Делфин дьо Виган
Силна е нощта (35)

В Баньо Люсил вече не понасяше задушната атмосфера на жилището ни, замърсения от времето мокет, двойните прозорци, дългия път, който трябваше да измине с градския транспорт, за да отиде на работа. В края на юли, в един часа следобед тя посетила един апартамент в 9-и район, на две крачки от квартала, в който бе живяла като дете. Много по-голям от другите, предлагани на същата цена, той й се сторил чист и светъл, с обширни и обзаведени кухня и баня. Агентът на брокерската къща бил нетърпелив и тя подписала веднага. Организирала преместването, боядисала стаите ни, след което дойде при нас на юг, където прекарвахме лятото у Лиан и Жорж. Всичко се развиваше така, сякаш онзи текст никога не бе съществувал, сякаш нищо от всичко това (черните часове, обвиненията) не се бе случило. Трите се прибрахме в края на август. Люсил бързо схвана величината на грешката си.

Новият ни апартамент се намираше на улица „Фобур Монмартр“ 13, точно срещу нощния клуб „Палас“ и срещу седалището на вестник „Екип“. По тази тясна артерия минаваха две автобусни линии и безброй туристически рейсове, които пътуваха към „Питал“ или „Фоли Бержер“ по всяко време на деня и нощта. Улицата беше една от най-шумните в Париж, навсякъде имаше тълпи от хора, непрекъснато. Във входа на сградата, за да се качим по стълбите, трябваше да заобиколим опашката за билети за кварталното кино „Студио 43“ — и до днес не ми е ясно как подбираха филмите (евтини филми, два на цената на един). От прозореца на кухнята наблюдавахме чудовищните плъхове, които спокойно се хранеха от кофите на съседното заведение за бърза закуска, рекламните надписи мигаха по цяла нощ и нерядко се случваше в часа, когато „Палас“ затваряше, да ни събудят викове и сирени. Скрита зад завесите, аз ставах, за да гледам разправиите, намесата на полицията, разпръсването на зяпачите.

Люсил все така работеше като секретарка в същата агенция, охотно се подиграваше на шефа си, мечтаеше за дълги ваканции на далечни места, понякога ни разказваше случки от службата си.

Стаята на Манон имаше врата към дневната, където Люсил бе поставила своето легло. Матракът на Люсил лежеше върху дървени летви, които служеха за стойка. Всяка вечер, или почти, Манон чуваше Люсил да плаче.

Бях в девети клас в училището на улица „Милтон“, докъдето ходех с автобус. Далеч от Тадрина и детската ни близост, юношеството ми изглеждаше като истинска Голгота. Носех шини, които братовчедите ми наричаха „ядрена централа“, имах невъзможни за сресване къдрави коси, миниатюрни гърди и бедра като на комарче, изчервявах се, когато ме заговореха, и не спях по цели нощи, когато на другия ден трябваше да рецитирам стихотворение или да прочета съчинението си пред класа. В тази парижка среда, която толкова ме притесняваше, за да си придам самочувствие, си измислях образ на тъжна и самотна девойка, разяждана от тайна драма, и отказвах всяка покана, която можеше да ме разсее от мъката ми. Манон, която учеше в кварталното начално училище и чиито приятелки бяха предимно еврейки, твърдеше, че и тя е еврейка, и си измисляше религиозни празници и дълги молитви. За да обясни формата на лицето си (широко и гладко като на Фей Дънауей), Манон разправяше наляво и надясно, че веднъж, когато яздела един буен кон, се била блъснала в някакво дърво.

Манон беше радостно, доверчиво, усмихнато дете. Аз бях сериозна, малко мрачна, умозрителна тийнейджърка. Прекарвахме повечето си време в кражби от магазините, кварталът предлагаше много възможности. „Меденка“ — магазин за играчки и умалени модели на уличката „Жофроа“, в който гастролирахме по няколко пъти седмично и от който излизахме с пълни джобове, както и минимаркетът, където още нямаше системи за защита от кражби, станаха любимите ни места. За да оправдаем пред Люсил това изобилие, измислях всякакви лъжи: размяна с други деца, по чудо намерени пари на улицата, приятелки, на които дрехите им били отеснели, разчувствани майки, които ми давали подаръци — останалото криех из чекмеджетата.

