Делфин дьо Виган
Силна е нощта (27)

В момента, когато описвам как Люсил напуска семейството си, забелязвам, че като че ли липсва едно измерение на странната композиция, върху която работя от вече няколко месеца и от която вероятно ще стане книга. Мислех, че правя грешки с цветовете, с декора, че смесвам всичко, бъркам червеното и черното и губя нишката по пътя. Истината обаче е, че каквото и да бях написала, нямаше да ме задоволи, нищо нямаше да ми се струва достатъчно близко до нея, до тях.

Бих искала да разчетете семейството ми в най-радостната му част, в онази шумна и крайна жизненост, която го е отличавала, в могъщата му способност да се бори срещу драмата.

Бих искала да разчетете многобройните лета, прекарани от Лиан и Жорж с децата им на южните плажове във Франция, Италия или Испания, умението на Жорж да живее над възможностите си, да открива места, достойни за разточителството му и с най-ниска цена, да води там племето си, върху което винаги се присаждаше някой братовчед, когото смятаха за бледичък, или съсед с недостатъчно червени кръвни телца. За тези летни обиколки свидетелстват серия от фотоленти суперосем, прехвърлени на видеокасета, на която се виждат Люсил и братята и сестрите й на плажа, с обезцветени от слънцето коси и бански костюми от онова време, застанали във водата около надуваема лодка или легнали един до друг на пясъка. Люсил е хубава, усмихва се, участва в игрите, тича заедно с другите, не се отделя от тях.

Не казах също и че Жорж несъмнено е бил един от първите бащи, научили децата си да карат изфабрикувани от самия него дървени водни ски, които гордо теглел по река Йон, застанал на волана на пневматична лодка с малък мотор от две конски сили. С течение на времето Жорж се снабдил с по-сериозна екипировка и водните ски станали семеен спорт.

Детството на Люсил е изчезнало заедно с нея и ще ни остане завинаги непрозрачно.

Люсил се превърнала в онази рядко красива крехка жена, забавна, мълчалива, често подривна, която дълго стояла на ръба на бездната, без никога да я изпуска от поглед, в обожавана, желана жена, будеща страсти, наранена, оскърбена, унижена жена, загубила всичко в един-единствен ден и неколкократно приемана в психиатрична клиника, неутешима жена, вечно виновна, зазидана в самотата си.

На видеокасетата с образите на семейството, озаглавена „Семейство Поарие 1960 — 1970“, открих филм, който не бях гледала. В него са Люсил и Габриел, баща ми, малко преди сватбата им, по време на посещение у баба и дядо в къщата в Пиермон. В бледата светлина на един есенен следобед двамата излизат от малка кола от онова време, чиято марка не мога да определя, и гледат в обектива, леко смутени. Посреща ги Лиан, която слага ръка на корема на Люсил и с доволен вид се обръща към камерата, най-вероятно държана от Жорж. Наблюдавам Люсил и Габриел и съм поразена от все още детския им вид, и на двамата, ще речеш, две преоблечени хлапета, на които са предложили да се правят на големи. Носят светли шотландски пуловери, стоят един до друг, Габриел е хванал Люсил за врата, бузите на Люсил са кръгли като на съвсем младо момиче и нито тялото, нито лицето й имат вид да са надживели юношеството, и като размисля, петнайсетгодишната ми дъщеря изглежда по-възрастна от тях.

От Лисбет, от едната страна, и от сестрата на баща ми, от другата, получих копия на писмата, писани от Люсил, когато е била бременна с мен, точно след като е открила бременността си и през следващите месеци. В тях тя говори за бъдещата им сватба, за бебето, което помръдва в корема й, за декларациите, предназначени за „Общественото осигуряване“, за проблемите на града с газта. Тя е „толкова развълнувана, очарована, разчувствана, влюбена…“, че не знае откъде да започне. Слуша „Здравейте, приятели“^[1], хрупа ябълки и се опитва да организира нещата в студиото, в което са се настанили с Габриел. В края на една от страниците Люсил се е нарисувала в профил, с изпъкнали корем и задник. Малка стрелка сочи към следния текст: „Това съм аз. Няма нищо смешно“. В писмо до Лисбет тя пише какви имена предпочита: Жералдин, ако е момиче, Луцифер или Велзевул, ако е момче. Очевидно е, че Люсил няма представа за живота, който я очаква, и нищо около нея не изглежда свързано с реалността.

