Делфин дьо Виган
Силна е нощта (4)

Люсил и Лисбет надничаха през прозореца на розовата момичешка стая, наведени напред, и се изправяха на пръсти всеки път, щом чуеха да проскърцва външната врата. Въпреки студа на Люсил й бе горещо. Задушаваше се. Като се върна от училище, Лиан се бе запитала дали дъщеря й няма температура, но тъкмо да извади термометъра, и бебето се бе разплакало. Няколко седмици по-рано от корема на Лиан бе излязло едно малко розово момиченце, наречено Виолет, хубаво и кръгличко като порцеланово късметче в коледен сладкиш, момиченце, което се захласваше от смях, когато го гъделичкаха. Отначало Люсил се разочарова — бебето приличаше на всички други. Но усмивките на Виолет, интересът й към по-големите деца (тя размахваше ръце, щом някое от тях влезеше в стаята), фината й косица, която Люсил се забавляваше да духа, за да се разпилее около главата й, бързо я покориха. Вярно, Виолет не беше черна и не й беше изрично поверена, но Лиан, изцяло заета с бебето, вече не прекарваше дълги моменти в кухнята, загледана в една точка. Виолет си искаше прегръдката, биберона и много внимание. С нея се завърнаха сладникавата миризма на талк и по-киселата на крема за дупето. И все пак въздухът в апартамента оставаше натежал от горчивина, сякаш наситен с горчивина. Жорж се прибираше вечер и понякога сядаше, без дума да обели, изтощен, с каменно изражение.

Нито Люсил, нито някой от братята или сестрите й бяха виждали родителите си да плачат.

Люсил духна пред себе си и се загледа в стъклото, което се изпоти от дъха й. В двора беше тихо. Лисбет подскачаше от нетърпение. До нея Жюстин играеше на леглото със стара кукла, чиято пелена сменяше за десети път. Момчетата се бяха прибрали в стаята си, Бартелеми бе наредил да седят и да чакат, което Мило, със смръщени вежди и свити устни, изпълняваше дословно.

Той щеше да дойде. Всяка минута. Ще чуят стъпките по стълбите, шума от ключа в ключалката и после той ще е там, в хола, той ще е там за цял живот. На какво ще прилича? Ще има ли дрехи, обувки, или ще ходи чисто гол, увит в шаячна роба като просяк? Мръсен ли ще е? Ще играе ли на криеница, на гоненица, на стражари и апаши?

Лисбет, която вече не издържаше, излезе от стаята и тръгна на лов за новини. Върна се, без да е научила нищо. И Лиан не знаеше повече от нея. Трябваше да се чака. Баща им бе отишъл да го посрещне, не беше близо, може да имаше задръстване.

Ще дойде. Всеки момент. Дали е висок, по-висок от Антонен, или напротив, кльощав и дребен? Обича ли спанак, кървавица? Има ли белези по тялото си, по лицето? Сак ли ще носи, или куфар, или бохча, закачена на прът, като в приказките на Андерсен?

Малко знаеха за него. Казваше се Жан-Марк, беше на седем години, майка му го биела и социалните й го взели. Казваше се Жан-Марк и трябваше да се държат мило с него. Беше дете мъченик. Думата се завъртя сред братята в нощните часове, мъченик като Исус Христос, мъченик като Оливър Туист, мъченик като свети Стефан, свети Лаврентий и свети Павел. Жан-Марк ще живее в техния дом, ще спи в леглото на Антонен, чиито дрехи сигурно ще носи, ще ходи на църква и на училище, ще се качва в колата, когато отива във ваканция, ще бъде техен брат. Когато тази дума й дойде наум, Люсил се ядоса и усети как сърцето й забива по-бързо. В този момент се позвъни на вратата.

Момичетата хукнаха да посрещнат баща си. Люсил видя лицето на Жорж, опънатите му, изморени черти, пътят трябва да е бил дълъг. За секунда, само за секунда на Люсил й се стори, че баща й изпитва съмнения. Ами ако Жорж вече съжалява, че е взел момчето? Ако баща й, който още преди седмици ги бе предупредил за пристигането му и настояваше да го посрещнат все едно че им е роднина, ако Жорж вече не го иска?

Жан-Марк стоеше зад Жорж, скрит зад голямото тяло, подир, което колебливо пристъпваше. Жорж го хвана и го подкани да се покаже. Люсил хвърли бърз поглед на Жан-Марк, от горе на долу и от долу на горе, после се опита да срещне погледа му. Лицето на момчето беше бледо, изключително бледо, имаше черни коси, много къс износен пуловер и трепереше. Очите му бяха приковани в земята, тялото му бе свито, сякаш очакваше удар. Една по една Лисбет, Люсил и Жюстин се приближиха към него, за да го целунат. Бартелеми и Мило излязоха от стаята си, и двамата с неуверени изражения на лицата, и се втренчиха в детето. Мило не можа да се въздържи да не му се усмихне. Жан-Марк бе висок колкото него.

Сакът му изглеждаше почти празен и Мило помисли, че може да му даде някои от своите неща, например оловните войници, от които имаше два комплекта, или тестето карти, с които вече не си играеше. Мило изпитваше желание да хване Жан-Марк за ръка и да го поведе със себе си, но се отказа, когато видя враждебния вид на Бартелеми.

И Люсил като другите не можеше да откъсне поглед от момчето. Търсеше по лицето му следи от удари, гноясали рани, пресни белези. Жан-Марк нямаше чак вид на мъченик. А и не носеше нито гипс, нито превръзки, нито патерици, не куцаше, не му течеше кръв от носа. Ами ако беше някакъв самозванец? Бандит като онези, които се срещат в книгите и покрай селските пътища, с мрачна и изцапана с пръст физиономия, бандит, който се приютява у семействата, за да може по-добре да ги обере? Накрая детето вдигна поглед и очите му изумено се спряха на Люсил. Черни очи, разширени, веднага сведени към земята. Тогава Люсил забеляза мръсните нокти, голите бели петна на главата му, черните кръгове около очите, сякаш издълбани от сълзите. Почувства, че я обзема голяма тъга и че се разкъсва между желанието да изгони детето и порива да го прегърне.

Лиан попита Жан-Марк добре ли е пътувал, дали е уморен, дали е гладен. От устата му не излезе нито звук и той с огромно усилие едва успя да поклати глава. Жорж предложи на Лисбет да го разведе из апартамента. Лисбет подкани Жан-Марк да я последва, започна от синята стая на момчетата, като останалите деца тръгнаха след тях, ръгайки се с лакът, чуха се смехове, после шушукания, Жан-Марк носеше къси чорапи със странен цвят. Бартелеми остана най-отзад. Наблюдаваше отдалеч момчето и не виждаше в него нищо, ама нищо, което да издържи сравнението. Жан-Марк беше дребен, кестеняв и с малко късмет можеше да се окаже ням. Как баща им бе могъл да повярва, че ще замести Антонен с подобен селяндур, да, самият Жорж оплюваше селяндурите от целия свят, нима без да знае бе въвел един в собствения си дом? Бартелеми усети да се надига в гърдите му остра болка, сякаш бе погълнал чуждо тяло, покрито с пръст камъче или парче стъкло. Никога нямаше да заобича Жан-Марк, нито дори да се сприятели с него, нито да излезе на улицата с него, още по-малко да играе с него в парка или на плажа, никога нямаше да сподели с него своя тайна, нито да сключи таен договор. Колкото и да го гледа с вида си на бито куче и с тънките си ръце, той няма да отстъпи. Брат му беше мъртъв, а брат му беше незаменим.