Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (44)

42.

Само след секунди Ан изпадна в паника. Скокът й във водата бе идеален, почти не вдигна пръски, след което тя протегна ръце напред и зарита силно, за да се гмурне по-дълбоко. Водата се оказа по-топла от очакваното, температурата й сигурно бе около двайсет и пет градуса. Когато реши, че е на достатъчна дълбочина, Ан направи опит да се преобърне и да заплува с ръце. Но не успя да го направи, тъй като китките й бяха оковани в белезници.

Обзе я ужас, някакъв зловещ глас й прошепна, че ще се удави.

„Спокойно, спокойно, спокойно“ — нашепна друг глас в главата й.

Сърцето й биеше до пръсване. С огромно усилие на волята Ан си наложи да остане на място в продължение на няколко секунди и да позволи на течението да я отнесе. Това успокои нервите й и тя започна да плува кучешката с вързани ръце, което й позволи да излезе на повърхността. Нямаше обаче представа къде точно се намира в тези черни като мастило води.

Отговорът дойде много бързо, тъй като рамото й опря в ръждясалото дъно на шлепа. Тя се отблъсна и отново се остави на течението, а след няколко секунди изплува и вдиша прохладния нощен въздух.

Течението бе силно и бързо я отнесе далеч от буксира и шлепа. Тя погледна назад и видя Пабло да тича по кея и да се взира във водата. Видя Ан да надига глава над водата и извади пистолета си.

Ан мигом си пое дъх и пак се гмурна. Нямаше представа дали колумбиецът наистина ще стреля по нея, но нямаше смисъл да се превръща в лесна мишена.

Този път заплува по-лесно и по-спокойно под повърхността и успя да задържи дъха си почти една минута, докато се оттласкваше с крака и пляскаше с ръце надолу по течението. Когато отново излезе на повърхността, видя, че се е отдалечила на стотина метра от шлепа. Невъзможно бе човек, застанал на дока, да я види. Пабло обаче бе изчезнал и тя нямаше представа къде е.

Огледа реката, за да открие място, на което да излезе на брега и да потърси помощ. Доковете обаче бяха разположени в покрайнините на града и брегът бе тъмен и пуст. Напред в далечината, но на срещуположния бряг, блещукаха светлините на градчето Метрополис в щата Илинойс.

Обзета от примамливото, съблазнително усещане, че се намира в безопасност, тя заплува към светлините. Плува така няколко минути, опитвайки се да преодолее течението, после осъзна, че усилията й са напразни. Реката бе широка почти два километра и течението щеше да я отнесе покрай градчето, преди да успее да доплува до другия бряг.

Неудобството да плува с вързани ръце засили умората й, така че Ан се обърна по гръб и се остави на течението. Докато се взираше в небето, забеляза в далечината две мигащи червени светлини. Не откъсна поглед от тях, докато не осъзна, че това са сигнални светлини, чиято задача е да предупреждават нисколетящите самолети. По време на краткотрайните им примигвания успя да забележи, че са монтирани на върховете на два високи железобетонни комина. Сигурно бяха част от електроцентрала, построена на брега на реката.

Докато се носеше покрай светлините на Метрополис, направи опит да стигне до по-близкия бряг. Скоро всичко наоколо потъна в непрогледен мрак и Ан се почувства самотна, стана й студено. Но продължи да плува към мигащите червени светлини и най-сетне успя да ги приближи. Едва сега неясното сияние в основата на комините изкристализира в множество ярки прожектори, разположени из цялата електроцентрала. Светлините бяха разположени доста навътре в сушата, но когато мина покрай обраслия в шубраци бряг, Ан видя тясно заливче, което отвеждаше до електроцентралата.

Заплува по-усърдно. Течението на река Охайо се опита да я отнесе надолу, но тя се измъкна от хватката му и навлезе в спокойните води на заливчето. То бе дълго не повече от петстотин-шестстотин метра и стигаше до самата електростанция.

Изтощена от борбата с течението, Ан се насочи към брега. Изпълзя в калта, почина си няколко минути, после излезе на брега и се покатери на нещо като дига, застлана с чакъл и превърната в автомобилен път.

Потръпна от студ в мокрите си дрехи и тръгна към електростанцията. Долови наситения мирис на горящи въглища. Когато приближи, видя няколко автомобила, паркирани на различни места в двора. Слава богу, нощната смяна бе на мястото си. Вляво от нея проблеснаха фарове и тя видя от паркинга бавно да потегля бял пикап с оранжеви светлини на покрива на кабината. Ан ускори крачка и започна да маха с вързаните си ръце с надеждата шофьорът да я забележи.

Пикапът ускори и пое по дигата. Заподскача по тесния път и спря рязко пред Ан, при което поднесе и вдигна облак прах. Тя вдигна вързаните си ръце и пристъпи към сваления прозорец на шофьорската врата.

— Помогнете ми!

Гласът й потрепери, когато Пабло надзърна през прозореца с портативно джипиес устройство в едната ръка и пистолет в другата.

— Не, скъпа — отговори той със заплашителен тон. — Ти ще помогнеш на мен.