Делфин дьо Виган
Силна е нощта (28)

Майка ми и баща ми живяха почти седем години заедно, главно в апартамента на улица „Огюст Лансон“, в една част на 13-ти район, която зле познавам. Когато започнах да пиша тази книга, смятах да оставя на мястото на тези седем години десетина празни страници, номерирани като другите, но без текст. После си помислих, че тази хитрост наистина щеше красноречиво да посочи елипсата, но нямаше да я направи по-приемлива, нито по-разбираема.

През тези години баща ми работеше за агенцията на Жорж, после, когато тя се закри, в една банка като административен директор. Люсил не работеше, грижеше се за двете си дъщери — аз бях първа, сестра ми Манон се роди четири години след мен. На пръв поглед Люсил и Габриел образуваха това, което се нарича хубава двойка. Вечеряха у приятели, през уикендите ходеха на село при съответните родители, водеха децата си в парка „Монсури“. Обичаха се, изневеряваха си, на пръв поглед нищо необикновено.

Не мога да пиша за времето, което Люсил е прекарала с баща ми.

Това е неподдаваща се на написване глава. Знаех го още преди да започна тази книга и това е една от причините, които дълго време ми пречеха да се заловя за работа.

Тези години са били за Люсил време на голяма самота (тя често го казваше) и са спомогнали за разрушаването на личността й (това аз го пиша). Срещата между Люсил и Габриел остава за мен среща между две големи страдания и обратно на математическото правило, според което умножаването на две отрицателни числа дава положително число, от тази среща са произлезли само агресия и отчаяние.

Не съм разпитвала баща ми за Люсил, задоволих се да му поискам документите, които пазеше полицейския доклад, написан няколко години след раздялата им по време на първото принудително настаняване на Люсил в психиатрична клиника, и доклада на анкетната комисия, назначена след това (ще се върна на този въпрос) — документи, които той ми изпрати още на другия ден по пощата. Баща ми се чуди защо, след като пиша книга за жената, която може би най-много е обичал и мразил, не ползвам и неговите спомени, не искам да го изслушам. Но баща ми не знае нищо. Той е пренаписал миналото си и заедно с него и миналото на Люсил по свои собствени причини, които не тук е мястото да коментирам.

В името на някаква мнима последователност не съм разпитвала нито един от мъжете, споделяли отблизо или отдалеч живота на Люсил — нито Форест, първата й платонична любов, нито Небо, голямата й страстна любов, макар и двамата да присъстваха на погребението й. Така ще докажа на баща ми, че не е дискриминиран. Не съм сигурна, че ще мога да го заблудя.

Да, не съм разпитвала нито един от мъжете, споделяли живота на Люсил, и като размисля, струва ми се, че добре съм направила. Не искам да знам каква съпруга или каква любовница е била Люсил. Това не е моя работа.

Описвам Люсил с очите на твърде бързо пораснало дете, описвам мистерията, която тя винаги е била за мен, едновременно толкова присъстваща и толкова далечна, тя, която нито веднъж не ме прегърна, след като навърших десет години.