Делфин дьо Виган
Силна е нощта (60)

Няколко месеца след смъртта й, когато трябваше да попълня имотната декларация на Люсил, открих, че месечният размер на пенсията й, след като бе поискала преизчисление, беше шестстотин и петнайсет евро и петдесет.

Люсил плащаше двеста седемдесет и две евро наем, ясно е колко са й оставали.

Тя би предпочела да умре, но не и да ни поиска каквото и да било, казах си, после помислих, че тя точно това бе направила, и се разплаках.

Често се сещам за това.

Когато изпразнихме апартамента на Люсил, запазих радиото, под чиито звуци бе заспала, малък транзистор, който й бях подарила няколко години по-рано. Поколебах се, преди да го взема, дясната буза и ухото на Люсил бяха опрени в този транзистор, когато я намерих. В крайна сметка го почистих и го оставих в един ъгъл на хола ми, докато реша какво да го правя.

Седмици наред апаратът на Люсил се включваше от само себе си, в различни часове. Отначало се стрясках, после си казвах, че Люсил ми прави знак, после безуспешно се опитвах да открия тайнствената функция, която включваше радиото.

Върху една тясна и ограничена зона, която заобикаляше копчетата, открих тънка кафява плака с неизвестен произход, евентуално остатък от храна. Учудих се, че не съм я отстранила при почистването с памук и спирт, и я изтрих.

Кафявата следа се завърна.

Чистих я десет пъти, двайсет пъти, кафявото петно се завръщаше, сякаш на това място се бе появило нещо невидимо за обикновеното око, което хващаше мухъл или се окисляваше.

Една сутрин в пристъп на паника изхвърлих транзистора.

Горе-долу по същото време ми дойде идеята да пиша за Люсил. Веднага я отхвърлих.

И след това идеята се завърна, също като петното.

Преди няколко месеца, когато бях започнала да пиша тази книга, синът ми се настани в хола да си подготви домашните, както често правеше. Трябваше да отговаря на въпроси за „Арлезианката“, един от разказите на Алфонс Доде, включени в „Писма от моята мелница“.

На страница деветдесет и девета от учебника по френски фигурираше следният въпрос: „Кои подробности показват, че майката на Жан е подозирала, че синът й не се е излекувал от любовта си? Би ли могла тя все пак да предотврати самоубийството? Защо?“.

Синът ми поразмисли и старателно отговори на първия въпрос в тетрадката си. После високо, с категоричен и напълно спокоен тон, сякаш това нямаше нищо общо с нас, отговори бавно, докато пишеше: „Не. Нищо не може да предотврати едно самоубийство“.

Трябваше ли да напиша цяла книга, изпълнена с обич и чувство за вина, за да стигна до същото заключение?

Сред снимките на Люсил, които намерихме в дома й, върху един черно-бял контактен лист имаше съвсем малка снимка на майка ми, направена на семейната маса във Версай или Пиермон. На същия лист се виждат Лиан, Жорж, Габриел, Лисбет и още някои други.

Люсил е в профил, носи черно поло, държи цигара в лявата си ръка, сякаш гледа към някого или към нещо, но най-вероятно нищо не гледа, усмивката й е загадъчно мила.

Черното на Люсил е като черното на художника Пиер Сулаж. Черното на Люсил е отвъд черно, чиито проблясъци, чиято тайнствена светлина идват от другаде.

Днес вече не ровя, придържам се към писмото, оставено от Люсил. Приемам Люсил както тя харесваше да я приемат — буквално.

Тя знаеше и усещаше, че накрая болестта ще я отнесе, страдаше, беше уморена. Битките, които бе водила през целия си живот, не й бяха оставили сила да проведе и тази.

Люсил почина на шейсет и една години, преди да се превърне във възрастна дама.

Люсил умря както желаеше — жива.

Днес вече съм в състояние да се възхитя на смелостта й.