Делфин дьо Виган
Силна е нощта (15)

Бях стигнала дотук, тоест до страница 105 от уърдовския файл, на който работя, и до навечерието на есенен уикенд, за който не планирах нищо особено, когато най-после се реших да изслушам касетите, записани от дядо ми петнайсетина години преди смъртта му.

Между 1984-та и 1986-а, седнал зад бюрото си и обвит от пушека на лулата си, Жорж е записал разказа за част от живота си на трийсет и седем касети. Този монолог от над петдесет часа първоначално е бил предназначен за Виолет, по онова време трийсетинагодишна. Виолет поискала от баща си да й разкаже за детството си, за което той говорел малко. Жорж приел, решил да участва в играта и разказал повече, отколкото бил обещал. Когато свършил, направил копие и за другите от семейството. Днес Виолет пази и двата комплекта.

По-късно ще се върна на обстоятелствата, при които взех касетите след една ужасно разтърсваща сцена, която ме преследва седмици наред. Впрочем тази сцена обяснява защо не ги изслушах по-рано, при положение че бяха у мен от доста време и че за целта се бях снабдила с едно почти праисторическо апаратче.

Пипнешком пишех за улица „Мобьож“ с желанието да предам и епохата, и социалната среда, в която бе израснала майка ми, като в същото време касетите си стояха на една етажерка в старата найлонова торба, в която ги бях донесла.

В момента, когато се готвех да опиша пренасянето на дядо и баба от Париж във Версай, ми стана ясно, че съм минала покрай нещо. Не можех да продължа, без да съм изслушала касетите, и да пиша, все едно че не съществуват. Касетите бяха вкъщи, самият Жорж бе направил презапис и въпреки съпротивата, която изпитвах при мисълта да чуя гласа на починалия преди повече от десет години мой дядо, длъжна бях да ги чуя.

Когато ги извадих от торбата и поисках да ги подредя, забелязах, че липсват три (18, 19 и 20). Помислих си да се обадя на Виолет и да я предупредя, но се отказах. Малко преди смъртта си, когато според мен вече е била решила да сложи край на живота си, Люсил бе взела всички касети, за да ги изслуша. Ако споменех пред Виолет, че три липсват, тя несъмнено щеше да си помисли, че Люсил ги е унищожила или скрила. Вярно е, че Люсил при различни обстоятелства е имала радикално отношение към предмети, конкретно или символично свързани със семейството й. Но беше не по-малко вероятно, докато съм ровела в мазето на Виолет, неволно да съм оставила част от касетите или пък те да са били в друг кашон.

В събота сутринта пуснах касета 17, за да разбера къде се къса връзката. Текстът свършваше през юни 1942 година, в момента, когато Жорж, току-що изгубил работата си в „Тут ла Франс“ (предназначен за семействата на затворниците вестник, чийто директор бил арестуван), си търсел нова работа.

Касета 21 започва няколко седмици по-късно, по време на срещата между Жорж и Лиан на едно събиране. Жорж е на двайсет и пет години, има маниери на прелъстител, които е усъвършенствал в Париж, и владее различни стратегии за подход към женското население, чиято ефикасност се потвърждава и тази вечер. Жорж обича да танцува, да се притиска до жените и да ги поопипва, и умее да ги разсмива. Лиан, която вижда за първи път и нарича малка синя фея (препратка към Шарл Трене, на когото е голям почитател), приема да танцува с него, макар да го смята, с оглед на държането и на репутацията му, за великолепен негодник. Тя впрочем веднага му съобщава, че роклята й е зелена, а не синя, и че и дума не може да става за флирт между двамата. Жорж не влиза в спорове. Двамата танцуват малко, после той отново прелита от жена на жена, преди да се прибере вкъщи с шест или седем телефонни номера — истински рекорд, отбелязва той. През следващите седмици често си спомня за младата провинциалистка, за нейната усмивка и за свежестта на русите й букли. Виждат се отново след няколко месеца на соаре у една от сестрите на Лиан, Барбара, която е вече омъжена и живее в Париж. Изненадан от полицейския час, Жорж прекарва останалата част от нощта в разговори с малката синя фея. На другата сутрин приема да я придружи на неделната литургия. Двамата вече са влюбени. Ето така Жорж, имал вече много жени, избира Лиан, която почти никак не познава живота. Мисля, че е видял в нея жената, която никога няма да го предаде, ще му бъде вярна телом и духом, видял е, че е прекрасна и великодушна и че цял живот ще го смята за блестящия и забавен мъж, за когото се е омъжила.

