Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rien ne s’oppose à la nuit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Делфин дьо Виган

Заглавие: Силна е нощта

Преводач: Росица Ташева

Издател: Колибри

Година на издаване: 2013

ISBN: 9786191501571

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2099

История

  1. — Добавяне

Люсил прекара много дни в опити да събере необходимите документи за изчисляването на пенсията й. Няколко години беше работила на черно у производителя на кожени чанти, някои документи й се губеха. Фотокопията, разкарването, контактите с осигурителната каса й се сториха непреодолими.

 

 

Беше изтощена, боляха я ръцете, раменете, гърбът, всеки ден пиеше все по-силни лекарства заради болките, ръцете и краката й отново бяха започнали да треперят.

Лечението на рака бе приключило, оставаше болката, за която се предполагаше, че ще отшуми с времето. Люсил трябваше да ходи на контролен преглед през три месеца.

 

 

Разтревожена от треперенето, Люсил предположи, че може да има паркинсон. Поиска да си направи изследвания, резултатите се оказаха отрицателни.

 

 

Поднови разходките си из Париж, включи се като доброволка в асоциация по ограмотяване, записа се в програма за разкрасяване в болницата, предложена от производител на козметика. Задъхана, уморена, потисната, Люсил се опитваше да си измисли нов живот.

 

 

Една сряда на обед, когато бях на масата с децата ми, телефонът иззвъня.

— Майка ми умря — обяви Люсил с грубост, която отдавна бях идентифицирала като елемент от защитната й система.

След което Люсил, която не плачеше, заплака.

Искала веднага да замине за Пиермон, не успявала да си събере багажа, била толкова уморена, нямала сили.

 

 

Казах й, че ще дойда, обадих се на бащата на децата ми, за да го помоля да ги вземе, той прие и аз тръгнах. Заварих Люсил объркана и безпомощна.

 

 

Жюстин и Виолет бяха в Пиермон от няколко седмици, те придружиха Лиан до края й, позволиха й да умре в къщата си, каквото беше и нейното желание.

Люсил им телефонира пред мен, по протестите й разбрах, че я молят да дойде по-късно, на другия или на по-другия ден. Люсил затвори и отново рухна.

 

 

Отидох в кухнята и веднага се обадих на сестрите на майка ми, не си спомням коя от двете ми обясни, че щели да вземат Том от центъра му и да го заведат на ресторант, за да му съобщят новината. Това им усложнявало нещата, не бил сега моментът да идва и Люсил. Казах й: нямате право да вършите това.

 

 

Помогнах на Люсил да си събере багажа, тя имаше болки, задъхваше се, неспособна бе и на най-малката инициатива. Обадих се на справки да проверя кога тръгва влакът за Пиермон, после се обадих в Пиермон да съобщя кога пристига. Мисля, че взехме такси до Лионската гара. Беше твърде късно да купуваме билет, настаних Люсил и сака й във влака, потърсих пари да й дам, но се оказа, че нямам, излязох от вагона и я оставих — смъртнобледа и трепереща.

 

 

Опелото на Лиан беше в началото на декември, църквата беше ледена. Прочетох текста, който бях написала за баба ми, не бях единствената, текстовете се сливаха в единен порив на обич, отдаваха дължимото на нейната жизненост, на радостта й от живота, с едни и същи думи говореха за слънчевия спомен, за светлата и ярка следа, които оставаха след нея. Семейството, приятелите, съседите — всички бяха там.

Като се върнахме в къщата в Пиермон, Люсил едва се докосна до храната, приготвена от сестрите й, след което се скри в стаята на Том.

Спомням си, че след доста време осъзнах отсъствието й и се качих да я видя. Лежеше на леглото, беше изключително бледа, восъчнобледа, почти прозрачна. Сърдех й се, че не е с нас, че се изолира, че не споделя скръбта ни, разменихме няколко реплики, проявих раздразнителност, споменът за която ме преследва с месеци.

 

 

Не видях болката й, не видях потреса й, рязко затворих вратата след себе си.

 

 

Останах долу, в наситената с емоции и напрежение обстановка, каквато често настъпва след погребение, смях се, говорих, припомнях си, видях се с този-онзи, любувах се на снимките на децата или внуците им, ядох киш и кекс, пих вино.

Дълго след това ме преследваше мисълта, че не съм била, където трябва.