Делфин дьо Виган
Силна е нощта (41)

Люсил се бе оттеглила далеч от нас, далеч от всичко. Беше вече само фигурантка във филм, чийто сценарий всеки ден все повече й убягваше, стоеше на снимачната площадка, не чуваше, че й казват да отиде в центъра или напротив, да се дръпне встрани, не улавяше светлината, но не я беше грижа, търсеше си място, където да остане напълно незабелязана или да дреме с отворени очи, без при това да я смятат за отсъстваща или напуснала.

Франсоа Митеран нищо не можеше да направи по въпроса.

През 1982 година Люсил, която все още не си бе намерила работа, отвори с една приятелка на Жюстин някакво невероятно вехтошарско магазинче на улица „Франсис дьо Пресансе“, на няколко крачки от кино „Антрепо“. В едно малко помещение без определен облик двете събраха дребни украшения, лампи, кутии, кани, различни предмети и малко козметика, всичко това струпано как да е и без никаква връзка едно с друго. Всеки даваше каквото има, изпразнихме шкафовете, мазетата и таваните, за да съставим някакъв минимален запас от стоки. Почти празният магазин беше отворен всеки ден без неделя. Люсил и Ноеми се редуваха в очакване спокойствието им да бъде нарушено от посещението на клиент. Понякога някой минувач, воден от любопитството на откривател, буташе вратата на този нечуван „Бутик изненада“. Недалеч оттам Жюстин бе отворила няколко месеца по-рано „Увеселителното корабче“, бар ресторант, чийто специалитет, приготвян от самата Жюстин, не след дълго вече правеше истински фурор. Люсил скучаеше в магазина си, приемаше посещенията на кварталните любители на изненадите, продължаваше да води своето забавено, неуверено съществуване, което се срещаше с нашето два пъти месечно.

През уикендите Люсил пълнеше хладилника с продуктите, които обичахме, даваше ни малко пари да отидем на кино или да си купим вафли. Люсил ни гледаше как живеем, говорим и се смеем с приятелките си, Люсил слушаше разсеяно незначителните ни истории, Люсил ни чуваше да телефонираме, да си определяме срещи, да организираме излизания, Люсил ни гледаше как довършваме упражненията си по математика, домашните си по френски, не искаше нищо, не изискваше нищо, Люсил не ни съдеше, въздържаше се от всякакъв коментар за детските ни или юношески мании, наблюдаваше ни от разстояние.

Бяхме живи същества, тя го усещаше, животът в нас бе устоял.

През уикендите цялата й личност бе мобилизирана, за да бъде на висота.

Понякога проблясък в очите, мимолетна гримаса, усмивка ни напомняха каква жена е била.

На Коледа, на Великден, за моста на Възнесение, Петдесетница или Вси светии все така ходехме в Пиермон, където семейството ни се събираше в пълен състав — чичовци, лели, братя, сестри, братовчеди и братовчедки, към които винаги се добавяше някой(-оя) пребледнял(а) приятел(ка) с нисък хемоглобин.

Лиан и Жорж никога не изгубиха вкуса си към многолюдните трапези. След като имаше за петнайсет, имаше и за двайсет.

С Люсил взимахме влака до гарата в Ларош-Мижен, където Лиан ни качваше на старото си рено 4, което щеше, както и предишните, да изцеди докрай. Аз се качвах отпред, Люсил се страхуваше в кола. По-разумно бе да си вдигна краката — подът бе продънен и пътят препускаше под стъпалата ми.

В синята баня в Пиермон наблюдавах Лиан и неизменния ритуал на излизането й изпод душа, фрикциите с ръкавицата от конски косъм, дебелия пласт крем „Нивеа“, който нанасяше върху кожата си, първия сутиен, втория сутиен, първите гащи, вторите гащи, корсета, бодито, късия комбинезон, дългия комбинезон върху него (не преувеличавам), кучешки студ е в тази къща, принцесо моя. На етажерката, в пластмасова чаша се кипреха седемте й четки за зъби. Лиан имаше по една четка за всеки ден от седмицата: синя за понеделник, червена за вторник, жълта за сряда, редуваха се с неизменна точност. Лиан смяташе, че четките за зъби имат право на почивка. Шест дни между две употреби им позволяваше истински да загладят косъма и им осигуряваше продължителността на живота, която заслужаваха. (Използвам случая да спомена друга нейна мания, която по същия начин ме омайваше — системата от щипки, изобретена от Лиан и прикрепена към дюшека й, с които тя поддържаше чаршафа си идеално опънат. Ластиците в краищата му, предвидени за тази цел, не бяха достатъчни. Лиан не понасяше гънките.)

В банята в Пиермон, благодарение на отраженията в тоалетния шкаф и в огромното стенно огледало, можехме да се огледаме и в гръб. Прекарвах там известно време, според възрастта си, да си гледам косата или формата на задните части.

В синята баня в Пиермон, след безкрайна партия Trivial Pursuit^[1], ние на малки групи правехме вечерния си тоалет. Люсил отдавна си беше легнала и аз споделях тези интимни моменти с Виолет, Жюстин или Лисбет. Разменяхме си козметични препарати, коментирахме марките, говорехме компетентно за шампоан тоалетно мляко-сапун-бадемов крем-хидратиращ крем-розова вода, олала-как-хубаво-мирише.

В банята в Пиермон, също като в жълтата кухня, говорехме за несподелена любов, за ухажори, за отминаващото време (и отминаващата скръб), за разходката, която утре сигурно ще си направим покрай канала, за настроението на Жорж, който ставаше все по-труден, за новия модел вълнена пижама, ушита или изплетена от Лиан, за рождените дни и бъдещите ваканции, за пресните яйца, който трябваше да вземем от стопанството, за бутчето, което трябваше да извадим от фризера утре рано сутринта.

