Делфин дьо Виган
Силна е нощта (37)

31 януари 1980 година представлява за мен нещо като първороден срив, един от онези, споменът за които остава непокътнат, вграден в тялото, за които знаем, че никога няма да бъдат напълно забравени, нито те, нито свързаната с тях болка.

По-късно страхът ще се влее в кръвта, ще бъде асимилиран от тялото, ще се разтвори в него, ще стане част от функционирането му.

За Люсил съм сигурна в едно: ще има преди и след.

Описах в няколко страници първото въдворяване на Люсил в психиатрична клиника, знам колко спънати са тези страници, колко опростяват нещата, как им придават частичен вид. И до днес наблюдавам сцената отдалеч, неспособна съм да я дешифрирам, и до днес съм — в буквалния и в преносния смисъл — в отсрещната сграда.

Ако имах желание за по-голяма достоверност, чиято необходимост ми се струва съмнителна, можех да препиша дума по дума полицейския доклад, връчен на баща ми от полицай Жан-Мишел Р., доклад, чийто предмет е формулиран така:

Отвеждане в болницата „Ларибоазиер“ на лице в нервна криза, извършило нападение над малолетна под тринайсет години (нейна дъщеря). Представител на съдебна полиция изпратен на мястото.

Не съм сигурна, че това би ми помогнало да вникна в нещата по-добре.

По време на разговорите, които водих, помолих Виолет и Манон да ми разкажат за този ден. Исках да съпоставя моите спомени с техните, да възстановя нещата така, както се бяха случили. По някои дребни детайли спомените ни се разминават (беше ли там братовчедът ни Франк в деня, когато Люсил заяви, че контролира такситата, и двете ли спахме у Виолет в деня, когато отведоха Люсил?), но в основното всичко съвпада, всичко е еднакво брутално.

През онази януарска сутрин, след като аз тръгнах за училище, Лисбет се обадила на Люсил, която й се сторила по-объркана от всякога. Попитала дали Манон е сама с нея. Предупредила Виолет, която живееше близо до нас, и я помолила да отиде да види какво става.

По време на кризата, след като застанала гола и бяла пред прозореца, Люсил настояла Манон да й описва минувачите. Постепенно виковете й привлекли вниманието и на отсрещния тротоар се образувала малка тълпа. Някой се обадил в полицията.

Бих искала да можех да опиша какво точно се е случило с Люсил, минута по минута, да уловя точния момент, в който нещата са излезли от контрол, да изследвам явлението под микроскоп, да схвана мистерията му, химията му.

Преди да започна да пиша тази книга, през особения и толкова ценен период, когато текстът се мисли, когато се фантазмира, без нито една дума, нито една нота още да са нанесени на клавиатурата, смятах да описвам кризите на Люсил в трето лице, както направих за някои сцени от детството й, чрез едно тя, преизмислено, преизобретено, което щеше да ми отвори вратите на неизвестното. Бих желала например да опиша посещението й у Жак Лакан (тя се появи в чакалнята въпреки забраната на секретарката, после поиска разрешение да седне), да разкажа за скитанията й из града, да запълня празнините, да възстановя онова, което никога не би могло да бъде възстановено — времето на чиста лудост, за което дори Люсил не знаеше всичко.

Няколко години след първата криза майка ми е написала текст, в който я описва, описва и последвалата я празнота. Открихме тези страници у Люсил сред други, струпани как да е книжа и бележки: несвързани, болезнени мисли, думи на любов, фрагменти, повече или по-малко неясно написани с молив, стихове в рима или в проза, нахвърляни в ученически тетрадки, хвърчащи листове без дати, без години. Всичко това бе прибрано в метална кутия, която й бях подарила много отдавна.

