Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (66)

64.

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Дърк изгледа сестра си с досада.

— След като тук не си правят труда да слагат улични табели, отговорът може да бъде единствено не!

Той заобиколи паркиран до бордюра пикап, натоварен с банани, даде газ и вмъкна взетия под наем автомобил в натоварения трафик. От мига, в който кацнаха на международното летище „Токумен“, близнаците не спряха да кръстосват Панама Сити. Първо се настаниха в хотела си, сетне посетиха централата на брокерската компания на „Хабсбург Индъстрис“. На адреса откриха малък взет под наем офис, който очевидно се използваше много рядко. Собственикът на съседната фурна потвърди предположението им. Дърк и Самър започнаха да мислят, че идването им в Панама е загуба на време, когато им позвъни Руди Гън, за да ги уведоми, че баща им е жив и ги очаква в покрайнините на града.

Минаха покрай табела, която ги приветстваше с добре дошли в Балбоа, и Дърк се увери, че са на прав път. Тръгна подир два големи камиона, за които предположи, че са се запътили към пристанището, после сви в една неасфалтирана пресечка и пред тях изникна входът на пристанището.

След три преки Самър забеляза табелата с черната котка.

Дърк още не бе изключил двигателя, когато Самър изскочи от колата и се втурна в бара, без да обръща внимание на западналия му вид. Едва позна баща си, който седеше на бара, облечен в прокъсаните си дрехи, и нагъваше емпанади^[1]. Той остана не по-малко изненадан от появата на двете си деца.

— Татко, трябва да те заведем в болница! — каза Самър.

Пит поклати глава.

— Няма време. Трябва да се свържем с панамската армия и да освободим Ал и останалите.

Дърк погледна клиентите, които ги зяпаха любопитно, и каза:

— Не можем ли да го обсъдим в колата?

— Разбира се — отвърна Пит, после погледна празната си чаша и чинията с храна. — Имаш ли някакви местни пари?

Дърк отвори портфейла си.

— Доколкото зная, нашите долари се приемат навсякъде в Панама.

Пит издърпа една стотачка от портфейла на сина си, подаде я на бармана, след което му стисна ръката.

— Ей, това са пари, които ми стигат поне за два дни! — каза Дърк, когато излязоха от бара.

Пит му намигна.

— Пиши ги служебен разход.

Преди да потеглят по изровената на коловози улица, Дърк проучи пътната карта.

— Какво се е разбрал Руди с панамците? Кога ще щурмуват комплекса на Болке? — попита Пит.

— Руди си скубе косите от отчаяние — отвърна Самър. — Звъня три пъти, докато идвахме насам. Както вероятно знаеш, след свалянето на Мануел Нориега Панама не разполага с професионална армия. Има няколко паравоенни формирования в рамките на националната им гвардия, които изявяват желание да се включат в съвместната операция с американските части, но едва след като анализират получените доказателства и извършат необходимата подготовка. С други думи, операцията може да започне най-рано след четирийсет и осем часа.

Дърк погледна баща си и попита:

— Смяташ, че Ал и останалите ще бъдат изложени на риск по-рано от това?

Пит им разказа за срещата си с Чжоу.

— Избухнат ли зарядите, очаквам хората на Болке да избият всички пленници и да скрият труповете им в джунглата. Разполагаме ли с американски части, които биха могли да действат самостоятелно?

— Най-добрата ни опция са специалните части към Южното командване — отвърна Дърк. — Те са вдигнати по тревога, но ще им трябват поне десет часа, докато пристигнат и се подготвят за атаката. Според Руди единственото американско военно присъствие в района е наш боен кораб в Тихия океан. Вече се е насочил към канала.

Дърк спря пред голяма сграда с богато украсена фасада, от която се разкриваше панорамен изглед към пристанището. Табелката, поставена насред грижливо поддържана градинка пред входа, уведомяваше посетителите, че тук се помещава администрацията на Панамския канал.

— Администрацията на канала отговаря за сигурността както на самия канал, така и на така наречената Зона на Панамския канал — каза Самър. — Според Руди те са единствената ни надежда за бърза намеса.

