Делфин дьо Виган
Силна е нощта (53)

Като не се смятат „Естетическо изследване“, което датира от 1978 година и завършва с потвърждението на инцеста, и дневникът, списван по искане на доктор Д., в който се описват годините й на вцепенение, повечето от текстовете, написани от Люсил, са от деветдесетте години. Имам предвид тези, върху които е работила и които е написала на машина. Тоест те са от периода между края на последния й престой в „Сент Ан“ и началото на следването й за социален асистент — моментът, който по някакъв начин бележи началото на възраждането й.

През този период Люсил е описала първото си въдворяване в клиника (преписах някои пасажи и намерих екземпляр с нанесена от ръката й дата), тогава пише и No romantic, текст, който посвещава на Греъм, клошаря цигулар, след като научава, че е намерен мъртъв, убит в градинката си.

Има още един текст, за който не си спомнях и мисля, че никога не го бях чела, преди да започна тази книга. Той е само в един екземпляр и се отнася до детството й. В него споменава за смъртта на Антонен, за пълната липса на спомени отпреди тази загуба и за последвалата я скръб. Детството никога вече не беше хармония. Говори за майка си, станала недостъпна, за фотосеансите, на които Лиан не я придружава вече, за такситата, които взима сама, за да отиде в студиото. Няколкото спомени, свързани с тези години на детето звезда, са въведени със следните думи: Бях много красиво дете и си платих за това.

Текстовете на Люсил са объркани, не се подчиняват на никаква хронология, на никаква логика, построени са фрагментарно, завършват както и започват — рязко.

Но докато ровех в кашона, даден ми от Манон, намерих много бележки и листове, със или без дата, както и няколко лични тетрадки, в които е преставала да пише след първите пет-шест страници.

В тези бележки мисълта за смъртта винаги присъства под някаква форма.

Скуката никога не е временна. Има лекарство за нея, но то е радикално и неприятно за другите (някои ще остареят, други ще умрат).

Бих искала да се разболея от нелечима болест и да умра млада. А миналата година дори не хванах хрема.

В някои от фрагментите обаче Люсил се показва в друга светлина, по-забавна. Например, когато започва отново да желае да се харесва и си фантазира за аптекаря от квартала й, Люсил пише текст, който прагматично озаглавява „Описание на опит за съблазняване, предприет над личността на един аптекар от 15-и район“. В тези страници тя описва подробно и точно различните продукти, купени от аптеката (паста за зъби, долипран, четка за зъби, бонбони без захар) и сравнително правдоподобните поводи, по които е влизала в контакт с въпросния аптекар. За един течен мазолек (Дяволът^[1] премахва мазолите) изслушва дълго обяснение за начина на употребата му и за необходимостта да се държи в хладилника.

Люсил заключава: Пет минути щастие за 11.30 франка.

Но при едно от следващите си посещения Люсил открива, че присъстващата в магазина млада жена, която е вземала за лаборантка, е по всяка вероятност съпруга на собственика. Откритие, което я вдъхновява за следното размишление: Да отклоня еврейски аптекар от правия път пред очите на жена му — няма да скрия, че ще е трудно.

Люсил се забавлява още малко, разказва някои не особено успешни за мисията й епизоди, после вдига бял байрак.

Сред оставените от Люсил фрагменти, които съм проучвала, фигурират: един текст за сина ми като бебе, роден три години след дъщеря ми — нежната му кожа и гукането му истински я трогват; хумористичен разказ, написан за дъщеря ми; изумен абзац за самоубийството на Пиер Береговоа^[2]; текст, вдъхновен от ръцете на Едгар, акварелиста; няколко много красиви стихотворения.

И после, на хвърчащ лист, фраза, която ме разсмя: В Пиермон казвам „не“.

Не бях осъзнала до каква степен е присъствало писането в живота на Люсил и още по-малко колко е искала да издава.

Научих го, когато открих разкъсаните страници на тетрадка от 1993 година, на които Люсил ясно излага намеренията си и споменава предишни неуспешни опити.

Автобиографични фрагменти. Мисля, че това заглавие вече е употребявано, но пък добре подхожда за текстовете ми. Ще ги занеса пак на някои издатели заедно с „Естетическо изследване“. Не успявам да напиша нещо литературно, никакъв сюжет не ме изкушава.

(…)

Манон ще ми донесе малката електронна машина, ще прегледам един по един всичките си фрагменти, после ще ги оформя в страниран текст.

В страниците на една тетрадка намерих писмо с отказ от „Едисион дьо минюи“.

Няколко години по-късно, когато написва текст за Небо, Люсил ми го даде да го прочета, преди да го изпрати на няколко издатели под псевдонима Люсил Поарие (така тя сама избра името си за моята книга). Надявах се да публикуват текста й. Както и останалите, той се състои от фрагменти и спомени, към които се прибавят стихове, писма, мисли. От всички текстове, които е оставила, „Небо“ ми се струва най-завършен. Не знаех, че това не е бил първият й опит да публикува. През следващите седмици Люсил получи писма с отказ от всичките издатели.

