Делфин дьо Виган
Силна е нощта (51)

Когато се роди дъщеря ми и ми подадоха телцето й да го прегърна, произнесох на висок глас думата, която ме беше ужасявала: „Буболечето ми“.

„Буболечето ми“ — така ме наричаше Люсил, когато бях дете, и доста по-късно, в мигове на близост. Преди да родя, не знаех дали бебето ми ще е момиче, или момче. Нито се бях запитвала, какъвто и да е полът му, с какво глупаво име ще го наричам: пиленце, зайченце, сърчице мое, съкровище, ангелче.

Бебето ми беше момиче и първата ми дума беше „буболечето ми“.

След четиринайсетата ми годишнина да се различавам от майка ми бе главната ми грижа, приоритетната ми цел. Не исках по нищо да приличам на нея, нито физически, нито психологически, и приемах като обида всяко прибързано сравнение между двете ни. Всъщност приликата ми с Люсил, която баща ми понякога подчертаваше (и която само той забелязваше, тъй като физически приличам много повече на него), не беше комплимент.

Години наред ме беше срам от майка ми и се срамувах от срама си. Години наред се опитвах да си изработя собствени жестове, собствена походка, да се отдалеча от привидението, каквото тя представляваше за мен. Дори когато състоянието й се подобри, не исках да съм нейно подобие, исках да съм нейна противоположност, отказвах да вървя по следите й, избягвах всякаква прилика и се стараех да поемам в обратната посока.

Така че в продължение на месеци непрекъснато се поправях и се обръщах към дъщеря ми с всякакви смехотворни имена, докато накрая капитулирах. Наричах я „буболече“, и толкова. И несъмнено по симпатия наричах така и баща й.

Поверих дъщеря ми на майка ми, когато стана на няколко месеца. Вече не си спомням по какъв начин и с какви думи съм си поставяла въпроса дали трябва да го правя, нито дори дали изобщо съм си го поставяла. Люсил обичаше да я носи на ръце, да се занимава с нея, да играе ролята на баба. Постепенно започна да идва вкъщи да я гледа, когато излизахме вечер, после, по-късно, я взимаше в дома си.

Тогава Манон изрази неодобрението си — ако някога имала дете, никога не би го поверила на Люсил. Обърках се. Разбирах страданието на Манон, непреодоления й страх и си задавах въпроси за инстинктивния си избор. (Няколко години по-късно Манон вече имаше две момичета, които Люсил често гледаше.)

Люсил бе забележителна баба, ще се върна на това.