Делфин дьо Виган
Силна е нощта (24)

Косите на Бартелеми бяха пораснали изведнъж, сякаш под въздействието на магически еликсир, сякаш за една нощ, падаха над очите му, разделяха се на къдрави кичури, които момчето оставяше да висят или да се разстилат непокорно встрани. Жорж бе побеснял. Косите на Бартелеми олицетворяваха квинтесенцията на тъпата възраст. Впрочем Бартелеми мислеше тъпо, обличаше се тъпо, движеше се тъпо. Той, Жорж, бе проявявал търпимост към децата си, осигурил им бе либерално образование, уважаваше, доколкото можеше, личността и мненията им, но в случая, е не, не трябваше да се прекалява. Всичко си имаше граници. В живота първото впечатление ви поставя на окончателното ви място. Да се явиш, където и да е с дълги коси, при това със съмнителна чистота, бе равносилно на социално самоубийство. На програмирано поражение, на автосаботаж. Жорж не понасяше косите на Бартелеми, нито начина, по който синът му държеше да му противоречи пред хора, аристократичните му маниери, поканите му за ралита, успехите му с хихикащото и кудкудякащо женско племе, приятелите му с празен поглед, които се правеха на влюбени в литературата. Бартелеми вече не играеше тенис (Жорж дълго се бе надявал, че синът му ще се класира за националните състезания), общуваше с по-възрастни от него хора, придаваше си вид на артист. Откакто си бе пуснал дълги коси, всеки път, когато влезеше в стаята или в зрителното му поле, Жорж подчертаваше появата му с кисела забележка или обидена въздишка. Бартелеми си създаваше имидж, имаше нужда от такъв, след като не можеше да предложи нищо съществено, имидж, да, да не кажем амбалаж, и Бог знаеше, че Жорж разбира от перчене и от манипулиране, той, който от доста години работеше в рекламата. Жорж беше винаги нащрек, улавяше някоя подробност, някое мълчание, колебание, възползваше се от най-малкия случай, за да подхване язвителните си монолози, които с течение на времето усъвършенстваше, като накрая съкрушено заключаваше, обръщайки се към Лиан:

— Какво да ти кажа, скъпа, това е онази тъъъпа въъъзраст.

Жорж се дразнеше и от чуруликането на Лисбет, от шумното й добро настроение, от увлечението й по модните парцалки. Не понасяше и времето, което Люсил прекарваше извън къщи, без да уточнява къде и с кого, тесните й панталони, начервените й устни, начина, по който вдигаше очи към небето, неодобрителните й мълчания. Децата му започнаха да излизат вечер и да се приготвят в продължение на часове, сприятелиха се с други млади хора, чиито имена се въртяха около масата и до късна вечер, взеха все по-често да ги канят на гости. Жорж понесе удара на отчуждаването им челно. Ставаше дума за предателство, чисто и просто.

Колкото повече растяха децата му, толкова по-жестоко им се подиграваше. Младежките пъпки, изчервяването, погледите, които избягваха неговия, подхранваха сарказма му. Жорж имаше убийствен език и нищо не му убягваше. Дрехи, пози, аксесоари биваха оглеждани под лупа, анализирани, оплювани. През някои вечери осмиването граничеше с линчуване. Защото Жорж винаги имаше последната дума, нанасяше последния удар.

Люсил не беше изключение от правилото, но баща й никога не я унижаваше. Люсил се изплъзваше от погледа му, криеше се по ъглите. Мълчанието й не даваше възможност за нападки. С течение на времето тя започна да води нещо като паралелен таен живот, до който той нямаше достъп. Жорж си го изкарваше на приятелите на Бартелеми, които се интересуваха от дъщеря му, като на висок глас изразяваше съжалението си от тяхната некултурност, от жалката им физика, от дребните им амбиции. Най-много ненавиждаше Форест, едно момче с ангелско лице, което не сваляше поглед от Люсил.

Люсил мразеше всемогъществото на баща си, неспособността му да проявява снизхождение, безграничната му жестокост. Наблюдаваше лицето му, деформирано от глуха болка, отвратено свитите му ноздри, горчивата гънка на устните му. И не можеше да го познае. Не можеше да каже откога Жорж се бе превърнал в това озлобено същество. Или нищо чудно да откриваше едва сега истинската му същност и мащаба на агресията му. Той, който открай време тръбеше, че децата му са интелигентни далеч над средното ниво, сега пръв се присмиваше на колебанията им, ядосваше се на желанията им и се подиграваше на вкусовете им. Мило, Жюстин, Виолет някой ден също щяха да носят модни дрехи, да си правят нахални прически, да вдигат революции. Някой ден и те щяха да му избягат.

Лиан объркана слушаше съпруга си, понякога се опитваше да замаже думите му. Юношеството на децата й бе за нея чужда територия в самата вътрешност на семейството, оградена територия, в която не можеше да проникне. Бе се отказала да разбира исканията и проявите на децата си, твърде отдалечени от спомена, който пазеше за собствената си провинциална младост и за късния си пубертет, изживени под опеката на баща, чийто авторитет не подлежеше на съмнение. Би предпочела децата й да останат малки, да спрат веднъж завинаги да растат. Впрочем Лиан си даваше сметка, че не обича нищо толкова, колкото свежата и нежна плът на бебетата, тази плът, която не спираше да обсипва с целувки. Разбира се, бе останала близка с Лисбет, която открай време й помагаше. Разбира се, гордееше се с Бартелеми, превърнал се във великолепен младеж. За момента Мило се учеше добре, четеше вестници, интересуваше се от политика. Момичетата бяха малки и все още можеше да нацелува Виолет. Колкото до Люсил, след като се прибереше от техникума, тя пушеше в стаята си и се държеше с учтиво високомерие, без по никакъв начин да показва чувствата и мислите си.

Люсил отдавна й се бе изплъзнала.