Въпросният текст няма заглавие, но е написан на машина и, както и другите, е размножен в няколко екземпляра. Първо го преписах целия и го включих в собствения ми текст, двайсетина гъсто изписани страници, необработен разказ, пропит с чувство за вина. Мислех, че нищо не би могло да предаде по-добре страданието на Люсил от собствените й думи. Но щом вмъкнах текста в моите страници, ми се стори, че нещо не се връзва, че думите не се вписват в моите, във всеки случай не както би трябвало, не изцяло. После реших да запазя само някои откъси, отделени с многоточия, подбор, достоен за „Рийдърс Дайджест“, който обаче също не пасваше, напротив, съпротивляваше се, запазвайки собствената си времева гама, рязка, накъсана, и нестабилността на лексикалните си регистри.

По-късно ми стана ясно, че трябва да приема моите думи, моето мълчание, моите колебания, моето дишане, моите обиколни пътища, моя език. И да се опитам да предам най-правилно езика на Люсил, да запазя най-ярките му, най-особените му мотиви.

Текстът започва със следните думи:

Тази година през ноември навършвам трийсет и три години. Леко съмнителна възраст, ако човек е поне малко суеверен. Аз съм хубава жена, освен дето зъбите ми са изгнили, което в известен смисъл ми е много приятно и понякога дори ме разсмива. Исках да знаят за латентната ми смърт.

Люсил разказва след това за дните, предшествали кризата. Тя плаче сама по улиците, в един китайски магазин, после в „Галери Лафайет“, купува пиано на улица „Вивиен“, след това всякакви предмети и дрехи, които не й отиват. По-късно се озовава у Лакан, на когото е изпратила писмо няколко дни по-рано, и настоява да го види. Когато секретарката й съобщава, че той няма да я приеме, Люсил помолва да си почине в чакалнята. В момента, когато психоаналитикът излиза от кабинета си, обезпокоен от присъствието й, тя се хвърля върху него, сваля му очилата и крещи: „Пипнах го, пипнах го!“. Лакан й удря плесница, секретарката успява да я просне на земята, след което двамата я изхвърлят навън, без никакъв опит да й помогнат. Тази сцена, така както я е описала Люсил, обяснява насиненото око, с което се прибра вкъщи в деня преди интернирането й. Години по-късно, когато се заинтересувах от семинарите на Лакан, попитах Люсил дали тази история е вярна. Така ли се бяха случили нещата, както ги описваше? Тя ме увери, че да. В края на живота си Лакан приемаше пациенти на всеки десет минути срещу астрономически суми и тъй като имаше рак, който не желаеше да лекува, не се интересуваше много от тях. Не и от жена с делирен синдром, нахлула в кабинета му. Ето това ми каза Люсил. Никога не съм се опитвала да проверявам думите й. Повярвах им.

Люсил добре помнеше този 31 януари: отказа ми да остана вкъщи, ранното ми тръгване за училище, кроасаните с бадеми, купени от Манон за закуска, заглавията на главите от „Майстора и Маргарита“, които й прочела на глас, внезапната заплаха от страна на корицата на джобното издание, фреската, която от седмици рисуваше на стените на салона, която изведнъж й се сторила злотворна (видяло й се, че преплетените линии образуват пречупен кръст) и трябвало начаса да я изтрие. Поискала от Манон да й помогне да се намаже с бяла боя, ядосала й се, че го прави много бавно. Разтърсила я, ударила я, за да ускори нещата. И после дошло най-лошото: безумната идея, наложила й се като очевидност, че трябва да извърши акупунктура в очите на Манон, за да я излекува (след като си забила няколко игли в собствената глава под ужасения поглед на сестра ми).

В полицейската камионетка Люсил отново се съблякла. Под кафявото одеяло, с което насила я завиват, получава халюцинации, за които си спомня: Жан-Марк, брат й, излиза от ковчега си, облечен в работния комбинезон, който обичал да носи. В болницата „Ларибоазиер“ решават, че е много агресивна, за да я приемат. Прехвърлят я в психиатричната клиника в 13-ти район и накрая в болницата „Мезон Бланш“, откъдето ще излезе след две седмици, все така в пълен делир.

