Делфин дьо Виган
Силна е нощта (2)

От повече от час Люсил наблюдаваше как братята й прескачат от земята върху камъка, от камъка на дървото, от дървото на земята, изпълнявайки непрекъснат балет, който тя трудно следеше. Сега се бяха събрали в кръг около нещо, което тя определи като насекомо, но което не можеше да види, тъй като и сестрите й се включиха в групата, трескави и забързани, и се опитваха да заемат по-централно място. При вида на гадинката момичетата се разпищяха, ще речеш, че ги колят, помисли Люсил, толкова пронизително пищяха, особено Лисбет, която подскачаше като козле, докато Жюстин викаше Люсил с най-силния си глас да дойде по-бързо да види. В роклята си от светъл копринен креп, краката кръстосани така, че да не измачкат леката материя, чорапките, опънати без нито една гънка на глезените, Люсил нямаше никакво намерение да се помръдне. Седнала на пейката си, тя не изпускаше нито миг от сцената, която се разиграваше пред нея, но за нищо на света не би намалила разстоянието, разделящо я от братята и сестрите й, към които впрочем се бяха присъединили и други, привлечени от виковете деца. Всеки четвъртък без никакво изключение Лиан, майка им, изпращаше дечурлигата си в градинката, като по-големите имаха за задача да наблюдават по-малките и да не се връщат, преди да са изтекли два часа. Децата тържествено и шумно напускаха апартамента на улица „Мобьож“, слизаха от петия етаж, пресичаха улица „Ламартин“, после улица „Рошешуар“, преди да влязат в градинката, победоносни и забележими, защото нямаше как човек да не види тези деца, само с по няколко месеца разлика едно от друго, русите им, почти бели коси, светлите им очи и шумните им игри. През това време Лиан лягаше на първото попаднало й легло и заспиваше дълбоко, даваше си два часа, за да се възстанови от поредната бременност, от ражданията и кърменето, от прекъсваните от сълзи и кошмари нощи, от прането и мръсните пелени, от безкрайните хранения.

Люсил се настаняваше винаги на същата пейка, малко встрани, но достатъчно близо до стратегическата точка на трапеците и люлките, място, идеално за наблюдение. Понякога приемаше да играе с другите, понякога седеше на пейката и разпределяше в главата си, обясняваше тя, но никога не казваше какво, или само с неясен жест сочеше околността. Люсил разпределяше виковете, смеховете, сълзите, търчането, шума и вечното движение, в които живееше. Тъй или инак, Лиан отново беше бременна, скоро щяха да станат седем, после несъмнено осем и може би дори повече. Понякога Люсил се питаше дали плодовитостта на майка й има някаква граница, дали коремът й можеше така безкрайно да се пълни и изпразва и да произвежда розови и гладки бебета, които Лиан изяждаше със смеха и целувките си. Но може би съществуваше някакъв краен брой деца за жените и Лиан скоро щеше да го достигне и тялото й най-после щеше да остане незаето. С крака във въздуха, седнала точно в средата на пейката, Люсил мислеше за задаващото се бебе, чието раждане бе предвидено за месец ноември. Черно бебе. Защото всяка вечер, преди да заспи в стаята на момичетата, която съдържаше вече три легла, Люсил мечтаеше за абсолютно черна, неотвратимо черна сестричка, закръглена и лъскава като кървавица, до която братята и сестрите й нямаше да смеят да се приближат, сестричка, която никой нямаше да разбира защо плаче, която щеше да реве непрекъснато и родителите й накрая щяха да й я поверят. Люсил щеше да вземе бебето под крилото си и в леглото си и щеше да е единствената — тя, която иначе мразеше кукли, — единствената, която да се занимава с него. Черното бебе щеше да се казва Макс, като съпруга на госпожа Естоке, учителката й, Макс, който беше шофьор на ТИР. Черното бебе щеше безусловно да й принадлежи, да й се подчинява при всички обстоятелства и тя щеше да го закриля.

Виковете на Жюстин нарушиха мислите на Люсил. Мило беше подпалил насекомото и то бе изгоряло за по-малко от секунда. Жюстин се скри в краката на Люсил, малкото й телце потръпваше от плач, главата й лежеше в скута на по-голямата й сестра. Докато я галеше по косата, Люсил забеляза нишка зелен сопол, който се стичаше по роклята й. Не беше сега моментът. Тя твърдо повдигна лицето на Жюстин и й нареди да се изсекне. Малката искаше да й покаже трупа и Люсил най-сетне се изправи. От гадинката беше останало само малко пепел и късче изгоряла корубка. С крак Люсил го покри с пясък, после плюна в шепа, за да си изчисти сандала. След това извади кърпа от джоба си, изтри сълзите и носа на Жюстин, преди да хване лицето й в ръце и да го целуне, звучна целувка, като целувките на Лиан, с добре притиснати към кръглите бузи устни.