Служителката на рецепцията ги заведе в приемната на директора по сигурността, спокоен, самоуверен, излъчващ достойнство мъж — казваше се Мадрид и имаше тънки мустачки.

Мадрид огледа внимателно Пит и каза:

— Бях уведомен, че посещението ви е от изключителна важност и спешност. Вашият вицепрезидент умее да убеждава събеседниците си. — Явно все още бе шокиран от факта, че вицепрезидентът на Съединените щати му е телефонирал лично.

— Залогът е животът на десетки хора, освен това не разполагаме с време — отвърна Пит.

— Ще повикам медицинска сестра и ще ви осигуря нови дрехи, докато разговаряме.

Мадрид ги покани в кабинета си. Едната стена на голямата стая бе заета от огромна карта на Панамския канал. На масата седеше мъж с камуфлажна униформа и изучаваше купчина сателитни снимки.

— Позволете да ви представя командир Алварес. Той ще ръководи спасителната операция.

Пит описа накратко отвличането на „Аделейд“ и случващото се в замаскирания сред джунглата комплекс на Болке.

— Направихме справка за придвижванията на корабите на „Хабсбург“ и открихме някои странности — каза Мадрид.

— Корабите им влизат от единия край на канала — каза Пит, — но не излизат от другия.

— Именно.

— Доставят купена или крадена руда, обработват я в джунглата и изнасят рафинирания продукт.

Мадрид кимна угрижено.

— Преминаването на корабите през канала се контролира изключително строго. Вероятно са подкупили както някои от нашите лоцмани, така и служители по шлюзовете, в противен случай подобни странни курсове биха привлекли внимание.

— Дейността им генерира сериозни печалби — обясни Пит. — Могат да си позволят да плащат големи подкупи.

— Можете ли да ни покажете къде точно се намира този лагер? — попита Алварес.

Пит отиде до картата и проследи железопътната линия, която следваше канала по цялото му протежение, към източния й край.

— Мога само да предполагам, но като че ли се качих на влак някъде в този район — каза той и посочи отдалечен участък от езерото Гатун, разположен на петдесетина километра от Панама Сити. — Лагерът би трябвало да се намира между жп линията и канала.

Алварес отвори папката си и извади няколко цветни снимки, направени от въздуха.

— Приблизителният район би трябвало да е това — каза той и огледа внимателно снимките, преди да ги подаде на останалите.

Снимките показваха гъстата джунгла, покриваща бреговете на езерото Гатун. На някои се виждаше железопътната линия, прорязваща тропическата гора, но нямаше и следа от миннообогатителните съоръжения на Болке. Прегледаха повече от четирийсет снимки и на лицето на Мадрид се появи сянка на съмнение.

— Момент — каза Самър. — Дайте ми тази снимка.

Дърк й я подаде и тя я сложи до друга от снимките, наредени на масата.

— Погледнете джунглата на тези две снимки.

Четиримата погледнаха, но видяха единствено безкрайна зеленина.

А после Пит плъзна третата снимка до първите две и каза:

— Цветът! Цветът се променя!

— Именно — отвърна Самър и посочи друга снимка. — Районите, в които джунглата изглежда посивяла, са много ясно очертани и имат правилни форми.

— Да, виждам — съгласи се Мадрид.

— Над целия комплекс са опънати маскировъчни мрежи — каза Пит. — Те са избелели с годините и цветът им вече не съответства на заобикалящата ги джунгла.

Алварес подреди нещо като пъзел от няколко последователни снимки и получи ясно очертан полуостров, врязал се във водите на Гатун. Взе маркер и отбеляза обезцветените райони. Получи се голям правоъгълник и няколко по-малки квадратчета.

— Големият правоъгълник съответства на кея и залива — обясни Пит. — Входът му е скрит от изкуствени мангрови дървета, които се отместват встрани, за да може корабът да влезе.

— А останалите квадратчета? — попита Самър.

