Делфин дьо Виган
Силна е нощта (33)

В Баньо Люсил ми даде да прочета „В очакване на Годо“, защото Манон ми викаше Диди, а аз й виках Гого. Диди и Гого, така се наричат двамата герои от пиесата на Самюъл Бекет, двама скитници, които чакат като месия някакъв трети разбойник, който никога не идва. На дванайсет години открих текста, от който, естествено, не разбрах много, но който ме накара да си задам следния въпрос: какво очаквахме ние с Манон, кой пратеник, кой спасител, кой чудотворен герой, способен да ни измъкне оттам, да прекъсне болезнената спирала, в която Люсил бе заклещена, и да ни върне в предишните времена, когато мъката на Люсил не беше толкова всеобемаща, не се виждаше с просто око? Какво чакахме, ако не майка ни да се обърне към нещо, което да е от порядъка на живота? За мен мъжът, с когото ходеше в момента, не й носеше нищо, напротив, той беше изплъзващ се мъж, който я теглеше надолу. Робер се смееше глупаво, вървеше на пръсти и мокетът скърцаше под краката му, Робер се друсаше и не виждаше, че лодката се клати и вече няма нищо стабилно.

Люсил пушеше все повече и когато свършеше цигарите, си изяждаше тревата вместо десерт.

Една вечер, докато се къпеше, Люсил на няколко пъти ме извика. Вратите бяха отворени, аз седях на пода в стаята си и си режех ноктите. Казах й да почака. Люсил отново ме извика, попита ме какво правя. Внезапно я видях да излиза от банята, мокра и покрита с пяна. Втурна се в стаята ми и я огледа. Люсил си въобразяваше, че между мен и Робер има нещо, точно с тези думи го написах тогава в дневника си, като се задушавах от възмущение. Как Люсил можеше да мисли, че бих се приближила на по-малко от метър и петдесет до този противен тип, който ме отвращаваше в най-голяма степен? Нито за миг не ми мина през ума, че Люсил може да се бои за мен, агресивността й ми говореше, точно обратното, че съм обект на подозренията й.

Люсил бе напуснала производителя на кожени чанти няколко месеца по-рано и стана секретарка в агенция за консултации по разпространение на стоките и промоция на продажбите. Там се свърза с една от колежките си, Мари-Лин, която постепенно й стана приятелка. Мари-Лин трябва да беше на възрастта на Люсил, подстригваше косата си на каре, носеше блузи с кръгла яка, морскосини елеци от тънка вълна, съпругът й работеше в банка, бе винаги с костюм и вратовръзка и по онова време ми изглеждаше като гаранция за сериозност. Двамата с Мари-Лин имаха дъщеря, по-малка от Манон. От време на време ни канеха на обяд в 15-и район, в модерния си и съвършено подреден апартамент, или пък Мари-Лин идваше у нас. Днес биха казали за Мари-Лин, че е добре възпитано момиче от добро семейство — не знам дали този израз съществуваше тогава. Мари-Лин много скоро стана за мен олицетворение на идеала за майка и за семейство.

Една вечер, когато тъкмо се бяхме прибрали от училище, с Манон решихме, че затворените всяка в клетката си бели мишки, които Люсил ни бе подарила няколко седмици преди това, страдат от непоносима самота. Внимателното вглеждане в двата бозайника ни позволи да заключим, че става дума за два мъжки екземпляра и че следователно няма да има никакъв риск, ако ги съберем заедно. След няколко седмици десетина розови ларви се появиха в клетката на Жак, мишока на Манон, който очевидно беше мишка. Бебешките мишлета вдигаха страхотен шум, а Люсил всеки момент щеше да се прибере. Наложи се да ги убием с етер и да ги хвърлим в боклукопровода с отчаяние в душата и разбунтуван стомах.

Живеехме си нашия детски живот. Докато чакахме да се прибере Люсил, изобретявахме вълшебни отвари, разменяхме си куклите, химикалките и бележниците, рисувахме всяка в своя ъгъл, пощехме се, дърпахме се за косите, танцувахме на музиката от филма „Брилянтин“, който бяхме гледали наскоро. Понякога слизахме у Сабин, съседката отдолу, за да гледаме телевизия.

Веднъж седмично Люсил отиваше в Париж у госпожица С. За урока си по пиано. Като се прибереше, тя се упражняваше, понякога по няколко часа, безкрайно повтаряйки някой затруднил я пасаж. За Люсил свиренето на пиано бе станало единственото възможно занимание. Тя трудно разговаряше с нас, трудно ни слушаше, дразнеше се от игрите ни, почти не готвеше, спеше все по-малко. Но пред инструмента седеше изправена и съсредоточена. За мен „Химнопедиите“ на Сати и валсовете на Шопен ще бъдат завинаги свързани с нея, както Бах е свързан с баща ми, който свиреше на напречна флейта.

После дойде периодът, когато Люсил се прибираше от работа все по-бледа и все поуморена. Не успяваше да заспи. Пишела някакъв текст, така ми обясни, нещо много важно.

Обичам да се чувствам толкова зле, толкова безплътна и толкова заслушана в пулса на тялото ми, в ярката му непригодност, в слабостта му.

(…)

11 ч. Първи джойнт, първи страхове. Как ще управлявам мисълта си, как ще се упражнявам, ще говоря на децата си, ще слушам нещо друго, освен празнотата. Дали пръстите ми ще треперят върху клавишите. Ще успея ли да работя, вместо механично да повтарям едно и също с цел да постигна някакво неправдоподобно съвършенство.

(…)

Не обичам особено да спя. Стаята ми действа успокоително. Надрусана съм, но като се замисля, си казвам, че съм права. Искам да изхабя това тяло и по този начин да го накарам да живее. Защо да го глезя, да не би мен да са ме глезили?

(…)

Ще изкупя ли греховете на баща ми, като знам, че той не може нищо да ми откаже, никакъв каприз, ако е изразен пред майка ми. Като онова златно колие, което наскоро го принудих да ми подари.

(…)

Купувам много цигари, обичала съм доста мъже, устата ми нагарча. Очарована съм от „Малки поеми в проза“^[1] (ще речеш, че никога не съм ги чела.

(…)

Казвам на Делфин, че от няколко дни пиша. Чувствам се виновна, тя ме намира за странна.

(…)

Писането ми, ако продължи, не може да бъде друго, освен една огромна мъка. Отказвам се от живота, лягам, за да умра.

Дъщерите ми мълчат.

След няколко страници мъчителни фрагменти, наредени един след друг без видима връзка, текстът на Люсил свършваше с тези думи:

Заминаваме на село. Аз съм с моя възлюбен, с нас е баща ми.

Не съм много по нежностите, но обичам приятеля си.

През нощта не спя, чувствам се като подгонена. Форест спи горе. Отивам да пишкам, баща ми ме причаква, дава ми сънотворно и ме вкарва в леглото си.

Изнасили ме, докато спях, бях на шестнайсет години, казах го вече.