Жюстин, чиято пелена се бе разместила, изтича при другите. Те вече играеха друга игра, този път се бяха струпали около Бартелеми, който високо им даваше инструкции. Люсил отново седна на пейката. Загледа се в братята и сестрите си, които отначало се разпръснаха, после се събраха в грозд, после отново се разделиха. Струваше й се, че гледа октопод или медуза, или, като помисли, лепкаво многоглаво животно, каквото не съществуваше в действителност. Имаше в това многолико същество, което не знаеше как да нарече — на което обаче бе сигурна, че принадлежи, както прешленът, дори когато е откачен, принадлежи на червея, — имаше нещо в него, което я покриваше цялата, което я давеше.

Люсил открай време беше най-мълчаливата от всички. И когато Бартелеми или Лисбет чукаха на вратата на тоалетната, където тя се криеше, за да чете или за да избяга от шума, с твърд глас, който обезсърчаваше всеки опит за рецидив, тя заповядваше: оставете ме на спокойствие.

Майката на Люсил се появи на входа на градината, на пясъчната пътека, с вдигната ръка, сияйна и хубава. Лиан привличаше светлината по необясним начин. Може би заради толкова светлите си коси и толкова широката си усмивка. Може би заради доверието, което имаше в живота, заради маниера й всичко да иска и нищо да не задържа. Децата се затичаха към нея, Мило се хвърли в прегръдките й и се вкопчи в дрехите й. Лиан се разсмя и с пеещия си глас повтори няколко пъти: моите малки крале.

Идваше да вика Люсил за фотосесия. При това известие избухнаха викове на радост или на протест — всъщност за сесията се знаеше от няколко дни, — настана тотална гюрултия, насред която Лиан поздрави Люсил за безупречния й вид и успя да даде на най-голямата си дъщеря някои инструкции. Лисбет трябваше да вкара четирите малки във ваната, да включи печката, да сложи да се варят картофите и да изчака връщането на баща им.

Люсил хвана майка си за ръката и двете се отправиха към метрото. От няколко месеца насам Люсил беше станала модел. Бе участвала в дефилета за колекциите на „Виржини“ и „Амперьор“ — две марки висша детска мода, — бе позирала за няколко реклами и се бе снимала за страниците с мода на различни вестници. Миналата година Лиан бе споделила с Лисбет, че коледната вечеря и всички подаръци са били платени с парите от снимките, публикувани в „Мари-Клер“ и „Мон трико“ — две серии, в който Люсил бе главната звезда. Братята и сестрите понякога също се снимаха, но Люсил бе най-търсената от всички. Люсил обичаше да се снима. Преди няколко месеца за една марка платове по стените на метрото се появиха огромни афиши, върху които се виждаше лицето й в едър план, с опънати назад коси, червен пуловер и вдигнат палец, отдолу с надпис „С Интекса винаги е така“. По същото време всички деца от нейния клас и от всички парижки класове получиха попивателна с напечатано отгоре лицето на Люсил.

Люсил обичаше да се снима, но повече от всичко обичаше времето, което прекарваше с майка си — пътя с метрото дотам и обратно, чакането между две снимки, хлебчето с шоколад, купувано на излизане от първата срещната хлебарница, това откраднато време, посветено само на нея и по време на което никое друго дете не можеше да претендира да държи ръката на Лиан. Люсил знаеше, че тези моменти скоро ще свършат, защото Лиан смяташе, че следващата учебна година Лисбет ще е достатъчно голяма, за да води Люсил на сесиите, или пък Люсил ще ходи сама.

Люсил бе облякла първия тоалет, прищипана в кръста рокля на тънки сини и бели райета с прикачен бял волан, който се подаваше на няколко сантиметра. Когато се завърташе, роклята се разтваряше като цвят и разкриваше коленете й. Фризьорката грижливо бе сресала косите й, после ги бе прихванала встрани с помощта на шнолка във формата на сърце. Люсил съзерцаваше черните лачени сандали, които току-що бе обула. Бяха съвършено бляскави и гладки, без никаква драскотина, сандали, за каквито си мечтаеше и за които сестрите й биха побелели от завист. С малко късмет можеше да й позволят да ги задържи. За първия сеанс Люсил трябваше да позира седнала с малка клетка за птици в ръце. Щом зае позата, асистентката се приближи, за да раздипли волана на роклята около нея. Люсил не можеше да откъсне поглед от пернатото.

— Откога е мъртва? — попита тя.

Фотографът, зает с апарата си, не я чу. Люсил се огледа, решена да срещне погледа на някой, който би й отговорил. Един стажант на около двайсетина години се приближи и й отговори.

— Несъмнено от много отдавна.

— От колко отдавна?

— Не знам, година, две…

— В тази поза ли е умряла?

— Не, не непременно. Господинът, който я е подготвил, я е поставил както е пожелал.

— Препараторът ли?

— Да, именно.

— Какво слага вътре?

— Слама, струва ми се, сигурно и разни други неща.

Фотографът ги прикани да пазят тишина, сеансът щеше да започне. Но Люсил продължаваше да разглежда птицата, отдолу, опитвайки се да открие някакъв отвор.

— Откъде вкарват разните неща?

