Делфин дьо Виган
Силна е нощта (39)

Социалната анкета се проведе през месеците след излизането й от клиниката. Няколко пъти ни срещаха с психолози и психиатри, правехме тестове, отговаряхме на въпроси, рисувахме на бели листа семейства и къщи, оцветявахме ги с цветни флумастери.

Изслушаха и Люсил, Габриел и жена му, Мари-Ан, както и някои други наши роднини.

След края на анкетата в медико-психологическото заключение се препоръчваше децата да бъдат дадени на Габриел, а Люсил да има право да ги посещава и приема.

В същото време уволниха Люсил от работа и й забраниха да издава чекове. На трийсет и три години бе изгубила кажи-речи всичко, заради което живееше.

В продължение на няколко месеца продължи да плаща наема за апартамента на улица „Фобур Монмартр“, станал твърде голям за нея, с надеждата, че ще се върнем. Регистрира се като безработна, започна усилено да взима уроци по английски, вслушваше се в някакво далечно ехо, което едва достигаше до нея.

В продължение на няколко години Люсил живя в химическа усмирителна риза.

Погледът й беше втренчен, замъглен, сякаш покрит с тинеста плака, зад която можеха да се отгатнат хапчетата, взимани в определени часове, капките, разтворени в чаша с вода, гладкото и безцветно време. Беше поглед, който не можеш да уловиш, отправен към пода или към точка, разположена малко по-нагоре, под линията на хоризонта.

Понякога, без да си дава сметка, стоеше с отворена уста или неприкрито се прозяваше. Ръцете й трепереха от лекарствата, единият й крак също се тресеше, когато беше седнала — още по-видимо отсечено движение, което не можеше да овладее. Люсил приличаше на всички хора, които взимат невролептици в големи дози, и техният поглед е такъв, и те стоят по същия начин, жестовете им са също толкова механични. Далеч са, на завет от света, нищо като че ли не може да ги достигне, емоциите им са сдържани, регулирани, под контрол.

Беше ми непоносимо да виждам Люсил такава. Няма думи, с които да предам бунта и мъката, понякога просто желанието да я разтърся, за да изтръгна нещо от нея, смях, ридание, кратък вик.

Люсил ще излезе от това състояние на летаргия няколко години по-късно само за да изпадне отново в делир. Междувременно се опитваше да оцелее, да запълни станалото толкова празно време.

Виолет й се обаждаше по телефона, караше я да излиза, водеше я на кино, където Люсил почти всеки път заспиваше.

Неделите, в които не бяхме при нея, Люсил се виждаше с приятели в близкия басейн. И там като навсякъде трябваше някой да я държи над водата.

Всяка втора събота взимахме влака, за да отидем при нея, тя ни чакаше на гара „Монпарнас“, заедно отивахме с метрото до станция „Улица Монмартр“, чието име днес е изчезнало и заради чиито безкрайни стълби краката ни окончателно се подкосяваха. И все пак постепенно връзката ни се изграждаше отново, колеблива, крехка.

Люсил искаше да й разказваме за новия си живот, за малкото ни братче, за училището, гимназията, приятелките, съседките, коня, кучетата, училищния стол, но всъщност ние нищо не разказвахме, нито в писмата си, нито в разговор. Нищо не можеше да се разкаже.

През тези уикенди Люсил канеше приятелките ни от детството, обгрижваше ни, по свой начин се опитваше да ни направи нещата по-леки.

Спомнях си отдавна забравени неща, скитах с приятелките си по големите булеварди, ходех на кино.

Мисля, че по това време измислих заедно с тях играта „Метр Капело“^[1], пародия на телевизионното предаване, която записвахме на магнетофон. Смеехме са като луди.

Люсил вече не четеше, не ходеше на изложби, което толкова обичаше да прави преди, когато не бяхме с нея, лежеше в леглото си в продължение на часове, загледана в една точка. Лекуваше я един психиатър, който й предписваше лекарства, и един психотерапевт, когото виждаше два пъти седмично и който се сблъскваше с мълчанието й. Люсил нямаше какво да каже.

