В тези обогатителни инсталации — попита Пит, който вече обмисляше плана си за бягство, — би трябвало да има големи количества химикали, нали?

— Надявам се, че някои от тях са смъртоносни — добави Джордино.

— Да, но нямаме достъп до тях — каза Магуайър. — Всички по-опасни неща са в складове, до които не можем да припарим. Ние сме докери. Товарим и разтоварваме кораби, обслужваме трошачката. Искате да драснете клечката, така ли?

— Нещо такова.

— Забравете! Двамата с Браун обмисляхме тази идея седмици наред, но пред очите ни загинаха прекалено много свестни мъже. Все някой ще научи за този ад. Ние просто трябва да оцелеем дотогава.

Лампите над главите им премигнаха.

— Гасят осветлението след пет минути — каза Магуайър. — Трябва вече да лягаме.

Отведе ги до голямо помещение с ратанови дюшеци по земята. Пит и Джордино си избраха два и легнаха. Скоро стаята се напълни с мъже и осветлението угасна. Пит не обръщаше внимание на запарения въздух, нито на твърдия дюшек, а мислеше как да се измъкне от този лагер на смъртта. Унесе се в сън преди да открие отговора.

Нямаше представа, че подобна възможност ще се отвори пред него много по-рано от очакваното.