Делфин дьо Виган
Силна е нощта (1)

Когато я открих в дома й през онази януарска сутрин, майка ми беше синя — бледосиньо, смесено с пепеляво, ръцете неизвестно защо по-тъмни от лицето. И сякаш изцапани с мастило в сгъвките на пръстите.

Майка ми беше мъртва от няколко дни.

Не знам колко време, колко секунди или дори минути ми трябваха, за да разбера какво е станало въпреки ясната ситуация — майка ми лежеше на леглото си и не отговаряше, когато я виках. Много дълго време, несръчно и трескаво време изтече до вика, който се изтръгна от дробовете ми сякаш след минути на апнея. И до днес, две години по-късно, не мога да разгадая мистерията — чрез какъв механизъм мозъкът ми успяваше да не възприема вида на тялото на майка ми и особено миризмата му, как така му трябваше толкова време, за да обработи информацията, която лежеше пред него? Това не е единственият въпрос, останал ми от тази смърт.

Четири или пет седмици по-късно бях в състояние на необичаен по силата си ступор, когато получих Наградата на книжарите за роман, чиято героиня бе една затворена и оттеглила се от всичко майка, преоткрила употребата на думите след години мълчание. Бях дала книгата на майка ми още преди излизането й, несъмнено горда, че съм завършила нов роман, и все пак съзнаваща, че дори чрез измисленото посипвам сол в раната.

Нямам никакъв спомен за мястото, където ми връчиха наградата, нито за самата церемония. Мисля, че ужасът още не ме бе напуснал. Но се усмихвах. Няколко години по-рано на бащата на децата ми, който ме упрекваше, че все гледам да правя добро впечатление (имаше предвид отчайващата ми способност да се държа приветливо при всички обстоятелства), бях отговорила самоуверено, че не гледам да правя, а правя добро впечатление.

Усмихвах се и на вечерята, която дадоха в моя чест, като единствената ми грижа бе да се задържа права, после седнала, да не рухна внезапно върху чинията си, да не изпълня онова движение, с което на дванайсетгодишна възраст се бях гмурнала в празен басейн. Спомням си за физическия, дори атлетическия характер, който придобиваше това усилие — да издържа, да, дори ако никого не можех да заблудя. Струваше ми се, че е по-добре да сдържам мъката си, да я вържа, да я задуша, да й затворя устата до момента, в който ще остана сама, отколкото да надам нещо като дълъг вопъл, по-лошо, предсмъртно хъркане, след което без всякакво съмнение щях да рухна. През последните месеци събитията бяха ускорили своя ход и животът още веднъж поставяше летвата твърде високо. При това положение ми изглеждаше, че не ми остава друго, освен да се сдържам или да държа високо знамето — докато ме държат краката.

Защото отдавна знам, че е по-добре да стоиш, отколкото да лежиш, и че не бива да поглеждаш надолу.

През следващите месеци написах друга книга, за която дълго време си бях водила бележки. Сега, като поглеждам назад, не знам как съм могла да го сторя, освен че нямаше какво друго да правя, след като изпратех децата на училище и останех сама като във вакуум; нямаше нищо друго, освен стола пред включения компютър, искам да кажа нямаше друго място, където да седна, където да се настаня. Бях прекарала единайсет години на една и съща месторабота и в дълго противоборство, което ме бе обезкървило. Тъкмо ме бяха уволнили и още се чувствах малко замаяна, когато намерих Люсил в дома й толкова синя и толкова неподвижна и тогава замайването се превърна в ужас и после ужасът се превърна в мъгла. Пишех всеки ден и само аз знам до каква степен тази книга, която няма нищо общо с майка ми, все пак е проникната от нейната смърт и от настроението, в което бях изпаднала. И после книгата излезе, без майка ми да оставя на телефонния секретар възможно най-комичните коментари на телевизионните ми изяви.

Една вечер през същата зима, когато се прибирахме от зъболекаря и вървяхме един до друг по тесния тротоар на улица „Фоли Мерикур“, синът ми ме попита, без предупреждение, без каквото и да било в предишния ни разговор да му бе дало повод да зададе този въпрос:

— Баба… се самоуби, в известен смисъл?

