Делфин дьо Виган
Силна е нощта (11)

Преди известно време човекът, когото обичам и чиято любов понякога се сблъсква с отсъствията ми, се обезпокои, когато започнах тази книга. Поне аз така изтълкувах въпроса, който ми зададе предпазливо: имам ли нужда да пиша това! На което без колебание отговорих, че не. Имах нужда да пиша. Но не можех да пиша нищо друго, нищо друго, освен това. Страхотен нюанс!

Винаги е било така с моите книги — те сами ми се налагаха по неясни причини, които откривам дълго след като текстът е завършен. На тези, които се бояха от опасностите на подобно начинание, предприето толкова скоро след смъртта на майка ми, отговарях уверено, че не, няма нищо страшно, ама как, какво толкова. Днес знам — а още не съм преполовила огромната работа, в която съм се впрегнала (за малко да напиша: огромния лайнарник, в който съм се натикала) — колко бях надценила силите си. Днес знам в какво особено напрегнато състояние ме хвърля това писане, колко ме обърква, разстройва, изтощава, с една дума, колко ми коства, във физическия смисъл на термина. Несъмнено имах желание да изразя почитта си към Люсил, да й подаря хартиен ковчег — защото измежду всички те, струва ми се, са най-хубавите — и съдба на литературна героиня. Но днес знам, че чрез писането търся корените на страданието й, сякаш съществува точен момент, в който ядрото на личността й е било накърнено окончателно и непоправимо, макар да съм наясно, че подобно изследване, освен че е трудно, е и напразно. През тази призма разпитвах братята и сестрите й, като болката на някои от тях бе не по-малко очевидна от нейната, разпитвах ги с една и съща решителност, жадна за подробности, устремена към нещо като обективна причина, която ми се изплъзваше, щом сметнех, че съм я приближила. Разпитвах ги, без никога да им задам въпроса, на който те всъщност отговориха: било ли е вече там страданието?

Във файла, на който записах всички водени разговори, улица „Мобьож“ фигурира като пълноценна тема. Лиан и Жорж са се нанесли там през 1950 година (след като са живели в апартаментче на улица „Прел“, за което никой от братята и сестрите на майка ми не пази спомен) и са се изнесли през 1960-та. Така че Люсил е живяла там между четири и четиринайсетгодишната си възраст. Както става при много семейства, времената се свеждат до местата, където са изживени. Така улица „Мобьож“ обхваща едновременно началото на първата рекламна агенция, създадена от Жорж, ликвидацията й, раждането на Жюстин, създаването на втора агенция, смъртта на Антонен, раждането на Виолет и пристигането на Жан-Марк.

И до днес улица „Мобьож“ е запазила своята митология: предаността на Лисбет, лудориите на Бартелеми по корниза на втория етаж, успеха на снимките на Люсил, шумните пристъпи на гняв на Жюстин, образцовия апетит на Виолет, шимулца на госпожа Шивачка, неделните излети, неизменната усмивка на Лиан.

Зад митологията се крие смъртта на едно дете и появата на друго — парче от пъзела, което се опитвахме да наместим насила, ще ми каже Виолет по време на разговорите ни. В бележките, написани от Люсил за детството й по повод идването на Жан-Марк, които намерих на дъното на един кашон, прочетох следната фраза: Така ми се стори да разбирам, въпреки обясненията и отричането, че сме взаимозаменяеми. Впоследствие никога не можах да се убедя в противното, нито в любовните отношения, нито в приятелствата.

Зад митологията се крие огромната умора на Лиан, неспособността й да се занимава с Жюстин след смъртта на Антонен, крият се онази форма на неразличимост, присъща на многодетните семейства, отношенията на лоялност, на вражда, на съучастничество, които тайно се създават между децата, думите им, фантазмите им, невидимата им комуникация, незабелязвана от родителите.

Зад митологията се крие Мило, за когото не разказват много, освен че е като тихата вода, гладка и привидно спокойна. И Бартелеми, приет в болницата „Некер“ за психиатрично наблюдение по причини, за които не е съвсем сигурен днес, вероятно защото е бил изключително буен и до късно се е напишквал в леглото. Две години след смъртта на Антонен Лиан го завежда в детската болница. Щом го настанява в малката бяла стая, тя отива да купи списания и не се връща. Той прекарва там няколко дни в абсолютно отчаяние, убеден, че е изоставен от родителите си, преди те да дойдат да го вземат по настояване на приятелка на семейството, отишла да го види и останала ужасена от състоянието му.

