Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (61)

59.

Пит търчеше през гъстия храсталак. Зад гърба му се разнасяше пукот на съчки и плющене на клонки.

Нямаше представа кои са преследвачите му, но тъй като не можеше да се движи и бързо, и тихо, бе зарязал предпазливостта за сметка на скоростта и тичаше през джунглата с всички сили.

Придържаше се в очертанията на естествената растителност между кея от едната страна и пътеката, която водеше към дома на Болке, от другата. Когато джунглата се поразреди, видя двете бели ленти от лявата си страна и разбра, че трябва да смени посоката. Скри се под някакви папрати и затаи дъх, когато по пътеката мина количка за голф с четирима надзиратели. В мига, в който те се скриха от погледа му, Пит пресече пътеката и навлезе в отсрещния участък от джунглата.

Скоро му се наложи да спре, защото се озова на ръба на отвесна скала над тъмносини води. Едва сега проумя, че тайното обогатително предприятие на Болке е построено на тесен полуостров. Единствената му надежда за бягство бе да прекоси полуострова по дължина и да се скрие в същинската джунгла отвъд него.

Бе останал без дъх, но затича пак. Забави ход само когато пред него се появи една от инсталациите за обогатяване на руда и се наложи да я заобиколи. Хвърли се на земята и запълзя покрай сградата, после се изправи и затича към джунглата. Щом влезе в нея, се просна на земята да си почине.

Стресна го неочакван звук — кучешки лай. Приближаваше се.

Пит бе виждал надзирателите да водят добермани и една немска овчарка, но просто бе забравил за тях. Сега, пуснати по дирите му, кучетата се превръщаха в най-опасния му враг.

Можеше само да се надява, че те не разполагат с конкретна миризма, която да търсят.

Но не беше така. Те бяха уловили миризмата му още от кея и сега я следваха. Водачите им пуснаха две животни, които да го преследват самостоятелно, а останалите три оставиха на поводите им, за да са сигурни, че няма да изгубят следата.

Пит побягна пак. Бодливите клони деряха лицето и дрехите му, но непрестанният кучешки лай зад гърба му прогони всяко усещане за болка. Оскъдната храна през последните няколко дни също си каза думата и той усети, че силите му отслабват, макар да не бе очаквал да се умори толкова бързо. Психиката му обаче си оставаше непревземаема крепост и желязната му воля го подтикна да продължи напред, без да обръща внимание на болката и умората.

Скоро проумя, че колкото и силна воля да има, не е в състояние да надбяга кучетата — те просто бяха много по-бързи. Лаят им ставаше все по-силен и му напомняше за локомотив, който приближава гара. Пит спря и вдигна от земята един клон с остър връх.

Едва му остана време да се обърне — направи го в последния момент, когато два големи добермана изскочиха от храстите и го нападнаха.

Пит нямаше време да вдигне клона като копие, така че просто го стовари върху главата на първото куче и то отлетя встрани. Второто обаче го нападна откъм гърба. Пит приклекна, очакваше в следващия миг острите му зъби да се забият във врата му.

Но неочаквано кучето се отпусна тежко върху него, а после се свлече на земята. Мъртво.

Първото куче отново скочи към гърлото му, но докато летеше във въздуха, прозвучаха два приглушени пукота и кучето падна до другото.

Пит много добре осъзнаваше, че това не се дължи на някакво чудо или божествена намеса, така че се огледа, за да определи откъде са дошли изстрелите. Забеляза, че тревата на близкия склон помръдва, и тръгна натам. От храстите излезе нисък слаб мъж.

Беше Чжоу Син. Бе облечен в камуфлажни дрехи, а шапката с маскировъчна мрежа по периферията бе нахлупена ниско над очите му. Носеше автомат „Калашников“, от чийто заглушител излизаше струйка дим. Изгледа Пит с безразличие, после го заобиколи, пристъпи към едното куче и каза:

— Бързо. В дерето! Ти довлечи другото.

Хвана единия доберман за нашийника и го помъкна към стръмния склон, под който течеше поток, обрасъл с гъсти папрати. Замъкна кучето до ръба и го метна долу. Мъртвото животно изчезна сред папратите.

Пит хвана второто куче за нашийника, повтори действията на Чжоу, последва го до импровизирания му лагер и попита:

— Кой си ти? И какво правиш тук?

— Никой. Тук съм по работа — отвърна Чжоу, вдигна лаптопа си, оставен върху един дънер, затвори екрана му и го прибра в раницата си. Преди дисплеят да угасне, Пит видя показаните на него изображения: мозайка от видеоклипове, на които се виждаха различни участъци от комплекса на Болке. Очевидно агентът бе поставил миниатюрни безжични камери и с тяхна помощ следеше както производствената дейност, така и действията на надзирателите.

— Трябва да бягаш — каза Чжоу, докато прибираше багажа си: нави постелката си, сгъна мрежата против комари и ги прибра в раницата си.

Имаше обаче и друга раница, голяма, с отворен капак. И в нея Пит видя електронни детонатори и пакети червеникав материал, наподобяващ глина. Бе участвал в достатъчно проекти, свързани с подводни взривове, за да познае, че това е пластичен експлозив „Семтекс“.

Преди да метне раницата на гърба си, Чжоу му подхвърли едно протеиново блокче и манерка. После разстла изпопадали листа върху омачканата трева на мястото, където бе прекарал последната нощ, нарами и втората раница и каза:

— Тръгвай. Ще дойдат след по-малко от десет минути.

— Кога ще взривиш комплекса? — попита Пит.

Лицето на Чжоу беше безизразно като маска. Китайците смятаха американците за свои врагове, макар да не го признаваха на глас. Този американец обаче, чието бягство бе проследил с помощта на скритите видеокамери, бе заслужил уважението му. Чжоу бе виждал трудови лагери и в Китай, но бе отвратен от робовладелското „имение“ на Болке.

— След двайсет и два часа — каза той.

— А пленниците?

Чжоу вдигна рамене, после помръдна дулото на автомата към Пит и каза:

— Тръгвай. Ти отиваш на запад, аз на изток. Не ме следвай!

Пит го погледна и се опита да пробие маската на безразличието му. Видя в черните му очи дълбоко затаено състрадание и интелект.

— Благодаря.

Чжоу кимна, обърна се и изчезна в джунглата.