Делфин дьо Виган
Силна е нощта (5)

Спрях дотук. Мина седмица, после още една, без да добавя нито ред, нито дори дума към текста, който сякаш се бе сковал в някакъв временен статус и щеше завинаги да остане недописана чернова, неуспял опит. Всеки ден сядах пред компютъра, отварях файла, наречен „Нищо“, препрочитах го, премахвах едно-две изречения, премествах няколко запетайки и повече нищо, именно, абсолютно нищо. Не вървеше, не беше това, нямаше нищо общо с онова, което исках да е, което си представях, че ще е, липсваше ми поривът.

А бях все така обсебена от темата, продължавах да се будя нощем, както всеки път, когато започвах книга и когато в продължение на месеци непрекъснато пишех наум — под душа, в метрото, на улицата. Вече бях изпадала в това състояние — тогава в мисълта няма място за нищо друго. Но за първи път ми се случваше в момента, когато трябваше да запиша нещо или да го набера на компютъра, да не изпитвам нищо друго, освен огромна умора или неизмеримо обезсърчение.

Прередих работното си място, купих нов стол, палех свещи и благовония в стаята, излизах, вървях по улиците, препрочитах бележките си от последните месеци. Снимките на Люсил като дете си стояха там, на бюрото, до старите страници от списания и рекламите, както и до прословутата попивателна, раздавана в училищата.

За да имам чувството, че напредвам, реших отново да запиша разговорите, които бях водила, да ги запиша дума по дума, както се прави в занаята, който дълго бях упражнявала, за да се анализира съдържанието според обикновено предварително подготвена схема, към която се прибавят теми, спонтанно зачекнати от интервюираните. Прекарвах цели дни със слушалки на ушите, с възпалени очи, взрени в екрана, с безумната воля нищо да не пропусна, всичко да запиша.

Слушах интонацията на гласовете, щракането на запалки, издишването на цигарения дим, шумоленето на хартиените кърпички, които някой търси в чантата си, и на тези, в които някой шумно се секне, слушах мълчанията, изтърваните думи и думите, които натежават, без изреклият ги да го желае. Слушах Лисбет, Бартелеми, Жюстин, Виолет, братята и сестрите на майка ми, Манон, собствената ми сестра, и всички, с които се бях виждала през последните седмици и които ми се бяха доверили. Предложили ми бяха спомените си, разказа си, днешната си представа за историята им, разкрили се бяха, колкото им бе възможно, стигайки до поносимите граници. Сега чакаха, несъмнено се питаха какво ще направя с всичко това, каква форма ще му придам, какъв удар ще нанеса.

И внезапно задачата, която си бях поставила, ми се стори непреодолима.

В потока от думи и мълчания имаше една фраза на Бартелеми по повод смъртта на Антонен, фразата, която, казана днес от мъж на шейсет и пет години, ме бе разстроила:

— Ако бях там, нямаше да е мъртъв.

Имаше и други тук-там, сякаш подчертани с маркер, които изразяваха съжаление, страх, неразбиране, мъка, вина, гняв, понякога успокоение.

И думите на Жюстин, когато я изпращах до метрото в края на следобеда, който бе прекарала вкъщи да ми разказва за Люсил:

— Завърши романа си с положителна нотка, защото, нали разбираш, всички идваме оттам.

На една приятелка, с която обядвах по времето, когато приключвах с работата по записите и все още не можех да пиша, обяснявах: майка ми е мъртва, но аз работя с жив материал.

Бях описала смъртта на Антонен — смятана в семейната митология за учредителната драма (щеше да има и други). За тази цел трябваше да избера измежду представените ми версии онази, която ми изглеждаше най-правдоподобна, във всеки случай най-близка до разказваното от баба ми Лиан, седнала на табуретка в невероятната кухня с цвят на горчица, белязала детството ми и вече несъществуваща. В друга версия Лиан и Жорж, баба ми и дядо ми, са на почивка в Л. С децата, които оставят сами, докато обядват у съседите, на триста метра от тях. Антонен и Томи падат в кладенеца, викат ги, те тичат, но вече е късно. В трета версия, след като децата я повикват, баба ми скача в кладенеца с големия си корем, виждат я от време на време да се появява над водата, за да си поеме дъх. Според някои двете момчета подскачат върху дъските, докато накрая ги счупват, според други те спокойно си правят разни неща с глината, когато изгнилите и проядени дъски поддават под тежестта им. Според още една версия само Антонен пада, не и Томи.

Какво си бях въобразявала? Че мога да опиша детството на Люсил, опирайки се на обективен, всезнаещ и всемогъщ свидетел? Че ще ми е достатъчно да посегна към поверения ми материал и да си избера, да си направя покупката! С какво право?

Несъмнено се бях надявала, че от този странен материал ще изскочи някаква истина. Но истина не съществуваше. Имах само разпръснати парчета и самата им подредба представляваше вече фикция. Каквото и да напиша, ще е измислица. Как съм могла да си представям дори само за миг, че ще опиша живота на Люсил? Какво всъщност търсех — да се приближа до болката на майка ми, да проуча контурите й, тайните й гънки, хвърлената от нея сянка?

Болката на Люсил беше част от детството ни и по-късно от живота ни на зрели хора, болката на Люсил несъмнено ни е създала, сестра ми и мен. И все пак всеки опит за обяснение е обречен на неуспех. Така че ще трябва да се задоволя да привеждам откъси, фрагменти, хипотези.

Писането е безсилно. То позволява най-много да се зададат някои въпроси, да се разпита паметта.

През цялото си съществуване семейството на Люсил, значи нашето, е предизвиквало многобройни коментари и хипотези. Хората, които срещах по време на издирванията ми, говореха за очарование — често съм чувала тази дума в детството си. Семейството ми въплъщава най-шумната, най-зрелищната радост и заедно с това в него отеква неуморимото ехо на мъртвите и отзвукът на многобройни катастрофи. Днес знам също, че то онагледява, като много други семейства, унищожителната сила на словото — и на мълчанието.

Днес братята и сестрите на Люсил (тези, които са останали) са разпръснати по четирите краища на Франция. Лиан почина месец и половина преди майка ми и мога да кажа, без да сбъркам, че смъртта на Лиан, изгубила три деца, даде на Люсил зелената светлина, която тя очакваше, за да сложи край на собствения си живот. Всеки пази от събитията в семейната история свой собствен спомен. Тези спомени се различават един от друг, понякога си противоречат, те са разнолики отломки, чието събиране или имитиране не води до нищо.

Една сутрин станах и си казах, че трябва да пиша, дори ако е необходимо да се завържа за стола, и че ще продължа да търся отговора, дори ако съм сигурна, че никога няма да го намеря. Може би книгата ще е точно това и нищо повече — разказ за едно търсене, ще съдържа в себе си собственото си зараждане, повествователните си лутания, недовършените си опити. Но ще бъде и моето стремление към майка ми, колебливо и неосъществено докрай.