Делфин дьо Виган
Силна е нощта (50)

Такива, каквито си ги спомням днес, деветдесетте години станаха, струва ми се, свидетели на новата личност на Люсил, тази от времето след, личността, с която някои от приятелите й се запознаха, без да знаят през какво бе преминала, която беляза живота ни на зрели хора и която познаваха децата ни.

Нямам представа каква е връзката между тази личност и онази от преди. Не знам как да съчетая новите образи със съхранените от детството ми с техния пожълтял от времето ореол. С тях те като че ли нямат нищо общо.

Но това е без значение. Люсил бе навършила четирийсет, отново бе станала красива жена, която хващаше окото, жена, чийто поглед продължаваше да впечатлява. Отгатваше се, че е била още по-красива и че става въпрос не на възраст, а за някаква видима пукнатина. Всеки, който видеше Люсил за първи път, долавяше едновременно хубостта й и незаличимата следа от пропукване. Люсил сякаш вървеше по въже — грациозна, леко предизвикателна, без предпазна мрежа.

Люсил имаше прищевки, фобии, пристъпи на гняв, лоши настроения, обичаше да говори някакви странни неща, в които горе-долу вярваше, прескачаше от тема на тема, косеше се за нищо и никакво, ставаше хаплива, почти прекрачваше границите, играеше си с огъня. Люсил обичаше да плува срещу течението, да задава неудобни въпроси, знаеше, че е под наблюдение и понякога нарочно ни предизвикваше, забавляваше се да ни хвърля в паника и държеше на своята различност.

Люсил не обичаше тълпата, навалицата, големите трапези, избягваше светския живот и се оставяше да я опитомят на четири очи, в малка компания или пък по време на разходка, докато обикаляше улиците. Люсил беше дискретна относно чувствата си, на никого не говореше за най-личните си неща, с малцина споделяше мислите си. Представляваше странна смесица от болезнена стеснителност и желание за самоутвърждаване.

Трябваше да се научим да й имаме доверие, да не се боим от рецидив. Трябваше да се научим да се усмихваме на перченето й, на увлеченията й, на фантазиите й, да разбираме недоверието й, да уважаваме измишльотините й, без непременно да подозираме, че е тръгнала по наклонената плоскост или че изпада в криза. Люсил се учеше да флиртува със собствените си граници, да ги опознава по-добре, сама да разпознава кога я обзема тъга или, обратно, свръхвъзбуда и да посещава доктор Г. всеки път, когато се почувства застрашена.

През тези години Манон се изнесе от Люсил и живя на едно или друго място, търсейки собствения си маршрут и собствените си криволичения.

Аз започнах работа, срещнах бащата на децата ми, заживях с него, изградих се до него, обичах го страстно и бях неимоверно щастлива.

Манон и аз станахме зрели жени, подкрепяни от любовта на Люсил, узнали твърде рано, че животът може да рухне без предупреждение и че нищо около нас не е стабилно.

Люсил по свой начин следеше траекториите ни, канеше ни на вечеря, посещаваше ни по време на разходките си в края на седмицата. Люсил никога не е била от онези обсебващи майки, които ти се обаждат през ден и които трябва да държиш в течение на всяка подробност от живота си. С Манон, както и с мен, тя обичаше да пие по чаша и да се разхожда безцелно по улиците.

Когато ходехме в Пиермон с нея, през уикенда, за семеен празник или през отпуската, Люсил сякаш се намираше във враждебно обкръжение. В Пиермон Люсил се стягаше, заемаше най-отбранителната си поза или ставаше агресивна. Сред семейството си тя отново се превръщаше в същество вечно нащрек, с оголени нерви.

Люсил предпочиташе да се вижда с братята и сестрите си на четири очи, у тях или у нея, поддържаше с всеки отделни отношения, изпълнени с любов, благодарност и злоба. Люсил не беше лесна, налагаше собствения си ритъм и собствената си мнителност.