От филма със сватбата на моите родители, които се оженват, когато тя е бременна от няколко месеца, се излъчва някаква неопределима тъга. Майка ми носи бяла рокля с презрамки, леко прихваната под гърдите, воал от тюл обгръща лицето й. Габриел е облякъл тъмен костюм. Красиви са, имат влюбен вид, но в погледа на Люсил има нещо неопределено, някаква форма на отсъствие (или на уязвимост) я отделя от заобикалящата я действителност.

Сватбата е традиционно буржоазна, банкетът е организиран след религиозната церемония в салоните на скъп ресторант във Версай. Всички са много шик, елегантно облечени, Лиан сияе в ролята си на майка на младоженката, Жюстин и Виолет (съответно на тринайсет и единайсет години) са заобиколени от няколко братовчедки и взимат много на сериозно ролята си на шаферки. Животът на Люсил вън от семейството й едва сега започва, тя току-що е завършила техникума „Пижие“, където е учила за секретарка, очаква дете, съпругът й работи в рекламната агенция, ръководена от Жорж.

На пръв поглед двамата имат всичко необходимо, за да бъдат щастливи.

Не съм споменавала още за документалния филм за семейството ми, реализиран през 1968-а, две години след женитбата на Люсил, и разпространен по първи канал на ORTF през февруари 1969-а. Знаех за него — фактът, че са били герои на телевизионен репортаж, дори и ненамираем, е станал част от семейната митология точно както зрелищният мъжки шпагат, направен от баба ми по блестящо трико на седемдесет години, или както саморъчно построеният басейн в Пиермон. Но никой досега не бе успял да се сдобие с предаването, чието точно име бяхме забравили и което можеше да се открие само в архивите на Националния институт за радио и телевизия. Чрез познати успях да го намеря и да го прехвърля на дивиди. Предаването се нарича „Форум“ и е посветено на отношенията между родители и деца в юношеска възраст. Всичко в него говори за епохата — черно-белият, леко неясен образ, дрехите, интонацията, формата на очилата, ритъмът, декорът. Първите репортажи, направени в различни семейства, са последвани от дискусии между родители, юноши, психолози и психоаналитици, които нямат никаква връзка с героите. Те коментират видените кадри и се изказват за начина на възпитанието или за качеството на отношенията родители деца, на които са били свидетели.

Репортажът, заснет у баба и дядо, е последният от предаването. Глас зад кадър обяснява, че семейството не е представено като модел за подражание в строгия смисъл на думата, „защото в областта на възпитанието не може да има рецепта“. Но очевидно авторите са се надявали, че точно това семейство — независимо че е в края на предаването и не е последвано от коментар — би могло да даде храна за размисъл и да продължи дискусията.

Репортажът започва на първия етаж на версайската къща. Появява се Мило, който вдига телефона и силно вика Лисбет. Лисбет дотичва и взема слушалката, като гласът и е заглушен от коментара, с който се представят един по един членовете на семейството. Тонът е леко превзет, като в документалните филми от онова време, а камерата показва всички подред: „Лисбет, двайсет и четири годишна. Бартелеми, двайсет и три, женен за Колин, имат бебе на шест месеца. Люсил, двайсет и една години, омъжена за Габриел, момиченцето им е на две години. Мило, осемнайсет, последен гимназиален клас. Жюстин, шестнайсет, учи в гимназията «Етиен», Виолет, четиринайсет, ученичка. (Кратка пауза.) Жорж, бащата, основал собствена рекламна агенция. Лиан, майката, отгледала девет деца, без да изгуби усмивката си“. След това показват цялото семейство Поарие на голямата маса в трапезарията. Разговорът е оживен, всички се смеят. Гласът зад кадър продължава: „За да е пълно семейството, следва да споменем Том, който е в леглото, и две момчета, загинали при нещастни случаи. След години на притеснения и неудобства семейството е настанено в къща във Версай. Човек рядко скучае в многодетно семейство. Но децата на това семейство са възпитавани с много въображение, което може би обяснява неговата оригиналност“.

