Делфин дьо Виган
Силна е нощта (8)

Монетите оставаха под повърхността, едва зарити в пясъка. Достатъчно бе леко да прекара отгоре му ръка или детско гребло. Люсил извика и размаха находката си, дебнейки реакцията на брат си. Бартелеми възхитено подсвирна. Тя прибави монетата до плячката си от седмицата — петнайсет франка на монети. Всяка вечер, когато плажът опустееше, двамата се връщаха при гимнастическите уреди и преравяха пясъка. През целия ден летовниците се бяха катерили по шведската стена и висели с краката надолу, бяха предизвиквали небето от летящите люлки и ръсели богатствата си. Всяка вечер децата събираха изгубени шноли, ключодържатели и монети, колкото да си купят една-две фунии пържени картофи или дори, ако уловът бе добър, да отидат на кино. Този път Люсил бе имала късмет. Тя прибра парите в джоба си. Бартелеми също преброи авоарите си. Като се добавят монетите, откраднати сутринта от портмонето на Лиан, той беше богат като Крез.

— Каня те! — обяви той на Люсил.

Момичето последва брат си, без да знае къде отиват. Повървяха по крайбрежната алея, после Бартелеми спря пред терасата на една сладоледаджийница. Люсил се огледа. Мястото й се стори много шикозно.

— Сигурен ли си, че ще ти стигнат?

— Не се безпокой…

Сресаните назад коси на Бартелеми разкриваха учудващо правилните му черти. Той седеше с изправен гръб, леко отпуснат на стола си, с ръка на подлакътника, заел небрежна, непринудена поза. Поза на младеж, помисли си той. Когато поръча два пъти бананов сплит, сервитьорката го изгледа озадачено, после го попита има ли достатъчно пари. След като й показа монетите, тя го запита за родителите му — знаят ли, че са тук. Люсил пусна рекламната си усмивка, леко наклонила глава, с ръце върху бедрата, с послушното изражение, което владееше до съвършенство, и сервитьорката си тръгна, успокоена. Сега Люсил тръпнеше от нетърпение. Двамата седяха там, като големите, далеч от вълнението, което обземаше къщата в тези часове на завръщане от плажа, далеч от влажните и пълни с пясък бански, захвърлени на плочките в банята, далеч от редуването под душа и споровете за това чий ред е да простре кърпите. Тази година Жорж бе имал достатъчно пари, за да наеме къща за целия месец август и да заведе семейството си на морето. Във всеки случай вече не ставаше дума да заминават за Л. Бяха идвали в Нозан преди две години и децата обожаваха големия плаж, продавачката на сладолед и разходките в гората. Освен домочадието, Лиан и Жорж бяха довели и сина на портиерката. Решиха го няколко дни преди да тръгнат. Жорж бе срещнал момчето на стълбището, бе намерил, че е бледо, недохранено, постави той диагнозата, преди да заключи, че момчето има нужда от въздух. Такъв беше Жорж. Канеше клошарите на масата си, приютяваше бежанци с всякакъв произход, водеше чуждите деца на почивка, сякаш неговите не му стигаха. После Лиан готвеше, оправяше леглата, переше, поемаше цялата отговорност за пристъпите на солидарност на съпруга си.

