Делфин дьо Виган
Силна е нощта (19)

След седем години без бременност, като при това отдавна се бе отказала да се прави, че следва противозачатъчния метод на Ожино, Лиан отново забременя. Отначало новината предизвика странно вълнение, оцветено с безпокойство. Бяха изгубили навика. Но Лиан оставаше ведра, тялото й се закръгли, кожата й се опъна и тя побърза да свали от тавана детското легло, пелените, музикалните кутии и отдавна прибраните дрешки. Отново започна да спи следобед, като се възползваше от няколкото часа тишина, които бяха само нейни сега, когато Виолет бе тръгнала на училище. С ръце на корема, потънала в плътната топлина на юргана, Лиан беше щастлива. Големите й деца живееха живота си, започваха да флиртуват, канеха ги на ралита и на сюрприз партита.

Скоро щяха да напуснат дома. Малките вече не бяха толкова малки и дори Виолет, сладкото й момиченце, знаеше да чете и пише. Лиан скоро щеше да навърши четирийсет и три години. Бе родила седем деца, без да се брои Жан-Марк, и не бе изпитвала по-пълноценно, по-силно усещане от това да чувства бебето да мърда в корема й, после да го прегръща и да му дава да суче.

Лиан изживя тази бременност по-различно от всички дотогава. Възползваше се от бавния ритъм, на който я принуждаваше състоянието й, и гледаше как гърдите й растат. Не се чувстваше неразположена, нито уморена, нищо не й изглеждаше по-лесно, по-очевидно. Никаква грижа не помрачи тези няколко месеца спокойствие, децата й помагаха, Жорж беше в прекрасно настроение. Разбира се, прибираше се късно вечер, понякога ходеше в командировка, поддържаше с някои жени по-особени отношения. Трябваше ли да се оплаква? Той се виждаше с жени насаме, даваше им съвети, представяше ги на полезни хора, показваше им Париж. Понякога дори ги канеше на вечеря. Те бяха млади и го гледаха с възхищение.

От самото начало Лиан бе разбрала едно: ако започнеше да си представя за секунда, за секундичка, на какви милувки може да се отдава Жорж с други жени, ако се взре в един само образ, щеше да е мъртва. Лиан имаше късмет, огромен късмет. Тя обичаше съпруга си и съпругът й я обичаше. Трябваше да се радва на това и да не остава нищо да помрачи радостта й. Жорж искаше жените, всички жени, но оставаше неин съпруг, нейният мил, както го наричаше дори пред чужди хора. Животът във Версай беше безкрайно по-приятен от живота на улица „Мобьож“. Тук тя разполагаше с домашна помощничка, с перална машина с автоматично изстискване и с кухненски робот, внесен от Съединените щати, вече не водеше аптекарски сметки и не записваше извършените разходи един под друг, без нищо, което да запише в графата за приходите. Още едно дете не я плашеше. Въпреки многобройните си бременности Лиан все още имаше тънка талия и спортна фигура. Когато излизаше вечер с Жорж, се гримираше по малко, пушеше ментолови цигари, прекарваше ръка през косите си, смееше се с цяло гърло.

Мислеше, че тялото й вече не е плодовито, и ето че отново бе бременна — това я правеше най-щастливата жена на света. Жюстин, Мило и Жан-Марк тръпнеха от нетърпение. Виолет леко се безпокоеше да не изгуби мястото си и се притискаше до майка си.

Това дете щеше да е последното, неочакваното, дарът Божи.

Когато дойде лятото, Лиан и Жорж изпратиха племето в къщата в Пиермон, като го повериха на най-големите. Лисбет беше на осемнайсет години, Бартелеми на седемнайсет, Люсил на шестнайсет. Лиан остана във Версай с големия си корем в очакване на раждането. През август щяха всички да заминат за Испания, за Аликанте, където Жорж и тази година бе наел голям апартамент.

В началото на юли в края на следобеда водите на Лиан изтекоха. Тя се обади на Жорж в агенцията и придружена от една съседка, бързо се отправи към парижката клиника, в която бе записана. Роди за по-малко от два часа чудесно момченце с почти бели коси. Жорж пристигна малко след края на битката.

В Пиермон научиха новината същата вечер по телефона. Беше се родил Том! Лисбет и Люсил купиха ябълково вино, за да отпразнуват събитието и поканиха няколко приятели за вечерта. Според Жорж бебето беше великолепно и още по-яко от предишните! Големите вдигнаха чаши и се чукнаха за Том.

Някой бе донесъл китара, цигарите не липсваха, празненството продължи до късно през нощта.

Рано на другата сутрин Мило, Жюстин и Виолет (по онова време съответно на дванайсет, десет и осем години) се възползваха от сънливостта на легналите си късно празнуващи, за да повикат собствените си приятели и да тръгнат на експедиция, след като обраха от хладилника каквото беше останало. Тръгнаха по пътя за реката и решиха да слязат до язовира. Като стигнаха там, всички се качиха на мостчето, за да се огледат. Никой не разбра как Виолет е минала под или над перилото. Тъй или инак, тя падна с главата напред от два метра и половина височина върху бетонените плочи. Изминаха няколко секунди преди другите деца да схванат, че вече я няма сред тях. Виолет лежеше в двайсет сантиметра вода, с лице върху плочите. Когато Ньоньой, най-големият от бандата, я забеляза, той стигна до нея с няколко скока и прояви рефлекса да я обърне.