Лиан нареди на Люсил да замълчи.

После, по искане на стилистката, Люсил облече скиорски костюм от вълнено трико (позира с щеките в ръце на светъл фон от дебела хартия), след това плисирана бяла пола за тенис, за каквато мечтаеше всяка от приятелките й, накрая бански костюм за плуване, съставен от горна част, високи гащета и банска шапка от дебел найлон, която й се стори смешна. Но Люсил беше толкова хубава, че нищо не можеше да я загрози. Където и да се намираше, Люсил привличаше погледите и възхитата. Любуваха се на правилните й черти, на дългите й мигли, на очите, чийто цвят се менеше от зелено в синьо, преминавайки през всички метални нюанси, на стеснителната й или непринудена усмивка, на много светлите й коси. Оказваното й внимание дълго бе притеснявало Люсил, пораждало бе у нея усещането за нещо лепкаво, но на седемгодишна възраст вече бе издигнала стени около територия, която беше само нейна и където шумът и чуждият поглед не проникваха.

Позите се сменяха в съсредоточено внимание и заедно с тях се променяха декорът и осветлението. Люсил преминаваше от гримьорната на снимачната площадка и от площадката в гримьорната, заемаше позата, изпълняваше движението, правеше едни и същи жестове десет пъти, двайсет пъти, без следа от умора или нетърпение. Люсил беше послушна, беше за пример.

Когато сеансът свърши, докато момичето се обличаше, стилистката предложи на Лиан нова серия от снимки за „Жарден де мод“, предвидена за лятото. Лиан прие.

— А малкият? Онзи, дето бе дошъл веднъж с Люсил, малко по-малък от нея?

— Антонен? Той е на шест години.

— Много прилича на нея, нали?

— Така казват, да.

— Вземете и него, ще направим серията с двамата.

В метрото Люсил хвана майка си за ръката и не я пусна по целия път.

Когато влязоха в стаята, масата беше сложена. Жорж, бащата на Люсил, тъкмо се бе прибрал и четеше вестник. Децата изскочиха едновременно — Лисбет, Бартелеми, Антонен, Мило и Жюстин, облечени в еднаквите хавлиени пижами, които Лиан бе купила в началото на зимата от една промоция в шест екземпляра, и обути в еднакви луксозни пантофи с тройна подметка, подарък от доктор Барамян. Преди няколко месеца, изтощен от шума на горния етаж в часовете, когато даваше консултации, и убеден, че децата на Лиан и Жорж ходят с дървени обувки, доктор Барамян бе изпратил секретарката си да попита за размерите им. След това в най-кратки срокове им достави по чифт пантофи на всеки. Всъщност, като не се смята общата тупурдия, беше се оказало, че от всички най-шумен бе Мило, който се придвижваше с гърнето си с голяма бързина — гърнето, краката, гърнето, краката. Трогната от любезността на лекаря, Лиан се опита да неутрализира сина си, като го поставяше седнал на гърнето върху един шкаф. Мило падна и успя да си счупи ключицата, след което тропотът продължи.

Лиан изпрати Люсил под душа, докато другите сядаха на масата.

От известно време Лиан се бе отказала да кара децата да казват молитвата на вечеря. Палячовщините на Бартелеми — който повтаряше молитвата след майка си, като започваше всяка вечер със „Света Дево, мамицата му на Господа“, с което предизвикваше всеобщо веселие — бяха победили търпението й.

Довършваха супата, когато Люсил седна на масата боса и с влажна коса.

— Е, хубавице моя, направихте ли снимките?

Погледът, с който Жорж наблюдаваше дъщеря си, изглеждаше истински учуден. У Люсил имаше нещо мрачно, нещо лично нейно. Люсил го интригуваше от съвсем малка. Начинът, по който се изолираше, по който се абстрахираше от околните и седеше само на половината стол, сякаш очакваше някого, по който пестеше думите си, сякаш за да не каже нещо излишно… Но той знаеше, че макар да изглежда така вглъбена, Люсил не пропуска нищо, нито звук, нито образ. Че улавя всичко. Поглъща всичко. Както и другите му деца, Люсил искаше да му се хареса, дебнеше усмивката му, съгласието му, поздравленията му. Като другите, и тя очакваше връщането на баща си и понякога, когато Лиан я насърчеше, му разказваше как й е минал денят. Но от всички Люсил бе най-много свързана с него.

И Жорж не можеше да откъсне от нея очарования си поглед.

Години по-късно майка й щеше да разказва за това привличане, което Люсил упражняваше върху хората, тази смес от хубост и отсъствие, този начин да издържа чуждия поглед, потънала в мислите си.

Години по-късно, когато самата Люсил ще е мъртва много преди да стане стара дама, щяха да намерят във вещите й рекламните образи на усмихнато и естествено момиченце.

Години по-късно, когато щеше да се наложи да изпразнят апартамента на Люсил, щяха да открият на дъното на едно чекмедже цял филм със снимки на трупа на баща й, направени от самата нея от всички страни на костюма му — кремав или бежов, с цвят на повръщано.