Най-после на масата пристигна огромна купа сладолед, покрит с обилен и гладък крем шантийи. Люсил започна от лявата страна, методично, крем, сладолед и плод поравно, и затвори очи, за да усети вкуса. След десет дни слънце косите й бяха станали почти бели, както и фините косъмчета по ръцете й, които се забавляваше да гали в обратна посока или се опитваше да изскубне с нокти. Ако трябваше да избира, би предпочела да бъде космато чудовище с истински дълги и гъсти или остри и бодливи косми като тези на таралежите. Бе надянала сандалите си, без да си избърше краката, и пясъкът се лепеше по глезените й. По същия начин усещаше присъствието на сол по кожата си, обичаше това усещане, струваше й се, че тялото й е покрито със защитна ципа, едва видима с просто око. Люсил се боеше от водата, но обожаваше плажа. На плажа, под открито небе, звуковата среда, свързана с присъствието на семейството й, и пространството, което то заемаше, щом пристигнеше някъде, минаваха почти незабелязани. Гласовете, смеховете, крясъците отекваха не толкова силно. Върху огромната пясъчна повърхност между дюните и брега семейство Поарие бяха само грозд от миниатюрни силуети, пъргави и цветни, които се смесваха със средата и се сливаха с нея. Лиан забиваше чадъра, поставяше хладилната чанта на сянка, после лягаше на кърпата си и излагаше кожата си на слънцето. Лиан беше родена да се пече. Към обяд тя разрязваше хляба и всеки си правеше сандвич по свой вкус. Децата прекарваха деня във водата, измисляха си игри, тъпчеха се в малката пневматична лодка, слагаха си маските и шнорхелите. Вечерта се прибираха капнали, със сплъстени коси и от ден на ден с все по-кафява кожа.

Още преди Люсил да нападне втората половина на сладоледа, двамата различиха силуета на Жан-Марк, който се приближаваше към тях. Бартелеми въздъхна.

— Мамка му, иде междата!

През годината бяха нарекли така Жан-Марк, защото се намираше на предела между двата лагера, между големите и малките, приет със снизхождение от първите, приветстван от вторите. Междата не беше нито съвсем голям, нито съвсем малък или може би беше и двете. Жан-Марк дойде до масата им.

— Мама ви търси, тревожи се.

Бартелеми го изгледа. Нямаше желание да го вижда. Във всеки случай нямаше пари за още един сладолед. Освен това си бяха добра компания и Жан-Марк щеше да ги излага със странния си акцент, от който не успяваше да се освободи, въпреки че непрекъснато го поправяха и го караха да повтаря. Жан-Марк не можа да се въздържи да не погледне към купите и на лицето му се изписа завист.

Люсил внимателно го наблюдаваше. Както беше почернял, белезите на краката му изглеждаха по-бледи, почти прозрачни. Дълго време истинската майка на Жан-Марк го бе принуждавала да коленичи върху жарта в камината. Лекарят бе казал на Лиан, че следите ще останат за цял живот. Нищо не можеше да се направи. Жан-Марк неспокойно загледа Люсил изотдолу. Тя внезапно почувства прилив на нежност към него и за малко да го прегърне.

— Искаш ли и ти от това?

Жан-Марк кимна. Люсил извади монетите от джоба си. Бартелеми с господарски жест повика момичето.

— Госпожице, ако обичате, същото за младежа.

Уверен в себе си, малко нещо властен, Бартелеми подражаваше на баща си. Жан-Марк не можа да потисне гордата си усмивка. Далеч повече от перспективата да опита един бананов сплит, който дори не знаеше дали ще изяде докрай, фактът, че е приет на терасата на сладкарница за сладолед до Бартелеми и Люсил, го изпълваше с радост.

Люсил му се усмихна.

— Видях те да плуваш днес. Бързо се движиш.

Жан-Марк не отговори. Бартелеми подхвана, въпреки леката завист, която изпитваше:

— Можеш да се състезаваш.

Люсил се зарадва на идеята.

— Ще станеш световен шампион и майка ти ще те види във вестника с хубавия ти бански, ще си потърка очите и ще се пукне от яд!

— Освен това ще станеш много богат, богат като Крез! — добави Бартелеми, който знаеше израза от баща си и го намираше за много остроумен.

— Представи си снимката ти на първа страница, огромните ти мускули и майка ти, която трепери от страх да не вземеш да й отмъщаваш!

При думите на Люсил Бартелеми се изправи, застана с разтворени крака в позата на щангист, изпъчил гърди и стегнал гръдните си мускули. Тримата избухнаха в смях.

Сервитьорката постави купата пред Жан-Марк. Тя изглеждаше още по-огромна от другите. Жан-Марк хвърли поглед на Люсил, очаквайки одобрението й, после се зае с десерта, започвайки от крема, който мълчаливо омете.