Мари-Ноел е била сътрудничка на Жорж в продължение на двайсет години и една от най-близките приятелки на семейството. Свързана както с всекидневието му, така и със светския му живот, тя е била привилегирован свидетел на неговата жизненост, но и на драмите и отчаянието му. Именно тя отишла да доведе Бартелеми в Ардеш след смъртта на Антонен, тя взела в дома си за известно време Жюстин, когато Лиан не можела да се грижи за детето, нея Лиан извикала в деня, когато открила Жан-Марк мъртъв в стаята му. Тя, както и много други, ще ми каже за Люсил: „Беше загадъчно дете, пълна мистерия“.

Така че, следвайки съветите на братята и сестрите на Люсил, аз прекарах дълъг следобед в разговор с Мари-Ноел. Днес тя е възрастна дама на повече от осемдесет години. Не съм сигурна, че думата възрастна й подхожда, толкова размирен е духът й, и нещо ми подсказва, че точно това е привлякло Жорж веднага щом се е запознал с нея, тази мека ирония, която прозира зад думите й, изражението й на човек, който е наясно с нещата, който знае точно за какво става дума. По-късно Мари-Ноел ми изпрати някои уточнения по имейла, както и датите, за които я бях питала. Още по-късно отново изслушах, за да ги запиша, няколкото часа спомени, които бе споделила с мен. При споменаването на улица „Мобьож“ Мари-Ноел отново се вълнува и когато ми разказва за първата си среща с баба ми, става ясно, че образът в спомена й е непокътнат — Лиан, по онова време бременна с Жюстин, навлякла ужасен пеньоар от пиренейска вълна, й отваря вратата с русата си грива и вечния корем, а в апартамента вони на пикня, която сякаш никой не забелязва (почти всички братя и сестри на Люсил се напикавали до късно в леглото). Мари-Ноел е дошла, за да се срещне с Жорж, дядо ми, журналист в „Радио-Синема“ — списание, което след няколко години ще се нарича „Телерама“. Научила е от приятел, че Жорж смята да основе рекламна агенция.

В безредието на килера, който им служи за кабинет, Мари-Ноел и Жорж ще напишат първия устав на агенцията, преди да наемат подходящо помещение. Няколко месеца по-късно Жорж най-после осребрява първия чек — агенцията е изработила фирмени визитки за „Обувката на Нинон“, магазин, чиято клиентела се състои предимно от проститутките на „Пигал“. На излизане от сградата той завежда Мари-Ноел при италианеца в кварталния магазин за храна за вкъщи и похарчва половината сума, за да накупи храна за семейството за няколко дни. На гощавката, на която и тя е поканена, храната е погълната още същата вечер.

Както и някои други, Мари-Ноел си спомня за уикенда, прекаран от Лиан и Жорж в Лондон, и за посещението си при децата. Този уикенд е многократно споменаван от различни лица, но никога под формата на упрек към баба ми и дядо ми, във всеки случай не и открито. Как са могли Лиан и Жорж, преди няколко месеца загубили дете при нещастен случай, да заминат и да оставят без надзор толкова малки деца? Що за безгрижие или безотговорност стои в основата на това пътуване? Историята ме смайва. Разбира се, аз я разглеждам през призмата на времето, в което живея. Разбира се, днес имам доста бегла представа за Париж от петдесетте години и за зрелостта на единайсетгодишно дете, най-голямото от седемте братя и сестри. Разглеждам фактите от моята позиция, водена от страха, с който непрекъснато се боря, страха да не стане нещо с децата ми (който е по-голям от нормалния, признавам, и който не може да е без връзка с историята на семейството ми).

Виждам в това заминаване не толкова непоследователност, колкото форма на бягство в бъдещето, колкото доказателство за ненарушимото — и сляпо — доверие, което Лиан и Жорж все още имат в онзи момент, доверие в живота, в двойката, която образуват, в семейството, което градят.