Веднъж една продавачка хвана Манон, здравата я скастри и едва избягнахме катастрофата.

Люсил не понасяше непрекъснатия шум от улицата, мишките, които нахлуваха в кухнята, щом си обърнехме гърба, едрите като зайци плъхове, които по цели нощи трополяха в боклукчийските кофи.

Люсил се изолираше в един все по-непрозрачен свят, в който белият прах понякога заместваше цигарения дим.

Виржиния ми беше съученичка и живееше точно срещу нас, на шестия етаж в сградата на „Екип“. Тя не се интересуваше от моите проблеми, нито от своите, нито изобщо от проблеми. Виржиния живееше на десет квадратни метра с майка си, която беше чистачка, и ме мъкнеше по купони и на кино, всяка сутрин силно свиреше под прозореца ми, за да ми даде сигнал за тръгване. Енергията й бързо ме изкара от измислената ми роля. Благодарение на нея влязох в най-престижната банда в училището. Открих „Спешълс“, „Маднес“, „Селектър“^[1] и „Полис“^[2], бягах от часовете, които ми се струваха скучни и пред които предпочитах разгорещените спорове в кафенетата или експедициите в магазините „Галери Лафайет“. Навлизах уверено в нов свят, свят, който живееше, дишаше, вибрираше.

На 4 януари 1980 година Барбара, сестрата на баба ми, и съпругът й Клод, който по онова време беше директор на отдел „Информация“ във „Франс-Соар“, бяха поканени в предаването „Апострофи“^[3] да говорят за книга, написана заедно и озаглавена „Двамата и лудостта“. В книгата се разказваше на два гласа за болестта на Барбара, която се характеризираше с редуването на периоди на възбуда, дори на делир, и на дълбока депресия.

Тази дата несъмнено съответства на края на коледната ваканция, защото ми се струва, че през този ден в невероятното телевизионно студио в Пиермон, подчинено на култа към малкия екран (който беше огромен и се мъдреше насред стаята върху специално поръчана за целта мебел), цялото семейство се бе събрало и спазваше благоговейна тишина. Едни се бяха настанили в широки кресла, покрити с меки изкуствени покривки, други седяха на земята върху синия мокет. Всички сдържахме дъха си. Предаването едва бе започнало и вече се чуваха прошепнати коментари, но защо се е облякла така, с кого ли ще започне, ама моля ти се, костюмът й е чудесен. Първите раздразнени шшт вече също се разнасяха в стаята. Накрая, да, ето, Барбара и Клод се явяваха по телевизията, не са ли шик, не е ли забележително, изумително, стига де, млъкнете, ама кой така кашля непрекъснато?

Когато се прибрахме в Париж, Люсил се зае да рисува по стената на хола, който й беше и спалня — измъчена фреска, съставена от арабески и спирали, тъмнозелена върху бял фон. Такава си я спомням, изтормозена и заплашителна.

Една вечер Пабло, спътникът на Жюстин, позвъни на вратата ни, носеше кошче със стриди, които току-що бе откраднал от витрината на една бирария на булевард „Монмартр“. Просто минавал оттам. След няколко минути отиде да поиска лимон и мило утеши продавача, който се оплаквал, че го крадат, щом си обърне гърба. Пабло отвори стридите и започнахме да пируваме.

През следващите дни Люсил изглеждаше все по-възбудена.

Друга една вечер ни поднесе вместо вечеря дълбоко замразени малини, току-що извадени от кутията, които не можеха да се ядат.

В продължение на няколко дни купуваше само сладки храни (в дневника си съм отбелязала: суперскъпи).