Споменах на едно място колко ме бе трогнала книгата на Жерар Гаруст. Искаше ми се Люсил да живее достатъчно дълго, за да я прочете. Първо, защото тя обичаше живописта, и после, защото съм сигурна, че ако бе прочела този текст, щеше да се чувства не толкова самотна. Люсил много рисуваше, понякога с маслени бои, и остави след себе си известен брой текстове и внушителна колекция репродукции на автопортрети от всички времена и от всички страни, сред които фигурира този на Гаруст. Родена е в същата година като него и живееше срещу „Палас“, чиито декори той бе рисувал, преди да прекара там няколко от нощите си. В „Неспокойният“ Гаруст разказва подробно за първия си делирантен епизод. И той си спомня всичко: начина, по който бяга от къщата, където е на почивка с жена си, пътя, изминат на стоп и с влак, как дал венчалния си пръстен на някакъв непознат, как хвърлил личната си карта от прозореца на едно такси, как откраднал пари от родителите си, раздавал банкноти от по петстотин франка на уличните хлапета, зашлевил една жена без причина, искал на всяка цена да се види с кюрето на Бург ла Сен, получавал пристъпи на неконтролируем гняв.

„Някои делири са незаличими, други не са“, споделя той.

Люсил също не е забравила нищо от този януарски ден на 1980 година, когато пише:

През този ден животът ми се преобърна по начин, който не можех да предвидя. Всичко ми се струва нереално, всичко е измамно. Вече не мога да различавам действителното от въображаемото. Ще прекарам четирийсет и осем часа в ада, преди да пристигна в психиатричната клиника, през тези часове ще се движа, ще говоря, ще действам, непрекъснато ще прехвърлям границите.

Това е време, което ще стигне много далеч и ще ми струва много скъпо. Непоправимо време.

Паметта регистрира всичко и разпределението се извършва впоследствие, когато кризата премине.

Никога не съм изразявала с думи 31 януари, нито в тогавашния ми личен дневник (нямах нито време, нито кураж), нито в писмата до приятелките ми, които писах през следващите дни, нито по-късно, в първия ми роман. Днес краят на месец януари е за мен нещо като рисков период (открих Люсил в дома й на 30 януари). Нещо, закотвено в паметта на тялото.

Разказът на Манон за преживяното от нея през онази сутрин с Люсил ме разстрои. Бях го забравила отчасти, несъмнено защото съдържа непоносими подробности. Манон беше на девет години и половина. Никой не й оказа психологическа помощ, тя остана там, в самотата на онова, което не може да се назове. То й принадлежи и несъмнено е съставна част на личността й.

Преди няколко месеца, един ден, когато взимах такси, за да отида на летище „Роаси“, шофьорът взе да ме пита закъде ще пътувам, защо, какво работя… Рядко взимам такси (издателката ми, която знае за фобията ми, я свързва с Люсил), факт е, че накрая винаги ми става лошо. Онази сутрин обаче направих усилие и отговарях на шофьора, отначало уклончиво, после, понеже той настояваше, му казах, че пиша.

— На какво се дължи това? — попита ме той, сякаш ставаше дума за болест, дори за наказание или за проклятие.

В огледалото за обратно виждане забелязах, че ме наблюдава съчувствено.

На какво се дължи това?

Когато отивам на среща с читатели в библиотеките, книжарниците или училищата, често ме питат защо пиша.

Пиша заради 31 януари 1980 година.

Там е коренът на моето писане, знам го смътно, там, в онези няколко часа, които промениха живота ни, в дните, които ги предшестваха, и във времето на самота, което ги последва.

