Делфин дьо Виган
Силна е нощта (3)

Възможната смърт (или по-скоро съзнанието, че смъртта може да настъпи в кой да е момент) влезе в живота на Люсил през лятото на 1954 година, малко преди момиченцето да навърши осем години. От този момент насетне мисълта за смъртта щеше да е част от нея, пролука или по-скоро отпечатък, неизтриваем като дебело очертания кръгъл часовник, който щеше да татуира на китката си по-късно.

В края на юли Лиан и децата заминаха за Л., малко селце в Ардеш, където живееха родителите на Жорж. Няколко първи братовчеди се присъединиха към тях, само Бартелеми липсваше — беше толкова непослушен през седмиците преди ваканцията, че родителите му решиха да го изпратят в детска колония. Лиан беше бременна в седмия месец. Люсил съжаляваше, че най-големият й брат не е там, тъй като той открай време изпълваше пространството й с вечната си възбуда, със забавния си език и непредвидимите лудории. Бартелеми, мислеше тя, колкото и да беше досаден, я разнообразяваше.

В горещия август дните течаха приятни и изпълнени със събития, децата играеха в градината, къпеха се в Озон, правеха различни предмети с глината от реката. В голямата учителска къща насред селото Лиан си почиваше, като родителите на Жорж я отменяха. Самият Жорж бе останал да работи в Париж.

Един следобед, докато Люсил се упражняваше на пианото, от градината се разнесоха писъци. Не писъците от игрите и споровете, които тя вече дори не чуваше, не, а далеч по-пронизителни, писъци на ужас, каквито не познаваше. Люсил спря да свири с ръце, вдигнати над клавишите, заслуша се в думите, но не успя да ги разбере, макар че гласчето на Мило — или на някое друго дете? — достигна до нея съвършено отчетливо: „Паднаха, паднаха!“. Люсил усети сърцето си да бие в стомаха й, после в дланите на ръцете й, изчака още няколко секунди преди да се изправи. Нещо се бе случило, знаеше го, нещо непоправимо. После чу вопъла на Лиан и изхвърча от къщата. Завари децата скупчени около кладенеца, Жюстин вкопчена в полата на майка си, докато Лиан, наведена над черната дупка, през която не се виждаше дъното, крещеше името на сина си.

Разбра се, че Антонен и братовчед му Томи си играели върху дървените летви, които покриваха кладенеца и които внезапно поддали. Двете момчета паднали в кладенеца пред очите на другите деца. Томи веднага се показа на повърхността, различаваха силуета му, можеха да му говорят, водата беше ледена, но той се държеше. Антонен не се появи. Докато дойдат пожарникарите, родителите на Жорж едва успяваха да задържат Лиан, която искаше да скочи в кладенеца. След няколко минути Томи започна да плаче, гласът му странно отекваше в дупката, едновременно далечен и близък, Люсил си помисли, че може би отдолу го дебне чудовище или му ръфа краката, готово да го повлече към дълбините на нищото.

През цялото време Люсил стоеше на един метър от майка си и я гледаше как се бори със сила, каквато не бе виждала у нея. За първи път Люсил мълчаливо заповтаря молитвите си, всички, които знаеше, Отче наш и Молитвата към света Богородица, без да се колебае, без да бърка. Пожарникарите дойдоха с цялото си оборудване и изпратиха децата у съседите. Дълго търсиха тялото на Антонен, преди да го извадят. Кладенецът бе свързан с цистерна. Антонен бе починал от воден удар.

Жорж спешно пристигна от Париж. Облечен в бяло, Антонен лежеше в стаята на последния етаж и Лиан бе обяснила на децата, че е станал ангел. Отсега нататък щял да живее на небето, там горе, и да ги гледа.

По време на бдението само на най-големите позволиха да го видят. Докато траеха молитвите, Люсил галеше пълничките ръце на мъртвото дете, студени и меки отначало, вдървени след няколко часа, когато Люсил започна да се съмнява в скорошното му възкръсване. Гледаше гладкото му лице, опънатите покрай тялото ръце, полуотворената уста — все едно току-що е заспал и продължава да диша.

Погребаха го няколко дни по-късно. Лисбет и Люсил бяха облечени в еднакви рокли (изровиха нещо подходящо за случая от куфарите) и притиснати една до друга, имаха важния и подобаващ вид на най-големите деца в семейството. Когато спуснаха ковчега в гроба, двете застанаха до родителите си, прави като свещи, и дълго приемаха съболезнованията заедно с тях. Роднините и съседите преминаваха край тях в траурните си облекла, а Лисбет и Люсил спазваха ритуала — стоически понасяха ръцете, които стискаха техните или се полагаха на раменете им, прегръдките, сдържаните ридания, прошепнатите думи за утеха и кураж, от които долавяха само свистенето или съчувствения дъх десет пъти, двайсет пъти. Скоро вече чуваха само това, споглеждаха се при всяко ново шепнене и постепенно взеха да усещат, че ги обзема неудържим смях. Жорж ги изпрати настрани да се успокоят.

Антонен бе станал ангел и ги гледаше. Люсил си представяше телцето му, виснало във въздуха, със скръстени ръце, в безтегловност.

Още няколко дни бе вярвала, че ще се върне и че заедно ще пасат козите над село, ще отидат да видят новородените зайчета на госпожа Льотак, ще се разхождат покрай пресъхналата река да търсят глина.

В края на месеца една приятелка на семейството отиде да доведе Бартелеми. Когато се върна от колонията си, брат му беше мъртъв и погребан. Бартелеми плака три дни неутешимо. Плачеше шумно, до пълно изтощение.

Оттук нататък смъртта на Антонен ще бъде само подземна, сеизмична вълна, която ще продължи да се разлива в пълна тишина.