— Останалите сгради в комплекса — каза Пит, взе маркера на Алварес и отбеляза резиденцията на Болке, трошачката, бараките на пленниците и цеховете за рафиниране. Описа охраната на комплекса, без да пропусне нито една подробност.

— Колко са затворниците? — попита Мадрид.

— Около осемдесет.

— Невероятно! Същински робски лагер под носа ни! — възкликна Мадрид и се обърна към Алварес: — Разбра ли къде е?

— Да. Ето тук. — Алварес посочи полуострова на голямата карта на стената и отбеляза мястото с карфичка.

— Определено попада в зоната под наша юрисдикция. Как предлагаш да протече операцията?

— Не разполагаме с много време и това ни принуждава да атакуваме откъм езерото. Ще докараме „Колета“ от Мирафлорес. Тя ще играе ролята на флагман, където ще разположим щаба, а ще атакуваме с три малки патрулни лодки. — Алварес посочи снимките с бележките на Пит и продължи: — Ако успеем да минем през тази барикада, ще пратим една лодка в залива, а останалите две — от другата страна на полуострова. След като обезопасим периметъра, „Колета“ ще акостира край кея и ще евакуира затворниците.

— Заеми се незабавно с подготовката — нареди Мадрид. — Ще се срещнем на борда на „Колета“ след два часа и ще инструктираме екипа на път за мястото.

— Да, сър — отвърна Алварес, стана и бързо излезе.

— А вие сте добре дошли на борда на „Колета“ по време на операцията — обърна се Мадрид към Пит и децата му. — Стига да желаете.

— Непременно ще дойдем — отвърна Пит. — Оставих там ранен приятел.

— Разбирам. Що се отнася до „Залцбург“, удовлетворих молбата на вашия вицепрезидент и усилих охраната на шлюзовете между езерото Гатун и Атлантическия океан. Ако корабът се насочи към канала, ще го превземем на абордаж.

Пит сви рамене.

— Предполагам, че пленяването на този кораб ще даде отговор на много въпроси.

Самър разбра, че баща й не разполага с цялата информация относно „Залцбург“, и попита:

— Татко, Руди не ти ли каза за вашата приятелка Ан Бенет?

Пит поклати глава.

— Изчезнала е преди седмица, приблизително по същото време, когато е бил откраднат някакъв двигател, конструиран в научно-техническата лаборатория на военноморските сили.

— „Морска стрела“ — промърмори Пит.

— Руди смята, че Ан е била отвлечена заедно с двигателя. Двамата с Хирам откриха шифрован имейл, който тя е изпратила до теб посредством сайта на НАМПД. От него съдим, че е била в Кентъки.

— Значи е още жива.

— Така смята и Руди. Според съобщението двигателят е бил скрит на камион, превозващ бали сено. Руди предполага, че не са тръгнали на изток, а са го натоварили на кораб, който се е спуснал по Мисисипи. Хирам пък откри запис от охранителните камери на моста „Хорас Уилкинсън“ в Батън Руж, на който се вижда баржа с камион, натоварен с бали сено.

— Не ми звучи много убедително.

— По същото време един от корабите на Болке — „Залцбург“, е бил в Ню Орлиънс и е напуснал пристанището ден по-късно.

— „Залцбург“ — каза Пит. — Значи Болке е стоял зад кражбите, свързани с „Морска стрела“, от самото начало!

— Но какво смята да прави с двигателя? — попита Самър.

Пит се замисли за срещата си с Чжоу и отговорът мигом изскочи в главата му.

— Бизнес — отвърна той. — Възнамерява да го продаде на китайците, вероятно като част от сделка, свързана с общите им интереси в областта на редкоземните елементи. — Погледна Самър. — Кога „Залцбург“ е напуснал Ню Орлиънс?

— Преди четири дни.

— Сателитните снимки показват кораба на път към делтата на Мисисипи — каза Дърк.

— Защо бреговата охрана не е тръгнала по следите му и не го е задържала?

— Щяха да го направят — отвърна Дърк, — ако „Залцбург“ не беше изчезнал.