Люсил се събуди от писъците. Тя, която толкова трудно се будеше, изскочи от леглото със свито гърло. Сякаш някой я душеше. Навлече панталон и хукна към язовира. Когато откри Виолет, просната на земята, едва не повърна от ужас. Приближи се с треперещи крака и ръце и за миг й се стори, че ще припадне. Виолет бе смъртнобледа, с едва отворени очи. Люсил изпита желание да вземе сестра си в прегръдките си, но си спомни на какво я бяха учили — при нещастен случай не биваше да се мести жертвата. Лисбет бе извикала спешна помощ, скоро щяха да дойдат. Люсил хвана ръката на Виолет, понечи да каже нещо успокоително, но думите й не идваха, само плачът, само глухите ридания, които се блъскаха едно в друго, без нито едно да излезе от устата й. В линейката Люсил седеше до сестра си с тревожна топка в стомаха, хипнотизирана от кръвта, която течеше от ушите на Виолет и попиваше в хавлиената й пижама — първо се появи червено петно, после цялата пижама почервеня. Виолет бълнуваше.

Трябваше да се обадят на Жорж в агенцията. Лисбет отговори на въпросите на баща си, изречени с безизразен, съсипан глас. Медицинският екип бе поел Виолет, тя беше в съзнание, болеше я, да, много я болеше, не, нищо не са казали. Нищо.

Докато Жорж още пътуваше по пътя между Париж и Жоани, лекарят, изродил Лиан, се приближи до леглото й и предпазливо й съобщи, че трябва да бъде много смела. Детето, което бе родила, не било като другите. Том страдал от синдрома на Даун, болест, която започвали да опознават и вече наричали тризомия 21. И тъй като Лиан не реагираше, лекарят добави, произнасяйки отчетливо всяка сричка:

— Синът ви е монголоид, госпожо Поарие.

Лекарят посъветва Лиан да повери бебето на „Социални грижи“. Дете като него, при това в многодетно семейство, предвещавало само катастрофи. Интелектуалното му развитие щяло да е крайно ограничено, а специализирани детски заведения липсвали. Том щял непрекъснато да им създава грижи. По-добре да знае истината — през целия си живот ще им тежи като воденичен камък. Сащисаната Лиан отвърна, че ще говори със съпруга си. Погледна Том в люлката до леглото й, миниатюрните му стиснати юмручета, светлия мъх по главата му, невероятно фините му, изрисувани устни. Бебето се опитваше да налапа палеца си и издаваше смучещ звук. Стори й се единствено, че е като другите — неспособен да оцелее сам.

Следващите дни бяха белязани от голям смут. Виолет си бе пукнала черепа и се бе отървала на косъм, но се налагаше да остане три седмици в болницата. Лиан трябваше да изчака десетина дни преди да излезе от клиниката и да посети дъщеря си.

Жорж сновеше между Париж, болницата в Жоани и къщата в Пиермон.

В началото на август цялото семейство замина за Аликанте, с изключение на Виолет, чието възстановяване изискваше да лежи по няколко часа на ден и бе несъвместимо с горещината. Повериха я на сестрата на Жорж, където тя прекара лятото с братовчедите си.

През септември, когато цялото семейство се събра в Париж, Жорж грабна Том и тръгна да обикаля болниците. Синът му нямаше да остане инвалид. Жорж поиска да се направят множество тестове, допълнителни прегледи, потърси различни мнения, проучи всичко написано по въпроса през последните двайсет години и се срещна с какви ли не капацитети. Щеше да намери решение, ако трябва, отвъд океана. Нямаше полза. Допълнителният хромозом в двайсет и първата двойка хромозоми бе открит във Франция две години по-рано от професор Льожьон, който бе установил за първи път в света връзката между състоянието на умствена недостатъчност и хромозомната аномалия и бе дал на болестта името тризомия 21. След седмици на постъпки, настояване и възмутени писма Жорж успя да се срещне с професор Льожьон. Щом Том има един хромозом в повече, значи трябва да се премахне. Лекарят го прие в кабинета си и прекара повече от час с него. Нямаше начин да се премахне допълнителният хромозом, но може би един ден ще е възможно да се неутрализира. Тризомия 21 се смятала за болест, а не за недъг. В някое далечно бъдеще медицината може би щяла да може да я лекува или да смекчи умствената недостатъчност. Но не сега.

Жорж си тръгна напълно отчаян. Реши, че ще промени радикално начина си на живот — ще посвети на това дете цялата си енергия и ще развие максимално способностите му.

Нито за секунда нито на Жорж, нито на Лиан им хрумна да оставят детето в дом.