В синята баня в Пиермон през една зимна вечер Виолет ме запозна най-сериозно със собствения си възглед за запазването на четката за зъби. За разлика от майка си Виолет нито проповядваше, нито практикуваше диверсификацията на инструмента. Напротив, тя пледираше в полза на употребата на един-единствен екземпляр, но от високо качество. Според нея запазването на косъма преминаваше преди всичко през внимателно и педантично изсушаване, за предпочитане с тоалетна кърпа, поддържана с омекотител.

В синята баня в Пиермон поради нашата многочисленост поставяхме несесера си, където намерехме място, в края на някоя етажерка или направо на пода. Каквото и да се случеше, знаехме, че няма да го намерим на същото място и не беше невъзможно напълно да изчезне. Защото синята баня в Пиермон беше преди всичко територия на Том, най-малкия брат на Люсил, чиито ритуали бяха незаобиколими. Том вземаше душ по няколко пъти на ден, в строго определени часове, обявени на лист, окачен на вратата откъм площадката на стълбището. Том се бе пристрастил към козметичните препарати — лосионите за след бръснене, сапуните и душ геловете, които непрекъснато се появяваха на пазара и заедно с многобройните парфюми обещаваха мъжественост. Том организираше територията си както смяташе за добре. Нека си го кажем: и дума не можеше да става да му се месим.

Том знаеше да чете и пише, да брои, да събира, да разказва вицове, знаеше наизуст надписите на който и да е американски сериал, както и на предаването „Тази вечер в театъра“. Том обичаше инспектор Коломбо, Мишел Сарду, Рик Оше и беше на върха на щастието, когато идваха братята и сестрите му. Подреждаше стаята си усърдно, следеше футболните мачове на Първа лига, поддържаше страстно цветовете на „Оксер“, по време на шампионата записваше на бели листа резултатите на всеки отбор. По същия начин отбелязваше най-различни информации на картончета, които след това подреждаше в картонени папки. Макар и умствено недоразвит, Том минаваше в очите на семейството за нещо като интелектуалец, чието чувство за хумор, способността да имитира и асоциациите, които правеше, не спираха да ни изумяват.

Жорж бе прекарал часове с него, бе го придружавал във всички етапи на развитието му, беше се борил, за да го изпрати на училище.

Жорж бе направил от Том това забавно момче, нито един неврон на което не бе останал неразработен. Мисля, че Том е най-голямото постижение на баща си.

В Пиермон храненето представляваше едновременно главно занимание и главна тема за разговор — какво сме яли вчера, какво ще ядем утре, какво ще ядем някой друг път и по каква рецепта. А и прекарвахме деня в кухнята, където планирахме, приготвяхме, разтребвахме, пълнехме и изпразвахме миялната машина, правехме сладкиши, торти, сосове, кремове, ордьоври, възторгвахме се от тринайсетте или петнайсетте ухания на домашния сладолед, произвеждан от Лиан, спирахме, за да пием чай, кафе, аперитив, отвара, месехме, бъркахме, оставяхме да къкри, споменавахме един или друг, говорехме за учене, болести, сватби, раждания, разводи, уволнявания, оповестявахме истини с категоричен тон, поправяхме се, противоречахме си, бутахме се с лакът, бунтувахме се срещу начина на приготвяне на баничките с морски дарове.

В Пиермон тонът винаги се повишаваше, вратите се тряскаха и тъкмо да се сбием, звънчето във формата на ябълка ни известяваше, че е време да извадим огретена от фурната.

Седнала на табуретка до нас, Люсил отстояваше правото си да бъде говорно и кулинарно изключение, нямаше мнение за нищо, понякога се съгласяваше да обели няколко картофа.

Бих искала да мога да опиша тази къща, която толкова обичах, да опиша десетките снимки, които сме си правили на всички възрасти и по всяко време и безредно сме залепили направо на стената на стълбището, да опиша плаката на Том, застанал до Патрис Мартен, който е вдигнал току-що получената шампионска купа по водни ски „Хандиспорт“, постера на Лиан на моноски на седемдесет и пет годишна възраст с водната струя, приветстваща слалома й, колекцията й от книги на Барбара Картланд^[2], запазена за многобройните й безсънни нощи, колекцията от звънци на Жорж, подредена в антрето, огромната сбирка от кухненски уреди на баба ми, която притежаваше и пазеше всичко изобретено в областта на домакинските роботи през последните петдесет години.

Бих искала да мога да опиша тази отвсякъде отворена къща в непрекъснат ремонт, подобна на стара раздразнителна и уморена дама, която никоя от честите и многобройни акции на боядисване, ремонтиране, обновяване, пренареждане, понякога ангажиращи цялото семейство, никога не можа да задоволи. Такава, каквато си я спомням, с изронената си мазилка и паяжините, къщата в Пиермон си остана една великолепна руина, замесена от ревматизми и пронизвана от течения, руина, в която редовно се забиваха камиони. Защото главната особеност на тази постройка бе местоположението й на завоя на националния път, който бе важна пътна ос. Няколко пъти се случваше посред нощ някой уморен или невнимателен шофьор, изненадан от завоя във формата на Т, да влезе в къщата през голямата порта с писък на спирачки. По-късно кметството постави пред входа ни бетонени корита.

В Пиермон, когато бяхме малки, спяхме с братовчедите си в стаята с четирите легла, в която имаше поне шест и се побираха осем в дните, когато имаше много гости. При преминаването на тежкотоварните камиони стъклата се разтреперваха и шумно вибрираха, а ослепителната светлина на фаровете минаваше през хоризонталните летви на капаците и танцуваше по тавана.