На 29 януари Люсил ни извика двете с Манон на извънредно заседание, чийто дневен ред веднага ни бе обявен. Люсил искаше да ни съобщи, че е телепат. И че следователно знае всичко, което се случва, дори на голямо разстояние от нея, и може да контролира повечето предмети. Тъкмо бе произнесла тези думи, и в кухнята се разнесе писък на мишка. Люсил уточни, че може също да прогонва мишките, но веднага се поправи: „А не, ама че съм тъпа, те не са предмети“ (изречение, което съм възпроизвела in extenso в дневника си). Където и да сме, тя ни виждала като в огледало и така ни закриляла от разстояние. Ние също сме имали дарби. Манон била вещица, която чувала всичко и благодарение на слуха си можела да дешифрира заобикалящия я враждебен свят. Люсил уточни, че трябвало да я заведе на ушен лекар, за да оптимизира слуховите й способности. Аз пък съм била Делфийският оракул, предсказвала съм бъдещето и предсказанията ми се осъществявали. Но не трябвало да предсказвам лоши неща. Люсил доближи до врата ми ножици, чийто връх докосна кожата ми. Не дишах, наблюдавах треперенето на ръката й. Тя отново седна и ни обясни, че е написала писмо до един прочут психоаналитик, което щяла, тъй като нямала марки, да му изпрати същата вечер по телепатичен път.

Следващият ден беше сряда, ден за училището по стоматология. Манон щеше да ходи сутринта на профилактичен преглед, а следобедът бе посветен на ортодонтичното ми лечение. Тъкмо да тръгнем, и Люсил обяви, че в никакъв случай няма да ходим с метрото, което отчасти убягвало на контрола й. Даде ми пари за такси, защото пък контролирала без ограничения всички парижки таксита. Нито една кола не можела да се изплъзне от бдителността й. Най-сериозно ме попита дали искам нашата да е карана от мъж, или от жена. След кратък размисъл отговорих, че предпочитам жена. С Манон не смеехме да се погледнем и слязохме по стълбите в смутено мълчание.

Майка ми беше възрастен човек, майка ми бе чела много книги, майка ми знаеше много, как можех да си представя, че ще говори каквото й дойде наум? Бях на тринайсет години, колебливо се приближавах към редицата коли, разкъсвана между уважението към думата й и пробуденото ми съзнание, между желанието шофьорът да е мъж и желанието шофьорът да е жена. Ставаше нещо, което не можех да формулирам, за което не знаех нищо. Мина ми през ума тайно да вземем метрото и да й върнем парите по-късно (возенето в такси не влизаше в начина ни на живот и ми се стори като ужасно разхищение), но се боях да не би със способностите си да открие измамата. Манон мълчеше. Със свито сърце се отправихме към началото на редицата от таксита.

Първата кола беше с мъж на волана. Качихме се, казах му къде отиваме, на улица „Гарансиер“, банкнотата, която Люсил ми бе дала, изгаряше дланта ми. Прилошаваше ми.

Същата вечер Люсил се прибра с насинено око. Обясни ни, че я бил ударил Жак Лакан, големият психоаналитик.

Лисбет дойде от Брюноа да вечеря с нас. Братята и сестрите на Люсил започваха да се тревожат за нея, тя говореше странни неща по телефона, Лисбет бе изпратена на разузнаване. Люсил ни заведе на ресторант с насиненото око, беше свръхвъзбудена. В „Шартие“, както бе прието, седнахме на маса с други клиенти. По време на вечерята Люсил говореше много, крадеше пържени картофи от чинията на съседа си, махаше с ръце и викаше сервитьора за щяло и нещяло. Бе убедена, че той нарочно ни кара да чакаме, имал ни бил зъб, сърдел й се лично на нея, и друг път го била забелязвала.

Гледах Лисбет, чаках да каже нещо, не се безпокойте, това, което става в момента, е съвсем нормално, няма причина за паника, нито дори за страх, мама ще стане каквато беше преди, една нощ хубав сън и нищо няма да й има, но Лисбет изглеждаше не по-малко объркана от нас. След вечерята се качихме в апартамента, Лисбет се прибра у дома си. Канех се да угася светлината, когато Люсил обяви, че още утре ще получа панталона от розово кадифе на фини райета, който бе отказвала да ми даде въпреки молбите ми.

От няколко дни Люсил харчеше пари, които нямаше, скоро щяхме да го открием, Люсил купуваше, без да прави сметка.

По-късно през нощта Манон я чула отново да плаче в леглото си.