Чувала съм, че майка ми страдала от същата болест като Барбара, сестрата на Лиан, която в продължение на няколко години, приклещена в отчаян и непрекъснато повтарящ се цикъл, бе преминавала от фази на делирантна възбуда към периоди на дълбока апатия. Болестта се била прехвърлила от едната на другата, и толкова. Сякаш ставаше дума само за това, за наследствена лудост, предавана от поколение на поколение по някакви сложни пътища, фаталност, поразяваща жените в рода и срещу която не може да се направи нищо. Лиан въздишаше в кухнята си с онзи тъжен поглед, с ръце, обхванали топлата чаша чай. То бе там, в кръвта, която течеше във вените ни, трябваше да живеем с това, да проявим търпение, защото след няколко години Барбара се бе стабилизирала, бе спряла да влиза и излиза от болницата, оправила се бе. И Лиан заключаваше:

— Затворете вратата, малка принцесо. Студено е.

Само няколко седмици отделят предаването „Апострофи“ от първата криза на Люсил. Не бях осъзнала хронологията, в моя спомен двете събития не са разположени толкова близко във времето. Но това нищо не означава. Благодарение на архивите на Националния институт за радио и телевизия можах отново да видя предаването. То се бе изплъзнало от паметта ми. Спомнях си „телевизионната зала“ в Пиермон, тържественото напрежение, което съпътства подобни моменти. Мисля, че Люсил беше там с нас, но не съм сигурна.

С вълнение изгледах разговора с Барбара и Клод, които смътно познавах, както познаваме хора, срещани на погребенията и роднинските събирания (истината е, че те ми останаха напълно непознати). Днес и двамата са мъртви. В „Апострофи“ те седят един до друг, неговото внимание е изцяло насочено към нея и нейното към него, останалото е второстепенно и ги засяга само частично. И двамата говорят за изминалите години, за честите й престои в клиника, за мъката, която изпитвал, когато трябвало да подписва документите за интернирането й, за писмата й от клиниката, в които искала развод. Тя е хубава, невероятно присъстваща, по-харизматична от него. Той много пъти я хваща за ръката, тя се усмихва, когато той споменава малко лекомислените си репортажи, „нека този, който никога не е грешил, пръв хвърли камък по мен“, добавя той убедено. Тя се разсмива с достойнство.

Не бях чела книгата им. Поръчах си я по интернет, където още може да се намери. Между семейството на Барбара и това на баба ми винаги са съществували много тесни връзки. Лиан и Жорж са се запознали благодарение на Барбара, повтарям това. А Барбара се е запознала с втория си съпруг, Клод, благодарение на Жорж. Двете сестри имат само три години разлика и двете са отгледали, както майка им, много деца. Макар и твърде различни, те и двете притежаваха, така ми се струва (извън периодите на кризи на Барбара), някаква телурична сила, почерпена от стихиите, неугасима енергия, истинска дарба за живот. И двете вярваха в любовта и в безграничната преданост, каквато съпругата трябва да проявява според тях към съпруга си. И двете се бяха свързали с мъже със силна индивидуалност, които имаха нужда да бъдат център на вниманието и на погледите. Бяха благочестиви, без да са прекалено набожни (схващане за религията, което, струва ми се, не изключва нищо телесно), и силно белязани от полученото възпитание.

В „Двамата и лудостта“ Барбара говори за смъртта на двамата им братя в интервал от една година, и двамата едва навършили двайсет години — единият умира от зле лекуваните рани, получени в Индокитай, другият от пневмония след къпане в ледените води на реката. Чрез един от тези фокуси, на които е способен делирът, двете смърти се завръщат по време на първата й криза така, сякаш и тя носи отговорност за тях.

По време на разговорите, които водих, преди да започна да пиша тази книга, научих, че някои сестри на баба ми вероятно са били жертви на сексуално насилие от страна на баща им, когато са били девойки. За тези неща Барбара не казва нищо.

Никога не съм се интересувала истински от психогенеалогията, нито от повтарящите се явления, предавани от едно поколение на друго, които вълнуват някои от приятелите ми. Не знам как тези неща (инцестът, мъртвите деца, самоубийството, лудостта) се предават.

Факт е, че те преминават през семействата като безмилостни проклятия и оставят следи, които устояват на времето и на отричането.