Когато узнах, че „Дни без глад“ ще излезе, й дадох да прочете ръкописа. Една съботна вечер, когато трябваше да дойде вкъщи да гледа децата, Люсил пристигна пияна, с разцентрован поглед. Цял следобед бе чела романа, намираше го за добър, но несправедлив. Повтори: не е справедливо. Отидох с нея в другата стая и се опитах да й обясня някои неща — разбирам, че е болезнено, казах й, съжалявам, но според мен книгата разкрива, ако изобщо е необходимо, и обичта ми към нея. Със сълзи на очи Люсил запротестира — не било вярно, дори в най-лошите си дни не е била такава. Погледнах я и казах: напротив.

Не й казах, че е била дори по̀ такава, много по̀.

Тази вечер не излязохме, не исках да я оставя сама и пияна с децата ми. Тази вечер Люсил остана да вечеря с нас.

Впоследствие й бях признателна, че приема съществуването на „Дни без глад“ и следи с интерес реакциите на читателите. Няколко години по-късно ми каза веднъж, че я е препрочела и била впечатлена от майсторството ми.

Люсил нито веднъж не дойде на четенията, нито на срещите в книжарниците, дори да бяха на две крачки от дома й — от деликатност или от стеснителност. Дори по-късно, за следващите ми книги. Мисля, че се боеше да не я съдят, сякаш цял свят бе чел първия ми роман, всички щяха да я разпознаят и посочат с пръст.

За всяка от книгите ми Люсил проявяваше предпазливост и доброжелателност, както правеше за всичко, което според нея се отнасяше до личния ми живот. Люсил не налагаше коментарите си, не беше този тип. Но често успяваше с една дума или фраза да одобри най-рискованите ми избори.

Дали без да искам съм си присвоила желанието на Люсил? Не знам. Когато издадох първата си книга, нямах чувството, че съм извършила нещо, за което тя е мечтала, или че съм продължила недовършеното й начинание. В общуването ни с Люсил тя никога не е свързвала желанието ми да пиша с нейното. Нито е противопоставяла едното на другото. А и държеше в тайна повечето си опити за публикуване. Струва ми се — и в нейния, и в моя случай, — че ставаше дума за друго.

Писането на Люсил е безкрайно по-мрачно, по-смущаващо и по-подривно от моето. Възхищавам се от куража й и от бляскавата й поезия.

Понякога съм си мислила, че ако не беше болна, Люсил щеше да пише повече и може би да публикува текстовете си.

Спомням си едно интервю на Жерар Гаруст, разпространено по радио „Франс Ентер“, което много ме порази. Художникът отхвърляше представата, че добрият творец трябва да е луд. За пример даваше Ван Гог, за когото сме свикнали да казваме, че геният е неотделим от безумието. Според Гаруст, ако е можел да се възползва от лекарствата, с които разполага днешната медицина, Ван Гог е щял да остави още по-завършено творчество. Психозата е сериозен недъг — за твореца, както и за всеки друг.

Днес само двете със сестра ми имаме достъп до текстовете на Люсил, до болката и страданието, които изразяват.

Тези текстове ме призовават към ред и всеки път ме карат да си задавам въпроси за образа, който й създавам чрез писането, понякога без да искам.

Когато пиша за възраждането й, това, което се появява, е моята детска мечта, моята Майка Кураж, издигната в ранг на героиня. „Люсил се завърна от много далеч, загърбвайки сенчестите си часове. Люсил, която не можеше да се изкатери по въжето, успя да се издигне от дълбините, без някой да разбере как точно го направи, с какъв порив, с каква енергия, с какъв върховен инстинкт за оцеляване.“ Като препрочитам пасажа, не мога да пренебрегна образа на идеалната майка, който въпреки намеренията ми се съдържа в тези редове. Недоволна, че трябва да се появява, без да съм я викала, идеалната майка се изписва в изречения, обагрени с евтин лиризъм.

Да, Люсил оцеля след десет години вцепенение, десет години, изживени под упойка. Да, Люсил започна да учи, изкара приемния си изпит, намери убежището си. Люсил стана изключителен социален асистент, изцяло отдаден на работата си и крайно ефикасен. Това не е лъжа, но е едната страна на истината. Защото знам, че Люсил до края си висеше над празното и нито за миг не го изпускаше от очи. Дори по-късно, дори когато самата тя се оказа в позиция да облекчава чуждото страдание.

Много повече от моето, писането на Люсил (неговата безредност, незавършеност) показва сложността на личността й, двойствеността й, тайната наслада, която е изпитвала през целия си живот, когато се е докосвала до границите, когато е накърнявала тялото и красотата си.

На тринайсет години Люсил вече е пушела първите си цигари сама в стаята си, с отмалели крака и замаяна глава. Днес, като чета написаното от нея, ми се струва, че Люсил повече от всичко е обичала да пие, да пуши и да се унищожава.