Делфин дьо Виган
Силна е нощта (49)

По време на една Коледа в Пиермон, където се бяхме събрали за оргия от ястия, кое от кое по-вкусно и екзотично, облечени вероятно в цветна гама, подходяща за събитието, се разигра сцена, която щеше да бележи семейната история.

На Бъдни вечер атмосферата бе напрегната и това не беше необичайно — щом се събереше семейството, въздухът се насищаше с радостно електричество, което бързо се превръщаше във високоволтов ток. С течение на времето за семейството ми сякаш ставаше все по-трудно да съжителства повече от няколко часа подред. Този път спорът се разрази във връзка с присъствието на първата жена на Бартелеми, която Жорж винаги бе ненавиждал и която бе настояла да прекара Коледа в Пиермон с братовчед ни, като в същото време Бартелеми вече бе тук с новата си спътница.

Бяхме изпадали и в по-взривоопасни ситуации и бихме могли да се нагодим към сегашната без проблем — всеки от нас изпитваше силна привързаност към първата жена на Бартелеми, без това да отменя привързаността ни към втората, — ако Жорж не бе насочил омразата и злобата си срещу натрапницата.

Постепенно напрежението нарасна, накрая Жорж напусна масата, след като цапардоса сътрапезниците с една от убийствените си фрази.

Тогава Лиан, която през живота си не бях виждала да плаче, избухна в сълзи. Закри очите си с ръце, след което, вследствие на някаква мълниеносна зараза, подобна на ефекта на доминото, всички присъстващи на масата, или почти, се разреваха.

После Лиан свали ръце от невероятно сияйното си и гладко лице, отправи ни най-красивата си усмивка и каза:

— Няма нищо, свърши се.