Делфин дьо Виган
Силна е нощта (48)

По време на последния си престой в „Сент Ан“, под двойния товар на унищожените си мечти и на последиците от делира, който най-накрая бе отзвучал, Люсил каза на доктор Г., че е напълно изчерпана. Не искаше да се завръща към мълчанието, към пустотата на тяло, ампутирано от усещанията си, да вижда в огледалото лице без израз и без възраст. Ако можеше да избира, би предпочела да умре.

Доктор Г. чу почти угасналия глас на Люсил и коренно промени лечението. Люсил дълго се възхищаваше от ума и от културата на тази жена, съумяла да измери с такава точност големината на душевния й крах и да постави всичко под въпрос.

Доктор Г., която следеше състоянието й години наред и беше неин компетентен събеседник, на висотата на страховете и фантазиите й, я придружи стъпка по стъпка по пътя й към живота.

Така след десет години в блатото Люсил се завърна, завърна се от много далеч, загърбвайки сенчестите си часове. Люсил, която не можеше да се изкатери по въжето, успя да се издигне от дълбините, без някой да разбере как точно го направи, с какъв порив, с каква енергия, с какъв върховен инстинкт за оцеляване.

Това беше битка, бе дълго и постепенно изкачване към светлината, това беше истински подвиг, забележителен урок по живот, беше възраждане.

Като излезе от болницата, Люсил се върна в малкия си апартамент на улица „Антрепреньор“ (Жюстин бе успяла да убеди собственичката да не взема под внимание уведомлението й, че напуска). Манон, която вече беше пълнолетна, живя с нея през първите няколко месеца.

Не знам при какви обстоятелства Люсил си намери работа като асистентка в комуникационна агенция. Беше в период на възстановяване, отначало се съсредоточи върху основното — думите, всекидневните жестове, метрото, микрокомпютъра, колегите, с които трябваше да установи минимален контакт. Виждаше се с доктор Г. Веднъж седмично, можеше да й се обади винаги когато изпитва необходимост.

После Люсил постепенно разшири периметъра си на действие.

Пристрасти се към отглеждането на цветя, присаждаше, поливаше, наблюдаваше пъпките, нареди до прозорците пищни растения с изобилни цветове.

Люсил си купи нови дрехи и отиде на фризьор.

Люсил започна да се вижда с приятели и да излиза с тях.

Люсил си купи червила, които прекарваше по устните си по няколко пъти на ден и които повече не излязоха от чантата й.

Люсил носеше обувки с високи токчета.

Люсил се разхождаше из Париж със или без нас.

Люсил пусна слънцето да влезе в стаята й.

Люсил тръгна на зъболекар.

Люсил се парфюмираше с „Мис Диор“.

Люсил разказваше истории, вицове, шегуваше се, говореше без много да му мисли.

Люсил се заливаше от смях.

Люсил отиде с Манон на гости на приятели в Дорсет.

Люсил присъства заедно с всички нас на зрелищния мъжки шпагат, който Лиан, облечена в зелено трико, изпълни на седемдесетия си рожден ден.

Люсил замина за Индия с една своя приятелка (пътуване, което я разстрои и едва не й докара нова криза).

Люсил отново прояви интерес към пресата и не устоя на чара на Йошка Шидлов (театрален критик в „Телерама“), на когото вероятно е написала едно-две писма.

Люсил замени старата си перална машина за нова с парите от тринайсетата си заплата.

Люсил прекара известно време у едно семейство в Санкт Петербург (пътуване, от което се завърна очарована).

Люсил завърза нови приятелства (Люсил открай време умееше да разпознава онези, които под различна форма и в различна степен притежаваха мъничко лудост, като нея).

Люсил се влюби в един аптекар от нейния квартал, когото неуспешно се опита да съблазни.

Люсил отново живя няколко месеца с Едгар, художника акварелист, когото и този път се опита да откаже от алкохола със същия неуспех, но към когото ще бъде до края на живота си дълбоко привързана.

Люсил на няколко пъти си имаше любовници.

Този път лечението на Люсил не издигна около нея непревземаемата крепост, в която толкова дълго бе затворена. Може да е било въпрос на литий и на молекули. Но отвъд химията ми се ще да вярвам, че нещо в нея беше възкръснало, беше се заздравило.