Когато успях да се сдобия с филма, ми трябваха няколко дни, за да го изгледам. Исках да съм сама с компютъра ми. Образите ми показваха нещо, което Люсил загубва няколко години по-късно, нещо, разбито от живота на хиляди парчета, като в приказките, в които кривопръсти вещици яростно се нахвърлят върху прекалено красивите принцеси. Сред документите, до които се добрах по време на работата ми по книгата, този репортаж несъмнено ме е развълнувал най-много.

Люсил дава няколко интервюта, камерата се доближава до лицето й, хваща в едър план погледа й, усмивката й, докато тя си спомня епизоди от юношеството си. От всички деца на Лиан и Жорж нея снимат най-много. Тя говори за неуспялото си бягство с Лисбет, разказва как тайно са канили приятелите си, когато Жорж, за да ги накаже, им е давал да преписват цели страници от някой учебник. Всички запретвали ръкави и се залавяли за работа. Признава, че никога не се е учила добре. Не защото не са й чели конско — огорчено, но оптимистично, — за да се вземе в ръце.

— Само че с мен това така и не стана.

С резервираното си поведение, с премерените си думи Люсил завладява екрана. Изумително красива е, интелигентността й е вън от съмнение, мисля, че всеки би го установил, ако види този филм. На няколко пъти ме показват като дете как си играя до нея.

Малко по-късно Люсил казва:

— Аз имам много тревожен темперамент.

И още по-късно:

— Ако са успели в нещо, то е в това, че ни вдъхнаха вяра в бъдещето.

Мисля, че в момента, в който й задават въпроси, това е чиста истина. Люсил се страхува и вярва в бъдещето. Животът ще реши кое от двете ще надделее.

Репортажът показва едно весело, сговорно семейство, в което се отдава предимство на самостоятелността на децата и на развитието на тяхната индивидуалност. Лисбет, Мило, Жюстин и Виолет един след друг свидетелстват за свободата, на която се радват — свобода да говорят, да ходят на кино, да украсяват стаята си както желаят, да излизат и да пътуват. Виолет обяснява, че от десетгодишна възраст сама взима влака, за да отиде в Париж, Лисбет говори за пътуванията си до Съединените щати и до Мексико. Всичко това е вярно. Не казват, че Том страда от тризомия (той е в леглото си по време на репортажа!) и не се разпростират по темата за момчетата, починали при нещастни случаи. С неустоимата си усмивка Лиан разказва как се е отрекла от принципите си и до каква степен възпитанието, което е дала на децата си, е различно от полученото от нея, докато Жорж обяснява с красиво построени фрази, че важното е да знаеш как да оставиш потомството си да излети от гнездото. Откъсите от филми, заснети по време на почивка в Испания, засилват идеята за съвършено щастие.

Жюстин ненавижда този филм и когато го открих, едва се съгласи да го изгледа. Впоследствие ми разказа колко е била объркана и смутена по време на снимките и как са й предложили, ако не и наложили, да произнесе една от малкото си фрази:

Да, баща ми е едновременно мой татко и мой приятел, приятел, с когото човек може да се посмее, да поговори, да каже каквото му дойде наум, а когато иска да сподели нещо с него, му казва „може ли да обядваме заедно утре“ и на другия ден двамата обядват приятелски.

Пак тя ми разказа, че този филм е оскърбил Мило, изкарал го е от кожата му, дотолкова, че без задръжки е излял бунта и гнева си срещу баща си, от което в кадър не е останало и следа. Мило се мярка на екрана за секунди, вижда се само как смачква цигарата си и се опитва да избяга от камерата.

Намираме се в сърцето на мита. Филмът е образът на легендата, която Лиан и Жорж пишат, докато я градят, както правим всички ние със собствения си живот. Филмът ги показва като двойка и като родители, той несъмнено отразява представата, която те имат за себе си и от която имат нужда, за да продължат нататък. Двамата така се схващат и така схващат семейството си. Децата им започват да напускат дома, те имат чувството, че не са се справили зле, особено във възпитанието, финансово са добре, ходят на почивка, приемат приятели. След мършавите крави на улица „Мобьож“ и докато агенцията на Жорж върви добре (тя няма да оцелее след май 68-а), баба и дядо си играят на буржоа. За първи път Жорж може да предложи на жена си живот, който съответства на средата, от която е произлязла. И все пак в начина им на съществуване има нещо, което винаги е встрани от общоприетото. В това е тяхната сила, така мисля, и това преобладава в спомена ми за тях.

