Делфин дьо Виган
Силна е нощта (46)

Отново бе започнала да пие — Манон го разбра, щом се върна от ваканцията. Когато се опитала да поговори с нея, Люсил й отвърнала, че е на четирийсет години, няма приятели, няма любовници, работата й я отегчава до смърт, следователно е нормално и дори желателно да се приюти във въображаемото. Люсил не се криеше от нас, напротив, предизвикателно отваряше пред очите ни бутилките бира, една след друга, или нарочно оставяше в банята статия, свързана с рисковете от едновременното приемане на рохипнол — сънотворно, което взимаше от години — и консумиране на алкохол. В поведението й видях отначало вик за помощ, отказ да забележи как порастваме и се отделяме от нея, смътно желание да си разменим ролите, да привлече вниманието ни. В продължение на няколко седмици Манон ме информираше за държането на Люсил, която ставаше все по-далечна и тайнствена. По отношение на въображаемото Люсил предъвкваше враждебните намерения на малкото хора около нея, твърдеше, че я шпионират, че се опитват да я мамят, без да говорим за газта, която неведнъж намирала пусната в дома си.

После Люсил си внуши, че Манон пуши крек, после Люсил изгони Манон и я изпрати да живее у Габриел.

Издателят, при когото Люсил работеше от няколко години, я уволни заедно със седемнайсет други служители по икономически причини, което засили тревожността й.

В състояние на превъзбуда, което не предвещаваше нищо добро, агресивна, мрачна, Люсил умножи мистериите, свързани с личния й живот, започна да си измисля любовни срещи и тайнствени проекти, за които споменаваше с половин уста, реши, че трябва да напусне апартамента си по причини, които не можела да ни разкрие, макар че ставало дума за голяма новина, която щяла да й позволи и двете да ни зарине с подаръци. Няколко дни по-късно Люсил реши да подари всичките си неща (мебели, дрехи, електроуреди) на „Емаус“^[1] и си определи среща за последния ден от предизвестието си за уволнение. На хоризонта се очертавал голям удар. Научихме от нейна приятелка, с която възнамерявала да се съюзи, че предвиждала да обере Музея на романтиката, за да вземе бижутата на Жорж Санд. Отказа да приема Лиан, която редовно идваше да й помага, затваряше телефона на всеки, който се безпокоеше за състоянието й.

В разстояние на няколко дни Люсил стана недосегаема. Една вечер, когато бях успяла да я убедя да се видим в „Кафе дьо комерс“, Люсил ми обясни, че благодарение на стажа, който преминала преди няколко месеца, микроинформационната система на „Арман Колен“ била изцяло под неин контрол. Впрочем сега целият й живот протичал под знака на информатиката и нейната логика. Достатъчно й било да натисне няколко копчета, за да задейства различни събития, но се случвало все пак да сгреши и тогава, обясни ми тя, светлините се запалвали и мигали. Но нямало място за паника. Призна ми, че е спряла лекарствата. Не можела вече да живее като зеленчук, не желаела повече животът й да се управлява от невролептиците, искала да изживява нещата, да ги усеща, да бъде жива.

Няколко дни по-късно Люсил ме уведоми по телефона, че смята да се настани в една слугинска стая, чийто адрес отказа да ми даде. Жюстин и Виолет възнамеряваха да я изненадат на излизане от работата й, за да я убедят да влезе в болница, но Люсил вече не ходеше на работа и напълно изчезна от полезрението ни.

По някаква случайност, която най-вероятно не беше случайност, по същото време ме събори страховита инфекция и за няколко седмици ме закара с линейка в спешното отделение на болницата „Бусико“. Инфекцията бе засегнала черния дроб, бях станала жълта и не можех да мръдна. Парализирана от болка, аз се обадих, но не на Люсил — която, доколкото знаех, бродеше из 14-ти район по следите на клошар, в когото се бе влюбила, — а на Беренис, сестрата на Габриел. Тя се бе грижила за нас, когато ходехме в училището по стоматология, и присъствието й в много случаи ми бе действало благотворно. Бях незабавно хоспитализирана.

Същата вечер или на другия ден, в стаята, където за късмет бях сама, нахлу Люсил, вън от себе си от яд. Изгони Виолет — тя бе дошла да ме види и се боеше да ме остави сама с Люсил, — обсипвайки я с обиди и упреци, и понечи да ми удари шамар (жестът й замря във въздуха). Упрекваше ме, че съм болна, и ме приканваше да се запитам кой има полза от това.

— Ама че цирк, спешна помощ, преливане на кръв — подхвърли тя, щом вратата се затвори след сестра й.

Отказах да се разправям, бях се предала, не можех да помръдна, нещата бяха съвсем ясни, исках да ме оставят на мира, да ме забравят, исках да съм на сигурно място, вън от обширното бойно поле, на което Люсил възнамеряваше да се вихри. Болницата ми предлагаше неутрално, защитено пространство, предлагаше ми възможност за отстъпление.

Прикована към леглото, свързана с внушителна система, с която ми вливаха антибиотици, лице в лице с майка ми, която беше бясна и се въртеше из стаята като звяр в клетка, ситуацията внезапно ми се стори във висша степен патетична, дотолкова, че придобиваше комичен оттенък.

С обезумял от безсъние поглед, със стек цигари под мишница, Люсил си тръгна, както бе дошла, след като ме благослови с едно убийствено „тъпачка“.

Виолет се върна в стаята ми, след като бе срещнала на стълбището Люсил, която я нарекла жалка дебелана, каквато тя не беше.