По едно време, в продължение на няколко седмици Люсил се безпокоеше за Лисбет, която, според някои приятелски източници, подготвяше самоубийството си. От няколко години по-голямата й сестра живееше на юг, децата й, после и децата на втория й съпруг, бяха напуснали дома си. В навечерието на петдесетте си години Лисбет бе заявила, че няма да върви по-нататък. Нямала желание да остарява. В навечерието на рождения си ден тя бе напуснала работа и уредила някои формалности. В семейството знаеха, че Лисбет е депримирана, намеренията й бяха ясни, телефонните обаждания се множаха. Вечерта преди рождения ден две нейни приятелки отидоха да я навестят и останаха при нея. На самия рожден ден изненадващото празненство, организирано от децата й, изтръгна от очите й потоци от сълзи. Приятелките й прекараха няколко дни с нея и Лисбет се отказа от намеренията си.

През следващото лято Люсил замина за няколко дни при сестра си и продължи да я навестява почти през всички следващи лета.

(По време на разговорите, които ще водя с нея за тази книга, Лисбет, която не се бои от предизвикателствата и притежава забележително чувство за хумор, ми каза по повод самоубийството на Люсил: „Тя пак ме изпревари, винаги е била с едно рамо напред“.)

В малкия си апартамент Люсил непрекъснато подреждаше и пренареждаше, рисуваше или садеше растения, накратко, развиваше дейност. Развиването на дейност е много употребяван израз в моето семейство. Не знам откъде е дошъл, но при нас означава да вършиш много работи, без да докарваш докрай нито една, или да се суетиш безцелно. Люсил развиваше дейност и това беше отлична новина — имаше достатъчно енергия, за да си позволи да я пилее.

В пиковите часове човек трябваше да види как Люсил се качва в метрото и безцеремонно заема единственото свободно място така, сякаш то й се полага по право или по силата на някакъв статут на оцеляла, известен само на нея.

Човек трябваше да види как Люсил върви по улиците, едновременно толкова енергично и толкова неуверено. С наведено напред тяло, притиснала чантата до хълбока си, устремена към целта си, тя цепеше тълпата като същински булдозер.

Човек трябваше да види как Люсил се придвижва с лактите напред на опашката пред някое кино или на касата в супера, как обезврежда с поглед всеки, който би имал намерението да я пререди или би имал нещастието, потънал в мислите си, да отнеме няколко сантиметра от нейната територия.

Човек трябваше да види удоволствието и покоя, изписани на лицето на Люсил, когато, легнала на тревата в някоя градинка или седнала на пейка, го излагаше на слънчевите лъчи.

Една събота по обед, когато имаше среща с приятелка на „Репюблик“, Люсил ми се обади да ми каже, че оставила на газовата печка тенджера с вода. Можех ли да се втурна към кухнята й, като си зарежа работата? Уморена от една изтощителна седмица, направо побеснях. Развиках се: „Как може да си толкова досадна, непрекъснато ми ходиш по нервите, да не би да си нямам друга работа!“ (подробно е описано в дневника ми). Това ме облекчи, взех ключа, който Люсил ми бе дала, и отидох да изключа газта.

Тъй като Люсил удържаше фронта, съпротивляваше се, устояваше, стана възможно да се караме с нея, да изразяваме несъгласието си, да повишаваме тон. Не че й спестявахме всичко, докато беше няма, но тогава бунтът ни беше по-глух, по-потиснат (и вероятно по-яростен).

Друг ден Люсил побесня, защото бях закъсняла с пет минути. На всичките ни срещи, заоплаква се тя, съм закъснявала с пет-десет минути. Вярно беше. Такава е ролята на майките — да чакат, да телефонират, да се тревожат (дълго време се опитвах, съзнателно или не, да поставя Люсил на мястото, което си представях, че е нейното).

Няколко седмици по-късно седяхме на пейка в градината „Сен Ламбер“ и аз съобщих на Люсил, че съм бременна. Тя изхълца и закри лицето си с ръце, за да сподави емоцията си. После се обърна към мен и ме попита: „Ще ми го давате ли да го гледам?“.