Например много преди това да се превърне в съзнателно приет стил, Лиан и Жорж са се разхождали голи пред децата си. В това отношение и двамата са били освободени или лишени от всякакъв свян. И аз като всичките им внуци съм ги виждала голи почти до края на живота им. Жорж, на всяка възраст, сменяше пред хората мокрия си бански със сухи гащета, а Лиан дълго ми позволяваше, дори когато беше в напреднала възраст, да й асистирам на излизане от банята. Точният и разчетен ритуал — фрикции с ръкавица от конски косъм, намазване с крем „Нивеа“ и навличане на десетина пласта дрехи — ме омайваше.

Аз самата съм продукт на този мит и в известен смисъл съм длъжна да го поддържам, да го увековечавам, за да живее семейството ми и за да се продължи нашата малко нелепа и отчаяна фантазия. И все пак, като изгледах този репортаж, като ги видях такива хубави, такива умни, толкова различни един от друг и толкова еднакво чаровни, хрумнаха ми ето тези думи: ама че идиотщина.

Какво се бе случило, какво се бе объркало, каква коварна отрова ги бе поразила? Смъртта на децата достатъчна ли е да обясни пробойната, пробойните? Защото следващите години не могат да се разкажат без думи като драма, алкохол, лудост, самоубийство, думи, които съставят семейната ни лексика точно както думите празник, мъжки шпагат и водни ски. По време на разговорите, които водих, някои говореха за катастрофа, включително и някои от най-засегнатите, и ми се струва, че тази дума е най-точната, ако приемем, че след всяка разруха може да се гради отново — което всеки от нас по свой начин правеше.

Имам ли право да напиша, че майка ми, братята и сестрите й са били всички в един или друг момент от живота си (или през целия си живот) наранени, потиснати, неуравновесени, че на всички в един или друг момент от живота им (или през целия им живот) им е било много трудно да живеят и че са носили детството си, миналото си, родителите си, семейството си като белег от нагорещено желязо?

Имам ли право да напиша, че Жорж е бил вреден, разрушителен баща, че е величаел децата си, насърчавал ги е, обожавал ги е и в същото време ги е унижавал, като накрая ги е унищожил? Имам ли право да кажа, че изискванията му към синовете му са били равни на проявяваната към тях нетолерантност, а отношенията, които е поддържал с някои от дъщерите си, са били най-малкото двусмислени? Имам ли право да напиша, че Лиан никога не е могла или не е знаела как да му се противопостави, че му е била предана като на Бог, до степен да пожертва всички останали?

Не знам.

Лиан, баба ми със сладкия глас, пееше безкрайно тъжни песни. Лиан се обръщаше към децата и внуците си с едно религиозно и почтително „ви“, което трогваше приятелите ми. Наричаше ни малкия ми крал, принцесата ми, миличката ми, царичката ми. Аз й говорех на „ти“ и я обожавах.

Преди няколко дни ми се яви сън, който продължава да ме обсебва.

Събрали сме се в трапезарията в Пиермон около огромната дървена маса, на която по празници могат да седнат до двайсет души. Всички са тук, нищо не е помръднало — колекцията от порцеланови чинии е окачена на стената, върбовите кошове са поставени от двете страни на масата, във въздуха се разнася мирис на печено. Лиан седи срещу мен. Семейството се храни, както правеше до края на осемдесетте години, когато Жорж беше още жив. Обстановката е леко напрегната, Жорж продължава шоуто си, оповестява някои истини за света-такъв-какъвто-е и такъв-какъвто-вече-не-е, Лиан ни кани да си сипваме, докато е топло. Мисля, че не виждам Люсил, не съм сигурна, че е в съня ми, не, няма я, без някой да отбелязва отсъствието й. В един момент, когато по една случайност всички разговори едновременно замират, настъпва тишина. Усмивката на Лиан изчезва, тя се обръща към мен и ми казва с онзи свой замъглен или скръбен поглед, лишен от всякаква враждебност:

— Не е хубаво това, което правите, царичке моя, не е хубаво.

Събуждам се стресната и обляна в пот. Мъжът, когото обичам и на когото ще разкажа съня си след няколко часа, без да мога да му предам ужаса, който ми е вдъхнал, спи до мен. Всичко наоколо е спокойно. Няколко минути ми трябват, за да успокоя дишането си.

Не заспивам отново. До сутринта. Знам накъде съм тръгнала.