Делфин дьо Виган
Силна е нощта (42)

През лятото Лиан и Жорж заминаваха за едно селце в Гар, на двайсетина километра от Ла Гранд Мот. Жорж и племенникът му Патрик бяха купили хамбар и го бяха пригодили за гости. По липса на пари първоначалният проект за хотел-ресторант отпадна и по време на един труден период Жорж продаде своята част на племенника си, който стана единствен собственик на мястото. Семейство Поарие получаваше все пак колективна покана за август, месец, през който няколко лета едно след друго живяхме заедно със семейството на Патрик. С течение на седмиците чичовци, лели, братя, сестри, братовчеди, братовчедки, племенници и племеннички се извървяваха в Галарг, плюс винаги някой(-оя) безпаричен(-чна) или приятел(ка) в недобро здраве, не почивал(а) от една година, две години, четири години, който(която) минаваше оттам и оставаше за дълго време. Като се включат тези, които спяха на палатка, общият брой достигаше трийсет и пет души.

Организацията бе ясно определена и известна на всички — всеки ден двойка възрастни, по възможност от различен пол, без задължително да са свързани в брак или да демонстрират сексуална активност, подпомогнати от две деца и/или юноши, поемаше домакинската дейност за деня: покупки, чистене, приготвяне на вечерята. Редуването на дежурните двойки се уточняваше в началото на пребиваването им. Извън тези изтощителни дни, нищоправенето им беше гарантирано.

През летата след първото постъпване на Люсил в клиника отивахме при Лиан и Жорж за по две-три седмици в голямата къща в Галарг. Люсил нямаше достатъчно пари, за да отидем другаде, и несъмнено й бе невъзможно да прекара отпуската си насаме с нас. Тя знаеше колко обичаме тези роднински събирания, по време на които се виждахме с братовчедите си, хранехме се на огромни маси с многобройни сътрапезници, чийто състав непрекъснато се менеше.

Всяка сутрин, въоръжено с хладилни чанти и кърпи, семейството се събираше на брега на Понан (езеро в община Ла Гранд Мот, свързано със Средиземно море), преди половината му членове да се преместят след няколко часа на истинския плаж „Гран Травер“. Жените носеха бикини, нанасяха върху загорялата си кожа кремове против слънце с ухание на таитянско масло, разговаряха, пушейки цигари, докато децата играеха на самия бряг или се караха кой да се качи в лодката. Жорж имаше моторница средна категория с мотор от шейсет коня.

Към единайсет часа Лиан засияла слизаше от реното си, сваляше неправдоподобните си очила за слънце от оранжева пластмаса, слагаше си спасителна жилетка и слаломираше с моноски под смаяния поглед на летовниците. Всеки ден обличаше трико с различен цвят, избиран всяка година от каталога „Троа сюис“. Притежаваше цяла колекция трика, които подчертаваха щедрата й гръд и тънката й талия.

След месеци психическа обработка и интензивни тренировки, истерично окуражаван от семейството, Том се бе научил да пори вълните и да кара моноски и Жорж започна да го тренира за шампионата на Франция за хора с увреждания.

С кърпа на главата, заради която го наричаха Пирата, загорял от слънцето, Жорж прекарваше повечето време от деня на руля на моторницата си, подвикваше по едни, задяваше други, настояваше жените около него да ходят с голи гърди. През тези лета Жорж бе станал звездата на Понан. Замаян от тази аура и макар да нямаше диплома, той бе решил да преподава водни ски. Тази дейност засилваше популярността му, позволяваше му да се среща с хора и да осигурява бензина за зимната почивка на семейството. Жорж беше забавен, търпелив, добър педагог, списъкът на чакащите не спираше да расте. Езерото бе неговата стихия и тук, като другаде, фигурата на Жорж бе незаобиколима.

За внуците си измисляше всякакви фарсове, от които най-паметна несъмнено беше касетата на смеха. Един ден Жорж свика в градината в Галарг десетина доброволци измежду присъстващите в момента, събра ги около един микрофон и ги накара в добре замислена последователност да се смеят, хилят, хихикат, да се кискат и кикотят, като накрая всички колективно се запревиват от смях. Щом записаха касетата, играта можеше да започне. Близо до Ла Гранд Мот Жорж спираше на червен светофар своето рено 21 с широко отворени прозорци. Вътре бяхме двама, трима или четирима с мрачни изражения, изписани на физиономиите по нареждане на Жорж. Който пускаше касетата и засилваше звука до максимум. Ние трябваше да седим с каменни лица, без сянка от усмивка, без нито една повдигната вежда. Злокобни. Тайничко следяхме реакциите в съседните коли, към които накрая обръщахме унили лица, докато вътре в колата какофонията не спираше да се усилва. Като се има предвид горещината, повечето хора караха с отворени прозорци. Веднъж установили местоположението на тази шумна радост, съседите ни наблюдаваха, вадеха глави от прозорците, споглеждаха се озадачено и обикновено накрая се разсмиваха. Понякога някой излизаше в последната минута и в съпровод от клаксони (междувременно бе станало зелено) ни питаше коя станция слушаме.

Вечер, като се върнехме в къщата в Галарг, Жорж обявяваше, че е дошъл часът на аперитива, в който се събирахме всички заедно. Отбелязвахме със сух „Листел“ водните подвизи, извършени през деня, коментирахме гостите — заминалите си и идващите, променяхме разпределението на стаите, разговаряхме.

Обичах тази къща, обичах и хората в нея, шума, изгарящото слънце, вечерните разходки по тесните улички на Галарг, празниците и баловете в околните села.

И все пак, въпреки неудържимия смях, споровете, разправиите и скандалите (както когато например Жорж изхвърли пред трийсет души един поканен неизвестно от кого представител на производителите на сирена „Льо Пти“, който има нещастието да защитава пастьоризирания камамбер), тези шумни и задружни лета никога не ни позволиха да забравим напълно онова присъствие-отсъствие на Люсил, която по свой особен начин успяваше да пребивава в гюрултията, без да участва в каквото и да било.

На околната възбуда Люсил противопоставяше сразената си немота.

От онова време имам един спомен, чийто вкус и до ден-днешен ми нагарча.

В Париж, сама в малкия си апартамент, Люсил най-сетне купи телевизор. Всяка сряда гледаше сериала „Далас“, който по това време беше много популярен, не изпускаше нито един епизод и не го криеше.

Когато се съберяхме всичките, споменаването на „Далас“ пред Люсил стана редовната ни шега, повтарящ се гег. Защото, за да накараме Люсил да се усмихне — точно както задвижваме у животното определено поведение, обусловено от незнайно какъв павловски рефлекс, — бе достатъчно да й изпеем песента от заставките. И всички, братовчедите, лелите, самият Жорж, да подхванат в хор: Далас, свят без милост, / в който силният е цар, / Далас, град неумолим, / ти боиш се само от смъртта.

Тогава Люсил, която бе чела Морис Бланшо и Жорж Батай, се ухилваше до ушите, дори се засмиваше с глас и ми късаше сърцето.

Обзета от сляпа ярост, мечтаех да ги стъпча и да ги обсипя с юмручни удари, мразех ги, всичките, защото тогава ми хрумваше, че са виновни за състоянието й и че точно затова се смеят с цяло гърло.