Когато се връща в Жиан, Лиан иска разрешение от родителите си да си пише с Жорж. Среща го няколко пъти по време на посещенията си в Париж, където редовно ходи да взима уроци по цигулка. Женят се през септември 1943 година в Пиермон, тържеството се провежда в къщата на родителите на Лиан, която германците вече са напуснали. Тъй като Жорж няма и стотинка, един съсед му заема за религиозната церемония сакото си, което му е малко голямо, а бъдещата му тъща му подарява костюм за гражданското бракосъчетание. Така Жорж се оженва не без известна тревога за жена, с която никога не се е любил и на която, уточнява той, не е виждал дори гърдите. Краткият им меден месец (няколко дни в провинцията) го поуспокоява — Лиан показва известен темперамент. По-нататък Жорж разказва как са се настанили в малък двустаен апартамент в Париж и как са заживели заедно.

Изслушах цялата касета 21, завладяна от разказа на Жорж, от начина му да редува подробностите, случките и анализа и да поддържа напрежението между две лирични отклонения. Жорж говореше, както пишеше — ясно, точно, издържано. Щеше да ми е достатъчно да прескоча пет-шест касети, за да премина направо към времето, което търсех — детството на Люсил. Вместо това слушах касетите повече от десет дни, с тетрадка на коленете или някъде наблизо, пуснах си ги една след друга и ги изслушах до края.

По-късно, преди вечерята, на която щяхме да се видим, споменах пред Виолет за липсата на трите касети. Каквато и да бе причината, нямаше защо да се безпокоя, тъй като Виолет разполагаше с оригиналния комплект. Поисках й липсващите касети, които тя се съгласи да ми даде. Мисълта, че Люсил е могла да ги унищожи или отмъкне, ме интригуваше.

Касета 18 започва, когато Жорж, със закриването на „Тут ла Франс“, изгубва работата си. Тогава той търси друг вестник, който да го наеме. Завършва статия за парижката младеж, която смята за блестяща, и я носи лично в „Революсион насионал“, колаборационистки седмичник, в който пишат Дрийо Ларошел и Бразийак. Статията се харесва на Люсиен Комбел, който ръководи вестника, и той решава да я пусна в две части. После Люсиен Комбел възлага на Жорж да пише редовна хроника за живота в Париж. Жорж приема, озаглавява хрониката си „Любов, пиене и танци“ и прекарва доста вечери в мюзикхоловете и кабаретата. След няколко седмици по искане на Комбел Жорж е назначен за редакционен секретар на „Революсион насионал“. Какъвто остава до закриването на изданието. По това именно време среща Лиан.

Липсващите касети засягат главно професионалния живот на Жорж по време на окупацията — работата му в „Революсион насионал“, уважението, ако не и обожанието, което изпитва към Комбел, чиято смелост и честност хвали, многобройните познанства, които завързва чрез вестника (сред които това с Робер Бразийак). След Освобождението Жорж разказва как Комбел, който отказва да бяга от Франция, е арестуван, осъден на петнайсет години принудителен труд и амнистиран през 1951 година.

Работата на Жорж в „Революсион насионал“ не е точно семейна тайна. Всички знаят за нея, но всички са я позабравили. Някои са се питали как да тълкуват позицията на Жорж, търсели са отговори. Никой от братята и сестрите на Люсил като че ли не е разговарял с него на тази тема, по която той не е обичал да се разпростира, но и никой днес като че ли няма окончателно мнение за присъствието на Жорж в този вестник.