Бореше се със себе си, за да ни покаже най-малко повреденото си лице, най-малко умореното, бореше се, за да остане жива. Заради нас ставаше, обличаше се, гримираше се. За нас излизаше да купува пасти в неделя на обед.

Всеки жест й струваше скъпо, нямаше как да не забележим.

Няколко месеца наред бе търсила работа като секретарка и два-три пъти отговаряла на обяви с треперливия си почерк. Налагаше се да признае — бе неспособна да премине успешно през интервю.

Когато вече нямаше пари, за да запази апартамента на улица „Фобур Монмартр“, Люсил се премести, с гаранцията на някои свои близки, в малко двустайно жилище с врата към двора, на улица „Антрепреньор“ в 15-и район.

Следващата пролет кипежът на президентските избори от 1981 година като че ли извади Люсил от мълчанието й. За първи път от много време сякаш нещо я засягаше, нещо вън от нея и вън от нас. От няколкото ни разговора заключих, че Франсоа Митеран очевидно е човекът на бъдещето — нашият спасител. Франсоа Митеран олицетворяваше обновлението, новото начало, толкова скъпоценната за Люсил дума, надеждата й, осезаемото доказателство, че е все още с нас. Спокойна сила^[2], ето от кое имахме нужда, за да рухнат стените на мълчанието и самотата.

Тъкмо бях навършила петнайсет години и се опълчвах срещу Габриел по единствения възможен начин. Исках да говоря за смъртното наказание, исках да говоря за социалния детерминизъм, исках да говоря за развиващите се страни, исках да разоблича тесногръдите провинциални нотабили, усилвах до макс звука на грамофона, за да слушам моите си плочи, сред които голямо място заемаше певецът Рено^[3], а той повтаряше: „Общество, общество, няма да ти се дам“. Край на мечтите за удобство и конформизъм, за спокоен буржоазен живот, дебели мокети и образцов интериор — бях станала бунтарка.

На 10 май 1981 година, във влака, който ни връщаше от един трескав уикенд, прекаран с Люсил (бяхме я придружили чак до стаичката за гласуване), няколко минути след двайсет часа един контрольор триумфално обиколи вагоните, за да обяви победата на левицата. Половината пътници ръкопляскаха, докато другата половина прие новината в унило мълчание. Мобилни телефони още не съществуваха, изпивахме думите на пратеника, той беше сигурен, да, току-що го бе узнал по радиостанцията, която свързваше машиниста с централата, сигурно беше, абсолютно сигурно, получавахме около 52%. Между гарите „Версай“ и „Дрьо“, докато влакът пресичаше полето, ми се струваше, че сме спасени. Франсоа Митеран беше президент на Републиката.

Като слязохме от влака, имахме чувството, че стъпваме върху нова земя. В припадащата нощ пред краката ни се бе разкрил сияен път, чиито завоевания, меандри и грапавини още не познавахме. Габриел ни посрещна на гарата, беше напрегнат, както всеки път, когато се прибирахме от Париж, напрегнат, защото Франсоа Митеран бе победил.

Вечерта заспах с мисъл за майка ми, представях си я на площада на Бастилията, където всъщност знаех, че е неспособна да отиде, представях си я сред ликуващата тълпа, която нарастваше все повече, Люсил танцуваше, въртеше полата си на цветя, Люсил беше щастлива.

Няколко месеца по-късно непрекъснато си пусках песента на Барбара, посветена на този ден и на надеждата, която се бе пробудила.

Виж, нещо се е променило и въздухът сякаш по-лек е.

Неописуемо е.

Виж, под това разкъсано небе слънцето всичко огрява.

Неописуемо е.

Един мъж с роза в ръка проправи пътя към новото утре…

За да си говорим, за да се обичаме, за да се докосваме,

за да започнем всичко отначало.