Делфин дьо Виган
Силна е нощта (38)

Люсил остана дванайсет дни в „Мезон Бланш“. Посетиха я Форест, някои от братята и сестрите й и приятелки от „Къщата на котките“^[1]. Няколко дни след като я приеха, й съобщиха за смъртта на Батист, сина на Барбара и Клод. Беше си теглил куршума. Ако онзи пакт наистина е бил сключен, Батист е бил страна в него. Той беше третият и последният от вълната на самоубийствата.

Люсил напусна „Мезон Бланш“, когато кризата й все още не бе отзвучала. Видяла психиатъра два пъти, веднъж на влизане и веднъж на излизане, а поради многото инжекции, които й били, се чувствала като замаяна и нямала оплаквания. Лисбет й спести повторното интерниране, като я прие в дома си, където се опитвала да й дава предписаните лекарства, които Люсил отказвала да взема. Ситуацията бързо станала невъзможна. За най-голяма радост на децата на Лисбет, Люсил не се подчинявала, правела глупости, прилагала всякакви хитрости, опитвайки се да избяга. Заставала на четири крака на мокета и пълзяла към вратата, щом сестра й си обърнела гърба, измисляла, за да излезе, най-невероятни срещи. Като я заключели, след годините мълчание произнасяла на висок глас всичко, което й минавало през главата.

Габриел бе завел дело, за да получи родителски права над нас.

Едва излязла от болницата и все така в пълен делир, Люсил се появила пред съдията, придружена от една приятелка. Едва стояла на краката си, плакала, смяла се с цяло гърло, играла си с думите и настоявала да й дадат цигара (а й били препоръчали да не пуши). Накрая съдията й предложил една камел.

И постановил да се проведе социална анкета.

Една събота Люсил ни се обади по телефона в Нормандия. Искаше да говори и с двете, задаваше ни по няколко пъти едни и същи въпроси, отново искаше да говори с едната, после с другата, питаше какво е при нас времето. Поиска от Манон да й разкаже на какво си играе, а мен накара да повторя думите й. Все още бе убедена, че съм Делфийският оракул. Разговорът продължи повече от час, това бе единственият контакт, който имахме с нея в продължение на няколко месеца.

Накрая Люсил успя да избяга от Лисбет и да отиде в Барселона, където живееше най-добрият приятел на Мило. Анри и Нурия я приели най-любезно, въпреки състоянието на свръхвъзбуда, в което се намирала. Развели я из града, придружавали я навсякъде. Люсил искала всичко да види, всичко да купи. За няколко дни събрала безброй предмети (автоматична писалка, Исус от рисуван гипс, колекция от дребни кактуси).

През това време Бартелеми, който работеше за притурката на „Либерасион“, пусна текста, написан от Батист няколко дни преди да отнеме живота си.

Люсил се прибра в Париж и пак заскита по улиците, раздавайки пари на минувачите. Близките й сметнаха, че отново трябва да бъде хоспитализирана. Лисбет и Мишел Б., приятел на Виолет, прекарали с нея цял един ден с надеждата да я заведат тихо и кротко в спешната помощ на болницата „Сент Антоан“. Люсил настоявала да спират в едно или друго кафене, танцувала по масите, пеела стари песни на Шейла, отлагала момента на постъпването. Когато стигнали, коментирала на висок глас физиката на лекаря, който я приел, и се разтревожила за душевното му здраве, когато забелязала, че е левак (тя също беше левачка). В линейката, която за пореден път я водела в „Мезон Бланш“, отново пяла с пълен глас и наредила на шофьора да кара по-бързо (обикновено тя се ужасяваше от возенето в кола).

Изминаха няколко дни преди Люсил да бъде прехвърлена в клиниката „Бел але“ близо до Орлеан, където прекара три или четири месеца. Лечението бе определено, Люсил се срещаше с лекари по няколко пъти на ден и продължи да бълнува, независимо от лекарствата.

В текста, който ще напише по-късно, Люсил си спомня за темите на фантазмите си: живописта, филокалията^[2], митологията (Афродита и Аполон), архитектурата на Виолет льо Дюк, „Много богатите часове на херцог Дьо Бери“^[3].

(Ето една фраза, прочетена в книгата на Жерар Гаруст, и произнесена от неговия лекар: „Човек има такива делири, каквато е културата му“.)

От „Бел але“ Люсил ни изпрати няколко писма, в които се опитваше да разкаже за живота си в клиниката, за заниманията си, за лекарите, които следяха състоянието й. Отговаряхме й с успокоителни писма, в които пишехме за училището, за заниманията си, за новите си приятели (Люсил пазеше всичките ни детски писма, след смъртта й ги намерихме в дома й).

След няколко седмици делирът най-накрая отшумя. Последван бе от срам, лепкав и виновен срам, който никога нямаше да я напусне.

Люсил отваряше очи за опустошения си живот. Беше на път да изгуби децата си, бе харчила пари, които не притежаваше, бе вършила и говорила каквото й дойде наум.

Всичко това се бе случило и не можеше да се поправи.

След няколко месеца, когато състоянието й изглеждаше стабилизирано, Люсил излезе от клиниката. Върна се в апартамента си на улица „Фобур Монмартр“ и отново тръгна на работа, изчаквайки да бъде задвижена процедурата по освобождаването й.

Малко преди лятото дойде моментът да я видим. Уикендът бе организиран дълго преди това, предвидено бе да не е сама, когато идва при нас. Габриел ни закара на гарата във Верньой сюр Авр. И тримата плачехме в колата.

Във влака за Париж се опитвахме да се подготвим за срещата. Бояхме се, не можехме да играем на нищо, нито на открий името на предмета, нито на студено и горещо, нито на нито да, нито не.

Като стигнахме на гара „Монпарнас“, тръгнахме заедно към изхода, повече уплашени, отколкото радостни.

Люсил стоеше там, в края на перона, в тълпата, дребен рус силует, увит в морскосиньо манто. Люсил стоеше там в компанията на Виолет и на своя приятелка, съвсем близо до нас, и изведнъж вече нямаше друго лице, освен нейното, бледо, отслабнало. Целуна ни без много ентусиазъм, не знаехме какво да правим с ръцете си и едва се държахме на краката си.

Тръгнахме към входа на метрото. Люсил хвана Манон за ръка, вървеше пред мен, гледах й гърба, изглеждаше тънка, крехка, пречупена. Обърна се към мен, усмихна ми се.

Люсил се бе превърнала в нещо мъничко и рохкаво, залепено, закърпено, всъщност непоправимо.

От всички образи на майка ми, които съм запомнила, този несъмнено е най-мъчителният.