И до днес се разстройвам, когато се сетя за този въпрос, не заради съдържанието, а заради формата му, заради това „в известен смисъл“ в устата на деветгодишно дете — опит да ме пощади, начин да опипа почвата, да се придвижи на пръсти. А може би от негова страна това си беше истински въпрос — като се имат предвид обстоятелствата, смъртта на Люсил можеше ли да се сметне за самоубийство?

В деня, когато намерих майка ми в дома й, не успях да прибера децата си. Останаха при баща си. На другия ден им съобщих за смъртта на баба им, мисля, че казах нещо като: „Баба почина“, и на въпросите, които ми зададоха, отвърнах: „Решила е да поспи“ (а уж съм чела Франсоаз Долто). Няколко седмици по-късно синът ми ме прикани към ред — нещата трябва да се наричат с имената им. Баба се е самоубила, да, видяла си е сметката, гръмнала се е, спуснала е завесата, обявила е банкрут, казала е край, стоп, баста и е имала причини да стигне дотам.

Не знам вече кога ми дойде идеята да пиша за майка ми, около нея или въз основа на нея, знам колко дълго отхвърлях тази идея, държах я на разстояние, съставяйки списъка на многобройните автори, които бяха писали за майките си, от най-старите до най-съвременните, колкото да си докажа, че теренът е миниран и сюжетът — похабен, прогонвах фразите, които ми идваха наум призори или заедно с някой спомен, все начала на романи във всички възможни форми, не исках и да ги знам, съставих списък и на препятствията, с които със сигурност щях да се сблъскам, и на неизмеримите рискове, на които бих се изложила, ако се заемех с подобна работа.

Майка ми представляваше прекалено обширно поле, прекалено тъмно, прекалено отчаяно — с две думи, прекалено главоломно.

Оставих сестра ми да прибере писмата, документите и текстовете, написани от Люсил, в специален куфар, който да свали в мазето.

Аз нямах нито място, нито сили да го направя.

И после се научих да мисля за Люсил, без да ми секва дъхът — походката й, леко приведената й фигура, чантата, преметната през рамо и легнала на хълбока й, начина, по който стискаше с пръсти цигарата, по който се качваше в метрото с главата напред, треперещите й ръце, точния й речник, краткия й смях, който сякаш я учудваше, промяната на гласа й под влияние на някоя емоция, която понякога ни най-малко не се отразяваше на лицето й.

Мислех си, че не трябва да забравям студения й, пълен с въображение хумор и особената й склонност да фантазира.

Мислех си, че Люсил е била последователно влюбена в Марчело Мастрояни (тя уточняваше: „От тези като него ми сложете половин дузина“), в Йошка Шидлов (театрален критик от „Телерама“, когото никога не беше виждала, но чието перо и чиято интелигентност хвалеше), в един бизнесмен, наречен Едуар (никога не разбрахме кой точно е той), в Греъм, автентичен клошар от 14-ти район, който обичаше да свири на цигулка и загина от ръката на убиец. Не говоря за мъжете, които наистина споделяха живота й. Мислех си, че майка ми си бе хапвала пилешка супа с Клод Моне и Имануел Кант през една и съща вечер в далечно предградие, от което се бе прибрала с влак, и че я бяха лишили за години напред от чекова книжка, задето раздаваше парите си на минувачите по улицата. Мислех си, че майка ми бе контролирала информационната система на местоработата си, както и цялата мрежа на метрото, и че бе танцувала върху масите на кафенетата.

Не знам в кой точно момент капитулирах, може би в деня, когато разбрах доколко писането, моето писане, бе свързано с нея, с нейните фантазии, с кризисните моменти, когато животът толкова й натежаваше, че й се налагаше да бяга от него, когато болката й можеше да се изрази само чрез измислицата.

Тогава поисках от братята и сестрите й да ми говорят за нея, да ми я разкажат. Записах ги, тях и другите, които бяха познавали Люсил и веселото и съкрушено наше семейство. Складирах часове от думи в моя компютър, часове, натоварени със спомени, с мълчания, със сълзи и въздишки, смехове и изповеди.

Помолих сестра ми да донесе от мазето писмата, писанията, рисунките, търсих, рових, драсках, изравях. Прекарах часове в четене и препрочитане, в гледане на филми и снимки, задавах едни и същи въпроси, после много други.

И накрая, като десетки автори преди мен, се опитах да напиша майка си.