Доколкото знам, повечето деца на Жорж (политическите възгледи на някои от тях бяха коренно противоположни на неговите) го смятаха за реакционер. Когато пораснах достатъчно, за да се заинтересувам от света, Жорж бе станал сприхав и отвратен от всичко човек, който бичуваше с еднаква горчивина пресата, телевизията, революционната левица, хайверената левица, лицемерната, демагогска или конформистка десница, кръговото движение по междуградските пътища, образователната система, безполовите певци, телевизионните водещи със съмнителни знания по граматика, използващи паразитни изрази като „един вид“, „в този ред на мисли“… младежите от всякакъв вид и от всяко време. Но колкото и назад да се връщам в спомените си, двете теми, които трябваше да се избягват на всяка цена по време на семейните обеди, бяха политиката и френското кино (към този списък ще се прибави пастьоризираният камамбер).

Но колкото и да бе разочарован от всичко, Жорж продължи до края на живота си да се бори за невероятни или отчаяни каузи.

На касетите след липсващите Жорж се връща на позицията, която е заемал по време на войната и която, каквото и да разправя, се опитва да оправдае.

Не споменава за отношенията си със собствения си баща, който, след като изгубва работата си в „Ла Кроа дю Нор“, когато вестникът спира да излиза, отказва да пише за „Журнал дьо Рубе“, контролиран от германската цензура, и в продължение на месеци посещава местата, където раздават супа за бедните.

След Освобождението, изпаднал в състояние на дискомфорт, за което отказва да говори, и под претекст, че трябва да даде предимство на хората, които не са работили по време на окупацията, Жорж чака цяла година, преди да се представи пред Комитета по прочистването, за да получи професионалната си карта. Тя ще му бъде издадена след анализ на досието му и ще му позволи отново да упражнява занаята си. Жорж споменава, че е получил подкрепата на Франсоа Шале^[1]. По-късно, на друга касета, когато разправя за следвоенните години, Жорж за последен път се връща на дейността си по времето на окупацията и се пита, използвайки следния невероятен евфемизъм: „Беше ли целесъобразно да се работи във вестник, който се казваше «Революсион насионал» и който не беше точно вестник на Съпротивата? Разбира се…“

Седмици наред се питах дали трябва да споменавам за всичко това по един или друг начин, или да реша, че то няма нищо общо с темата ми. Позицията на Жорж през войната можеше ли да има нещо общо със страданието на Люсил? Последната мисъл ме осени заради липсващите касети (Люсил винаги бе имала усет за символичното изчезване, както и за закодираните послания, полуразбираеми за другите), но и под влияние на книгата „Неспокойният“, издадена от Жерар Гаруст^[2]. Люсил има някои общи черти с Гаруст, като се започне от болестта, от която и двамата са страдали, дълго време наричана маниако депресивна психоза и прекръстена днес на биполярна депресия. Този текст, прочетен няколко месеца по-рано, когато все още не можех да се реша да пиша за майка ми, ме потресе. Художникът разказва за фигурата на баща си, патологичен антисемит, забогатял от заграбени еврейски имоти. Ужасът и срамът, които този баща вдъхва на Гаруст, много са допринесли за страданието му и дълго са го преследвали.

Доколкото знам, Жорж не беше нито антисемит, нито фашист. Никога не съм чула от устата му да излиза дума, която да свидетелства за каквото и да е двусмислено отношение по тези теми, а Жорж говореше високо и силно и нямаше навик да крие мненията си. Такава, каквато си я представям днес, работата на Жорж в „Революсион насионал“ е била работа на млад опортюнист, жаден за признание и лишен от проницателност.

В крайна сметка, дори ако, както и някои други от братята и сестрите й, Люсил да си е задавала въпроси за миналото на баща си, дори ако се е учудвала от многобройните парадокси в поведението му, мисля, че що се отнася до времето на окупацията, тя е смятала вината му най-малкото за недоказана.

Мразела го е по други причини.