Люсил продължи да идва, всеки път все по-възбудена, подари ми репродукция на танцьорка от Дега, купена от Лувъра, и изиска от мен да я поставя на телевизора (на Манон бе купила репродукция на статуетка на египетска котка, изваяна 300 години преди Христа). Говореше ми за многобройните подаръци, които скоро щяла да може да ни направи благодарение на обезщетенията за уволнението и на други мистериозни приходи, разказа ми за Греъм Харди, клошаря алкохолик и цигулар, който живееше в една от последните необитаеми сгради в 14-ти район, между улица „Уест“ и улица „Жергови“. Греъм беше изпаднал потомък на старо шотландско семейство и живееше от възхитителната музика, която свиреше в метрото. В квартала разправяха, че избягал от Шотландия, след като извършил убийство. За няколкото си посещения Люсил ми донесе от дома си купчина безполезни предмети — беше на път да изпразни апартамента си. Оставих я да натрупа на леглото ми хартии, кашони и всякакви пластмасови съдини.

Една вечер, напълно отчаяна се обадих на Жюстин, после на Виолет, които си имаха свой живот, свои проблеми, свои болки и нямаха никакво желание да подписват въдворяването на сестра им в клиника. Развиках се, че не мога повече, че съм на двайсет и една години, че съм смазана от умора и че отказвам да нося този товар сама. Като се успокоих, стигнахме до заключението, че единственото място, където можем да сложим ръка на Люсил, е болничната ми стая. За мен това не предвещаваше кой знае какво спокойствие преди операцията, която ме очакваше, но нямахме друг избор. Люсил непременно щеше да се появи.

На другия ден Люсил цъфна в стаята ми по-бледа от всякога. Цялата се тресеше. Припомних й, че посещенията са забранени преди тринайсет часа, и я помолих да се върне следобеда. Люсил прие, но първо се отърва от това, което ми беше донесла: спрей за растения, бонзая на Манон, няколко стари плюшени играчки с неизвестен произход, едно много специално тесте карти, с което предсказваше бъдещето, и всякакви други ненужни дреболии. Беше си напълнила джобовете с тях. Уведоми ме, че е спечелила голямата награда, трийсет хиляди франка чисто, защото успяла да вдигне във въздуха централата на „Макинтош“. Доколкото нейният случай бил напълно изключителен и без всякакъв прецедент, ръководството на „Макинтош“ й предложило високоплатена и не много времеемка работа. Обеща ми да дойде малко по-късно и аз веднага предупредих Жюстин.

Прекарах ужасен следобед в очакване на Люсил. Жюстин дойде малко след като й се обадих, часовете се нижеха в страх от момента, в който Люсил щеше да падне в заложения от нас капан. За пореден път бях извършила предателство.

В края на деня, когато напрежението достигаше апогея си, две мои приятелки се появиха внезапно в стаята ми, последвани от Барнабе, едно момче, което бях срещнала няколко седмици по-рано и с което се надявах да се сближа. Докато се опитвах да им обясня, че е по-добре да дойдат в друг ден, Люсил нахлу като фурия, натоварена с постери и саксии.

— Марш оттук всички, незабавно!

За нула време се озовах в коридора заедно със системата ми. В стаята Люсил се бе нахвърлила върху Жюстин, хапеше я, драскаше я и я ругаеше. Жюстин ми извика да се обадя в спешната психиатрична помощ, една от приятелките ми хукна към рецепцията. Вратата се затвори, аз останах в коридора, свита на две от болка и мъка, с разбито сърце, до Барнабе, който изведнъж сякаш осъзна, че аз не съм момичето от добро семейство, което се е надявал да срещне. Дотичаха медицински сестри, разтревожени от шума, вратата се отвори и видях Люсил да лежи на пода, където като че ли се чувстваше добре.

В продължение на няколко секунди изцяло изключих — не долавях нищо от ставащото наоколо, виждах само Люсил: легнала на пода, чужда на вълнението, което бе предизвикала, тя ми се усмихваше със странна усмивка, безкрайно нежна и затрогваща. Времето бе спряло.

Жюстин помоли сестрите да не я оставят сама. В коридора видях пребледнялото й, разстроено лице, разбрах колко е тъжна, колко й е трудно да е там, да играе тази роля, да поема тази отговорност и с каква сила този момент се прибавя към миналите й страдания. Виолет също се появи в коридора, сестрата беше останала с Люсил, чакахме да дойде линейката.

В момента, когато Люсил излезе от стаята и взе да ни пръска със спрея за растения, един съвестен санитар ме хвана за раменете и ме заведе в малка стая, където насила ме сложи да седна и ми нареди да не мърдам.

Накрая Люсил прие да слезе долу, където вече чакаше линейката, която щеше да я отведе в „Сент Ан“. Барнабе избяга, явно му дойде много. Една от приятелките ми остана с мен за малко, докато Жюстин и Виолет тръгнаха след линейката, за да са в болницата, когато Люсил пристигне. После приятелката ми си отиде.

Това преминаване към самота беше най-трудният момент. Но той ми бе необходим, за да се разплача.

Вечерта една сестра ми предложи със съчувстващ вид приспивателно, което отказах. На другата сутрин рано-рано на вратата ми почука жена с тънък глас.

— Добър ден, аз съм психоложката на отделението. Изглежда, че вчера е имало малък проблем с майка ви? Говори ли ви се за това?

Въздъхнах и отговорих, че не, не, благодаря, всичко е наред. И аз като Лисбет започвах да свиквам.